Кралицата на жарта

Вярвай

Един вик ме изтръгва от съня, но ми трябва малко време, преди да осъзная, че този вик излиза от собствената ми уста. Сядам на постелките си, задъхана и обляна в пот. Краката ми са ужасно омотани в чаршафите. Сънят все още витае в покрайнините на съзнанието ми като песъчинки, полепнали по мокра кожа — истински, но само временни. Вече усещам как започвам да забравям подробностите, колкото и да се мъча да не го допусна.

Чергилото се вдига и Блейз връхлита вътре с изваден меч. Погледът му е тревожен и див. Вижда, че съм сама в леглото, и се отпуска, макар че не прибира меча си.

— Какво правиш? — питам, унесена още от съня.

— Артемизия трябваше да поспи — отговаря той задъхано. — Предложих аз да поема нощната смяна пред палатката ти, а после те чух да крещиш. Било е просто кошмар, нали? — догажда се той, но не поглежда към мен — вместо това се съсредоточава върху земята до постелките ми.

Блейз е свикнал с кошмарите ми. Вижда въздействието, което оказват върху мен, дори и след като се събудя, защото в двореца беше една от моите Сенки. Но това не беше обикновен кошмар. Изобщо не беше кошмар. В него нямаше нищо плашещо, никакво чувство на ужас. Не видях смъртта на майка си, не усетих как собствената ми смърт ме дебне съвсем наблизо. Бяхме само аз и Крес и си говорехме в сивата градина, както сме го правили хиляди пъти. Цялата сцена излъчваше особено спокойствие.

Защото Крес си мисли, че си мъртва — напомням си. Ако знаеше, че не съм, нямаше да е толкова спокойна. Сега вярва, че е победила, че сме постигнали един вид примирие, което ме е оставило без избор, без глас. Онова примирие, което отново ме превръща в неин домашен любимец.

— Пак видях Крес — обръщам се към Блейз, вместо да му обяснявам всичко това. Последното, което искам, е да си помисли, че изпитвам съчувствие към нея. — Каза, че Сьорен е в тъмницата, но скоро ще го екзекутира.

Блейз въздъхва мъчително и раменете му се прегърбват.

— Тео… било е само кошмар. Нищо повече.

Все още е забил поглед в пода и когато поглеждам надолу, разбирам защо. След цялото това мятане в леглото, въртене и потене, памучната ми нощница е полепнала по кожата ми, смъкнала се е от едното рамо и го е разголила. Сигурна съм, че Блейз ме е виждал и по-разсъблечена — роклите, които императорът ме караше да нося в двореца, бяха далеч по-оскъдни, но сега е различно. Сковаността от последния ни разговор тежи върху плещите ми с такава сила, че ме задушава.

Завъртам глава, за да я проясня, и придръпвам нощницата върху рамото си.

— Не беше просто кошмар. Ако имаше начин да го видиш, ако можеше да го почувстваш, щеше да разбереш. Усещам присъствието й, усещам го така, както усещам сега твоето.

— Не е възможно — настоява той.

Прехапвам долната си устна, а после му разказвам какво сме разбрали с Артемизия — че отровата е в кръвта на Крес.

Когато свършвам разказа си, лицето му е станало пепеляво. Не го обвинявам — самата аз едва ли някога ще свикна с мисълта, че кръвта на Крес тече в тялото ми.

— Това не означава нищо — настоява Блейз. — Изобщо не е сигурно, че сънувате едни и същи сънища.

— Не знаем какво означава — отговарям аз. — Но Сьорен е в тъмницата. Отказва да се ожени за нея и така да затвърди претенциите й към трона, което го превръща в заплаха за тези претенции. Тя не смята да го остави жив още дълго. Доведи ми Херон. Трябва да съобщим на Ерик.

Още преди да свърша, Блейз завърта глава в несъгласие.

— Не, не можеш да рискуваш да издадеш прикритието на Ерик само заради някакво предчувствие, което не можеш да докажеш. Той сам ще намери Сьорен, когато влезе в двореца.

— Може да няма време да чакаме! — отвръщам. — Крес познава Ерик. Знае, че със Сьорен са приятели. Вече може дори да е разбрала, че са братя. Положително знае, че това е една от основните причини Ерик да ни предаде, затова няма да му каже къде се намира Сьорен — ще мълчи дотогава, докато може. Ще се възползва от тази тайна, за да го измъчва, ще я превърне в оръжие, когато иска да го накара да направи нещо.

— Не можеш да си сигурна — възразява Блейз.

— Познавам я добре — напомням му аз. — Повече от всеки друг знам как работи умът й.

Отначало той не казва нищо, но накрая ме поглежда и зелените му очи срещат моите.

— Ти това ли би направила, ако беше на нейно място? — пита той.

Няма нужда дори да мисля за отговора.

— Да. Това е единственият умен ход. Крес със сигурност знае, че не бива да се доверява на един предател. Няма да бърза да го приеме безусловно. Ще използва всяка информация, както и всички дарби, които ще й предостави той — да се надяваме, че нито едното, нито другото ще са особено големи — но със сигурност няма да му се довери. Едва ли ще се отнасят с него много по-добре, отколкото със заложник. Нещо повече: не мога да си представя, че каловаксийците горят от нетърпение да приемат гораките за съюзници. Крес предложи това примирие, затова трябва да удържи на думата си, но ще търси възможност да ги върне назад. Това е единственият начин да запази уважението на поданиците си — нещо, което и бездруго й е трудно.

— И това ли ти каза тя? — пита Блейз. Няма как да не забележа подигравателната нотка в гласа му.

Нещо в мен се променя. Ръцете ми се сгорещяват и макар че само по себе си това не е нещо необичайно, този път чувам високо изпукване, когато от върховете на пръстите ми изскачат пламъци и подпалват чаршафите. Отначало всичко се случва бавно, но после огънят сякаш избухва. Бързо погасявам пламъците от ръцете ми, а Блейз взема от подноса до постелките чашата с вода и я излива върху завивките, така че и те угасват.

Минават няколко секунди. Не казвам нищо, той също.

— Добре ли си? — пита ме той с по-мек глас. Би трябвало да предпочитам този тон пред подигравателната нотка, но не е така. Тази мекота ме кара да се чувствам като инвалид.

— Добре съм — отговарям студено. — Помолих те да доведеш Херон. Може и да не си съгласен с мен, но нямам нужда от съгласието ти.

В първия момент Блейз не помръдва — само ме гледа невярващо. Най-накрая кимва и лицето му става съвсем безизразно.

— Ще отида да го намеря — казва той. После се поколебава. — Силата ти е голяма, но не знаеш как да я използваш.

Сега усещам топлина в бузите.

— Артемизия и Херон ми помагат…

— Артемизия и Херон контролират превъзходно собствените си сили, но не разбират твоята — нито нейната природа, нито силата й. Да разчиташ на тях, е все едно да се опитваш да наденеш конска юзда на врата на лос. — Той прави кратка пауза. — Аз обаче мога да ти помогна. Ти не си на ръба на минната лудост, както бях аз, но що се отнася до силата, твоята дарба е по-близка до моята, отколкото до техните, а огънят е по-близък до земята, отколкото до вятъра или водата.

Усещам раздразнението по кожата си, макар да знам, че е прав. Няколкото урока е Херон и Артемизия ми помогнаха, но така и не изпитах увереността, че правим точно това, което трябва.

— Ти каза, че ще се справя и без теб — напомням му.

Блейз отклонява погледа си и стисва устни.

— Може би ще се справиш — казва той. — Но бих искал да ти помогна, стига да мога.

Поколебавам се. Той ме нарани, аз него на свой ред — също, но отсъствието му ми причиняваше болка.

— След като говоря с Херон — отвръщам. — Преди да продължим към Водната мина. Разполагаме само с около половин час, но…

— Това ще бъде добро начало — прекъсва ме Блейз.

Разказвам на Херон какво съм видяла и го моля да го предаде на Ерик. За разлика от Блейз, той не възразява. Вместо това ме поглежда сериозно, здраво стиснал в дланта си моло вару.

— Не ми вярваш — казвам аз, защото той продължава да мълчи.

Херон поклаща глава.

— Не знам вече на какво да вярвам. Знам само, че Ерик играе опасна игра в двореца. Ако го разкрият или ако императрицата го заподозре само, че е шпионин, ще го убият. Кажи ми, че си достатъчно сигурна, за да поемеш този риск, и тогава ще съобщя на Ерик. Но те моля да бъдеш сигурна, Тео.

Отварям уста, за да го уверя, че съм сигурна, но думите не искат да излязат. Не мога да излъжа Херон, не и за това.

— Не съм сигурна в нищо — отговарям аз. — Не съм сигурна в нито едно от решенията, които взех, откакто преди толкова месеци реших да се срещна с Блейз в избата. Но ако бях чакала, докато се уверя, все още щях да съм там, следена от Сенките си, и да чакам спасение, което нямаше да дойде никога.

Отначало той не казва нищо.

— Мислиш ли, че рискът си заслужава? — пита той.

— Не знам какво да ти отговоря — признавам аз. — Но мисля, че Ерик ще установи дали си заслужава. Поне му предай какво съм казала. Дай му информацията и го остави да прави с нея каквото сам реши.

Херон все още изглежда притеснен, но кимва в съгласие.

— Ще ми трябва време, за да му предам всичко — казва той и поглежда към моло вару. То е голямо колкото дланта му и златната му повърхност е гладка и съвсем чиста. Херон кимва към незапалената свещ на подноса ми. — Може ли? — пита той.

Посягам към свещта и стискам фитила между палеца и показалеца си. Огънят лумва със същата лекота както дишането, запалва фитила и се превръща в малко, стабилно пламъче. Пускам го, разтърсвам ръка и угасям огъня, който все още гори по пръстите ми.

Херон сяда до свещта и започва да преобръща моло вару в ръцете си, преди да го остави на подноса и да бръкне в джоба на панталона си. Изважда сребърна игла и доближава върха й до пламъка на свещта.

— Той ти липсва — нарушавам мълчанието аз.

Херон се засмива отривисто, без да вдига поглед от свещта.

— Не му го казвай! — предупреждава ме той. — Няма нужда да подхранваш самомнението му.

Поколебавам се.

— Ерик само се перчи — казвам после. — Не приемай фукането му прекалено сериозно. Сигурна съм, че и ти му липсваш.

Върхът на иглата започва да се обагря в оранжево и той я дръпва от пламъка. Притиска върха към повърхността на моло вару и започва да пише.

Когато отново проговаря, челото му е сбърчено от усилията да се концентрира, а очите му не се откъсват от моло вару.

— Не исках никой никога да ми липсва повече, не и след Леонидас, но има хора, които просто си пробиват път в живота ти, и когато тези хора си отидат, в живота ти зейва бездна, която не можеш да запълниш с нищо — казва той и вдига поглед към мен. — Но няма нужда аз да ти казвам какво е някой да ти липсва. На теб не ти ли липсва принкити?

Поколебавам се. Чувствата на Херон към Сьорен са сложни, меко казано. Не мисля, че двамата някога ще се нарекат приятели, но изглежда, че поне са постигнали нещо като примирие.

— Липсва ми — отвръщам. — Презираш ли ме заради това?

Този въпрос го изненадва; иглата застива върху повърхността на камъка. Херон вдига глава и ме поглежда в очите.

— Защо да те презирам?

— Защото фактът, че той ми липсва, ме кара да изглеждам слаба — отговарям. — Заради произхода му и заради онова, което е направил. Знам за всичките му грехове. Знам, че ръцете му са покрити с кръв… И знам, че и ти го знаеш. Но той видя истинската ми същност. Проумя черти от природата ми, които никой друг не искаше да признае, че съществуват. Без него се чувствам точно така, както каза ти — в живота ми зейна бездна.

— Това не те кара да изглеждаш слаба, Тео — уверява ме Херон и отново започна да пише върху камъка. — Само показва, че си човек.

От устните ми се изтръгва тих смях.

— Може би. Но аз не съм родена да бъда човек. Родена съм да бъда кралица.

— Никой не казва, че не можеш да бъдеш и двете едновременно — отговаря той. Очевидно е довършил съобщението, защото оставя иглата на подноса. — Той ти липсва и имаш право да ти липсва, но всеки път, когато си била принудена да избираш между него и страната си, си избирала Астрея. Винаги ще избираш Астрея, каквото и да ти струва това. Според мен това именно те прави кралица и нищо друго не би могло.

И Блейз ми каза същото — че винаги ще избирам Астрея пред него. Не мисля, че го каза осъдително, но е прав: това, което ми остава след този избор, не му е достатъчно. Може би никога няма да бъде достатъчно за никого. Може би точно затова майка ми и всички жени, седели на трона преди нея, така и не са се омъжили. Подобна отдаденост изисква от нас повече, отколкото можем да дадем. Може би да си кралица, означава да си сама. При тази мисъл ме побиват тръпки. Усещам празнота и безнадеждност.