Кралицата на жарта

Семе

Понякога времето, което прекарах в мината, се процежда в спомените ми като слънчева светлина през прозорец със завеса — размито, с неясни очертания, непълно. Друг път обаче завесата се вдига и вътре нахлува ярка светлина, ослепителна и мъчителна. Спомням си мрака; спомням си студа. Спомням си майка си.

Този спомен ми причинява болка, забива се в ума ми като кинжал в рана. За разлика от кинжала обаче, е невъзможно да го извадя от раната.

Тя се грижеше за сивата си градина, макар че тук вече не растеше нищо.

Спомням си как се опитах да й го кажа, да й обясня, че императорът е изгорил всичко, че земята е покрита предимно с пепел и дори плевелите не могат да си проправят път през сухата пръст, но тя не искаше да ме слуша: продължаваше да копае с голи ръце, да поставя семена дълбоко в земята, преди да ги покрие с пръст.

Дори и в мината знаех, че майка ми е мъртва, макар че понякога, когато я зървах с ъгълчето на окото си, го забравях, макар и само за секунда. Жената пред мен с изцапаните от пръстта ръце не беше майка ми — всъщност изобщо не беше жена. Тя беше творение на мината, плод на въображението ми или може би някаква комбинация от двете. Не беше истинска. Знаех го, но не можех да се насиля да го приема.

Вместо това прикляках до нея и на свой ред заравях ръце в пръстта, усещах как се набива под ноктите ми. Поставях семена в дупките в земята и ги покривах точно както ме беше учила майка ми.

Тя ме наблюдаваше изпитателно. На устните й се появяваше усмивка, която беше толкова топла, че заместваше слънцето.

— Тук няма да поникне нищо — казвах й отново. — Императорът се погрижи за това.

— Достатъчно е едно семенце, миличка — отговаряше ми тя. — Само един стрък, който да си пробие път през земята, да пусне корени надълбоко и нашироко. Ако трябва да засея милион семенца, за да го намеря, така да бъде.

Времето се втечняваше и протичаше между пръстите ми всеки път, щом се опитвах да го сграбча, но майка ми не се отделяше от мен и аз от нея. Двете стояхме на колене в пръстта и пепелта на нейната градина, копаехме и засявахме семена. Прахът покри кожата ми, заличи цвета на роклята ми — червена ли беше преди? Не можех да си спомня. Стомахът ми се свиваше от глад, а гърлото ми беше толкова сухо, че ме болеше да говоря, но не можех да се оплаквам, защото майка ми отново беше до мен и нямах какво повече да искам.

Забих ръка в едно недокоснато парче земя, но този път, когато вдигнах шепа пръст, от земята се надигна тихо ридание и ме сграбчи като човешка ръка. Това ридание беше изпълнено с чиста болка, стигна до гърдите ми и накара сърцето ми да се свие. Спомням си как замръзнах, когато чух звука.

Майка ми започна да пее:

Откъснах поглед от земята и видях, че майка ми ме наблюдава.

Имаше нещо, което трябваше да направя, място, на което трябваше да бъда, но и тези подробности изтекоха между пръстите ми.

Нещо се раздвижи в паметта ми, проби си път през шумотевицата в съзнанието ми. Куплетът не беше верен. Вярно, че бяха минали години, откакто майка ми изпя тази песен за последен път, но краят не беше такъв. Магията на момичето наистина чезнеше с намаляването на луната — това го помнех — но краят не беше толкова зловещ.

— След себе си кости навред разпиля — запях аз с дрезгав, сух глас — и ето, повторно светът заживя.

Отново погледнах към алеята с пръст пред себе си и започнах да копая. Всяка изгребана шепа пръст изтръгваше от земята ново ридание, вой, писък. Всяка шепа пръст караше стомаха ми да се свива и забиваше нокти в сърцето ми. Ръцете ми трепереха, но аз се насилих да продължа да копая, да намеря източника на цялата тази болка.

— Милинка — каза майка ми, като се помъчи да надвика какофонията. — Спри веднага.

Спрях, но не можех да погледна към нея. Знаех, че ако го направя, ще се поколебая.

— Те имат нужда от мен — казах й аз. Не знам как си спомних това така неочаквано — че има хора, които се нуждаят от мен, но го знаех с абсолютна сигурност.

— Ти имаш нужда от мен — възрази тя и гласът й се прекърши. — Остани с мен, аз ще те пазя.

Тогава погледнах към нея и дъхът ми секна — толкова бях стъписана. Разрезът в гърлото й беше станал по-широк, но кръвта беше изчезнала и на нейно място се беше появила черна празна дупка. Блестящите й очи бяха мътни и хлътнали, а кожата й приличаше на стара хартия, напоена във вода и оставена да съхне на слънце.

„За да те пази, докато целият ти свят изгаря — прошепна някакъв глас дълбоко в мен. — Да те пази, докато тези, които обичаш, умират.“

— Те имат нужда от мен — обърнах се отново към майка си, но този път ми беше по-трудно да изрека думите. — Викат ме. Не ги ли чуваш?

— Остани с мен, милинка. Остани тук, на сигурно място, и никога няма да ти липсва любов. Остани с мен и никога няма да ти липсва нищо.

Продължих да копая, докато най-накрая посегнах за още пръст, но пръстите ми докоснаха само въздух. Погледнах към майка си, която ме наблюдаваше с широко отворени очи, а устните й бяха без усмивка.

— Обичам те, мамо — промълвих и преглътнах сълзите си. — И се надявам да не те видя пак, преди да е изминало достатъчно дълго време.

А после се хвърлих право в дупката, която бях изкопала, и пропаднах в необятна празнота.