Кралицата на жарта

Блян

Сънувам Крес. Застанала е на носа на каловаксийски кораб, близо до драконовата фигура. Белите й като кост ръце са сключени зад гърба й. Роклята й е от гъст пушек, който постоянно се издува и къдри около фигурата й на тъмни спирали, които се гърчат и вият по кожата й. Бялата й коса е отрязана до раменете както последния път, когато я видях, и предишния път също. Краищата на кичурите са опърлени. Осъзнавам, че косата на Крес е спряла да расте. Мъртва е в корените.

Крес навярно е усетила присъствието ми, защото се обръща. Лицето й е заострено, потънало в сенки, без капчица кръв. Отначало тя гледа през мен, но после погледът й се фокусира и среща моя. Устните й се извиват в мрачна усмивка.

— Значи си тръгнала да ме преследваш — казва тя без изненада. — Признавам, че се надявах да го направиш.

Отварям уста, за да й отвърна, че тя е тази, която ме преследва, но после осъзнавам кое в тази сцена ми се струва толкова странно: Крес се намира в открито море и макар че корабът се люшка силно напред-назад, сякаш бушува буря, тя изглежда спокойна.

— Нямаш морска болест — казвам аз.

Тя извръща глава и се взира в черното, бурно море.

— Не — отговаря. — Сега вече нямам морска болест. Много неща се промениха, откакто умря.

— Аз не съм мъртва.

Усмивката й се променя и става тъжна.

— Когато си помисли, че аз съм мъртва, почувства ли го? — пита тя.

Отначало не знам какво да отговоря.

— Не — признавам. — Но аз не те убих със собствените си ръце. Когато дадох отровата на Елпис, знаех, че няма връщане назад. Мразех се, но нямах време да мисля за това. Трябваше да направя толкова много неща, да съставя толкова много планове. Нямах време да спра и да почувствам смъртта ти, преди да разбера, че си оцеляла.

Крес се намръщва.

— Елпис — казва тя. — Така ли се казваше момичето? Не мислех, че помня името му.

— Не, със сигурност не го помниш — уверявам я. — Не знам дали някога изобщо си я забелязвала.

— Но все отнякъде трябва да съм го запомнила — настоява тя и се намръщва още повече. Прави крачка към мен, а после втора и трета и накрая се озовава на една ръка разстояние. — В противен случай нямаше да си го спомня.

— Този сън не е твой — обяснявам, но тя не ми обръща внимание.

— И аз не чувствам смъртта ти — казва ми тя и в гласа й прозвучава неясно разочарование. Сега е толкова близо, че усещам дъха й върху кожата си, и това ме стъписва. Усещам го така, сякаш Крес наистина стои пред мен. — Мислех, че ще я почувствам. Но всъщност аз вече не чувствам почти нищо.

— Аз не съм мъртва! — повтарям, този път по-силно. — Не успя да ме убиеш. Сега съм по-силна от всякога и когато отново се срещнем, ще сложим край веднъж завинаги. И те уверявам: когато този ден настъпи, ще почувстваш нещо.

Погледът й се вперва в моя, а ъгълчетата на устата й се извиват в подигравателна усмивка. Тя протяга ръка и докосва лицето ми, но за разлика от предишния път, сега ръката й не е гореща. Всъщност се чувствам така, сякаш парче лед е смразило кожата ми. Трепвам и се отдръпвам, но това сякаш само я развеселява и тя задържа ръката си плътно притисната до бузата ми.

— Знаеш ли защо успя да устоиш в последната ни битка? — пита ме тя.

Не отвръщам нищо, но тя като че ли и не очаква от мен отговор.

— Защото успя да скърпиш завивка от отделни парчета — от воини от различни страни с различни вярвания и различни цели и макар че броят им наистина беше впечатляващ, допусна една съдбоносна грешка. Защото в такава завивка е достатъчно да срежеш само една нишка, за да се разпадне цялото. Какво зрелище ще бъде само! Иска ми се само да си там, за да видиш как ще се разнищи завивката.

Стомахът ми се свива.

— Какво искаш да кажеш? — питам я. — Какво си направила? Войници ли си изпратила?

Крес се усмихва.

— Не, не войници — поклаща глава. — Защо да хабя войници за подобна мисия, когато един-единствен пратеник е предостатъчен? Тези мъже и жени, които се събраха около теб, не заслужават славна смърт — тя е прекалено благородна за предатели като тях… и като теб. Не, ще ги оставя да умрат от жалка смърт. Безшумно. И тогава имената им ще се покрият със забрава също като твоето. Но моето име никога няма да бъде заличено. То ще живее в книгите по история, ще бъде запечатано в камък, ще продължи да съществува дълго след като мен вече няма да ме има.

Докато речта й отива към края си, гласът на Крес става пронизителен и стържещ като дразнещия звук от търкането на метал в метал. Потръпвам, опитвам се да се отдръпна от нея, но този път тя ме спира, като слага другата си ръка върху бузата ми и ме задържа на място.

— Може би отново ще се видим, Тора — казва тя и гласът и отново става мелодичен като преди. — Но това няма да стане скоро и няма да се случи в този свят. Може би в следващия няма да има войни.

Тя притиска черните си устни към бузата ми и студът, който чувствам, плъзва по кожата ми и не спира да се разпростира по тялото ми, докато не усещам нищо друго освен него.