Кралицата на жарта

Сбогуване

Докато Херон го няма, нито за секунда не свалям очи от Артемизия. Почти не примигвам. Забелязвам всяко надигане на гърдите й, всяко леко движение, което прави насън.

„Събуди се — повтарям си. — Събуди се, събуди се, събуди се!“

Тя обаче продължава да спи. Надявам се, че сънищата й поне са по-спокойни от моите.

Макар че изпитвам болка при всяко движение, се измъквам от постелката си и се премествам до нейната, за да виждам лицето й на трепкащата светлина на свещта. Заспала, Артемизия е почти неузнаваема. Лицето й е отпуснато и спокойно. Не знам дали „спокойно“ е дума, която някога бих употребила за Артемизия. „Спокойно“ означава без борба, без ярост, без свирепа пламенност. Думата „спокойно“ изобщо не й подхожда.

Вземам ръката й в своята, но тя е съвсем отпусната.

— Много съжалявам, Арт. Моля те, събуди се! — прошепвам.

Но Артемизия открай време не обича някой да й нарежда, затова не се учудвам особено, че не ми обръща внимание.

Чувам шумолене, чергилото се вдига и в палатката нахлува ивица светлина. Избърсвам сълзите от очите си и се обръщам да видя кой е влязъл.

Сьорен стои неловко на входа и очите му се стрелкат между мен и Арт.

— Събудила си се — промълвява той, когато не казвам нищо, и аз осъзнавам, че отново съм го поставила в ситуацията да мисли, че ще умра.

Прехапвам долната си устна.

— Да — прошепвам. — За разлика от много други.

Той прави крачка към мен и изражението му показва, че е раздвоен.

— Недей, Тео! — отговаря той и сяда до мен. Сега очите ни са на едно ниво. — Тази пътека е опасна. Не бива да позволяваш на мисълта си да тръгва по нея, а и в края й няма нищо. Повярвай ми. Говоря от опит.

— Струва ми се, че съзнанието ми няма контрол над тази пътека — отбелязвам.

— Тя спечели тази битка — подхваща бавно Сьорен. — Този път отне от нас много повече, отколкото ние от нея. Каквото и да направиш, няма да промениш този факт. Сега можеш да направиш само едно: да постъпиш така, че да спечелиш войната. А няма да го постигнеш, ако оставиш вината да те завладее дотолкова, че да не можеш да мислиш ясно. Не мога да ти кажа как да се освободиш от нея — не знам дали изобщо е възможно да се освободиш напълно, но не забравяй колко много си постигнала. Не забравяй, че Крес прибягна до този ход само за да те омаломощи, и ако й позволиш да постигне целта си, значи вече е победила.

Кимвам и поглеждам надолу към Артемизия.

— Нали ще се събуди?

Сьорен се смее, но смехът му изглежда неискрен.

— Арт ли? — пита той. — Арт не е преминала през толкова изпитания само за да умре от ръката на разглезена светска дама, която обича пищните дрехи.

Изсумтявам, но знам, че е прав. Арт ще оцелее, ако не за друго, то за да натрие носа на всеки, който се е усъмнил в това.

— Откъде разбра за Дагмар? — питам.

Той отклонява погледа си.

— Открихме тялото й в руините. Беше така овъглено, че нямаше да я познаем, но на врага й имаше колие е Огнен камък и името й беше гравирано на гърба.

— Подарък от Крес — досещам се.

Той кимва.

— Имаше и други две — добавя той. — Някои си Мейв и Фрея. Имената не ми говореха нищо, но не беше трудно да се досетя кои са.

— Част от армията от подобия на Крес — потвърждавам аз. — Всички ли бяха мъртви?

Спомням си, че видях почернелите им тела, преди да загубя съзнание, но изпитвам нужда да го чуя от него.

— Всички — потвърждава Сьорен и се поколебава. — Ти ли…

Не е в състояние да довърши изречението, но няма и нужда.

— Аз ги убих — отговарям. — Аз… Аз не само държах огъня, не само го изтласквах в различни посоки. Сьорен, чувствах се така, сякаш огънят беше част от мен, а аз — част от него. Все едно посегнах със собствената си ръка и ги унищожих една по една. Сякаш усетих как животът изтича от тях при допира на собствената ми плът.

Сьорен не казва нищо. Вместо това слага ръка на тила ми и притиска чело до моето. Затваря очи и леко въздъхва. Усещам до устните си дъха му, сладък от кафето, което навярно е пил сутринта.

— Ти спаси живота на много хора — прошепва Сьорен. — Знам, че точно сега това не ти се струва достатъчно, но все пак е нещо. Освен това оцеля. И това е нещо.

Въздъхвам и се отпускам в него. Искам да остана така още един миг, час или дори ден, но навън се разнасят познати гласове и двамата се отдръпваме един от друг точно когато Блейз, Херон, Ерик и Майли влизат в палатката един след друг.

Всички погледи се насочват първо към Артемизия, преди да се преместят към мен.

— Няма никаква промяна — обръщам се към Херон, пускам неохотно ръката на Арт и насочвам вниманието си към другите. — Е? Какво да правим сега?

Само преди няколко дни водихме същия разговор и всички имаха различни идеи, предлагаха планове с обмислени предимства и слабости. Преди няколко дни никой не приемаше стратегията, предложена от някой друг, защото имаше толкова пътища, по които да поемем.

Сега обаче никой не предлага план. Не чувам никакви идеи. Никакви предложения. В палатката цари единствено тежко, непоносимо мълчание.

— Блейз — нарушавам го аз. — Ти ще тръгнеш към Земната мина, нали така?

Той се поколебава и кимва утвърдително.

— Няма начин императрицата да е била сигурна, че ще тръгнем към Въздушната мина. Логично е да е изпратила свои хора и в двете, за всеки случай.

— Но ако е така, значи вече са стигнали там — поклаща глава Майли. — Ще завариш само пепелища.

Стомахът ми кипва при мисълта да добавим към списъка си безброй нови жертви. Още хиляди хора.

— Не е задължително — отвръща Блейз и сбърчва чело.

— Какво имаш предвид? — питам аз.

Блейз облизва устни.

— Мината — казва той. — Ако бях в лагера и беше избухнал пожар, а стражите ни бяха оставили да умрем… аз щях да вляза в мината. Установихме, че и тук се е случило същото. Във Въздушната мина имаше няколкостотин роби, но не искаха да излязат, преди да се уверят, че е безопасно. Робите в Земната мина няма откъде да разберат, че е безопасно. Те се крият вътре, защото нямат представа какво се случва. Възнамерявам да вляза и да ги изведа оттам.

— Не можеш да влезеш в мината, Блейз! — възразявам, изненадана.

Той свива рамене.

— Всъщност аз съм единственият, който може да го направи — поправя ме той. Гласът му звучи спокойно, но виждам напрегнатост в очите му. — Познавам разположението, знам пътеките. Всеки друг, който слезе долу, ще се загуби.

Искам да възразя, да му кажа, че се държи безразсъдно, и да му напомня, че сме оставили в миналото стремежа му да се превърне в мъченик, но не се осмелявам. Въпреки че не искам да го призная дори пред себе си, разбирам логиката му. Разсъждава разумно, но това не означава, че разсъжденията му ми харесват. Трябва да има и някакъв друг начин.

Преди да успея да му отговоря, Майли се намесва:

— Не можем всички да се отправим към Земната мина. Ако каловаксийските съгледвачи видят, че цялата ни армия е тръгнала нататък, тяхната армия ще е готова да ни посрещне. И този сблъсък няма да свърши добре.

— Знам — отговарям.

— Можем да тръгнем на запад — предлага Ерик. — Да се срещнем с корабите на Драгонсбейн, какъвто е планът, но вместо да качим само ранените, да тръгнем всички. Да си дадем няколко месеца почивка, за да се окопитим и да наберем нови хора и припаси, преди да нанесем нов удар.

Сьорен поклаща глава.

— Ако сега побегнем, губим всичко, за което работихме, всичко, което спечелихме. Те пак ще превземат Огнената и Водната мина, както и имението Овелган. Всичко, което загубихме, за да стигнем дотук, ще бъде напразно.

Макар че не изрича името на Артемизия, погледът му се стрелва към нея. „Не сме я загубили“ — помислям си аз, но разбирам какво има предвид.

— Не можем да побегнем — съгласявам се аз. — Дори да имаме намерение да се върнем. Трябва да атакуваме сега, иначе никога няма да имаме друга възможност. Ако избягаме, вече няма да сме нападателите, а нападнатите и Кре… императрицата няма да се спре, преди да унищожи всички ни.

Помислям си за онази Крес от сънищата ми, представям си как броди из двореца си, раздава заповеди и изпраща други да вършат нейната работа. Нито за миг не се излага на опасност, нито веднъж не рискува живота си. В бронята й няма нито една пукнатина, но смъкнем ли й тази броня, тя е нищо.

— Тео! — обажда се Сьорен и ме поглежда внимателно. — В очите ти виждам онова изражение, което означава, че или имаш някакъв план, или се каниш да направиш някоя глупост.

— В главата ми има… наченки на план — признавам. — Ще се срещнем с Драгонсбейн, както вече сме се разбрали. А после ще нападнем двореца и по суша, и по море.

— Това е смъртен удар! — обажда се Ерик. — Нямаме нито достатъчно хора, нито достатъчно оръжия. Все едно започваме да хвърляме камъчета по някой великан.

Усмихвам се мрачно и напрегнато.

— Не и ако успеем да заобиколим стените на столицата и да се промъкнем в сърцето на двореца, преди каловаксийците да разберат какво се случва.

Блейз разбира пръв какво имам предвид и очите му заблестяват.

— Искаш да използваме тунелите — казва той.

Кимвам утвърдително.

— Знаем, че има един тунел, който започва от морския бряг и води към тройната зала и тъмницата — обяснявам аз. — Можеш ли да се сетиш за някой друг, който да води навън?

Блейз се замисля и се намръщва.

— Да, има няколко, но вече може да са ги затворили. Никога не съм минавал през тях.

Херон започва да рови в раницата си, изважда навита на руло карта и я развива.

— Къде? — пита той и подава на Блейз пръчица въглен.

Блейз оглежда картата със сбърчено чело, а после нанася с пръчицата два хикса, последвани от черти, които водят в двореца.

— Този води до кухненската изба — казва той. — Минах по него, за да проникна в двореца, така че преди няколко месеца все още беше действащ. За този обаче не съм толкова сигурен. Теоретично би трябвало да води до избата за вино, но никога не съм го изпробвал. Всичко, което знам за него, е от трети лица. Но всички те са тесни. Не можеш да прекараш през тях цяла армия. Каловаксийците ще усетят какво става и ще ни изколят един по един, докато излизаме.

— Аз и нямам намерение — отговарям и им обяснявам какво точно съм си наумила.

Когато свършвам, никой не продумва. Всички премислят идеята ми.

— Този план е същинска лудост — нарушава най-после тишината Майли.

— Имаш ли по-добър? — питам я.

Тя поклаща глава.

— Казах, че е лудост, а не, че е лош — отговаря тя. — Ще бъде чудо, ако сработи, но все пак може и да се получи.

Сьорен кимва.

— Ще започна да организирам войниците и да решавам кой къде ще отиде — казва той.

— А аз ще съобщя на Драгонсбейн — обажда се Херон.

Кимвам и поглеждам към Артемизия.

— Не казвай на леля какво се е случило. Не и по този начин. Някои неща трябва да се обяснят лично.

Знам, че постъпвам правилно, но все още изпитвам ужас при мисълта да съобщя на леля си за Арт лице в лице. Добротата на Херон и Сьорен ги подтикна да ме уверят, че не съм виновна аз, но не се съмнявам, че Драгонсбейн ще види нещата съвсем различно. Тя вече е загубила едното си дете. Не мога да допуснала загуби и другото.

Когато всички се отправят в различни посоки, аз тръгвам след Блейз. Той не изглежда особено изненадан, когато се изравнявам с него.

— Дойде да се сбогуваш ли? — пита той и ме поглежда косо.

— Май няма смисъл да ти казвам да внимаваш — отговарям. — Затова дойдох да се сбогувам.

Това го кара да се замисли.

— Говорех сериозно, Тео — казва после той. — Не искам да умра. Възнамерявам да направя всичко по силите си да се срещна с теб в двореца, по възможност придружен от още воини.

— Тогава го направи! — отговарям.

Блейз пак се поколебава, премисля думите си.

— Помниш ли, когато се срещнахме в кухненската изба? — пита той. — Тогава те помолих да избягаме, да оставиш всичко зад гърба си, за да оцелееш.

Виждам накъде бие и това ме кара да се чувствам неловко, но нямам друг избор и кимвам утвърдително.

— Помня — отговарям. — Бях изкушена да тръгна с теб, по-изкушена, отколкото искам да призная.

— Но не тръгна — напомня ми той. — Не искаше да умреш, но не искаше и да живееш в един свят, в който не можеше с нищо да помогнеш на хората, които имаха нужда от теб.

Той ме хваща за ръката, стисва я здраво, без да спираме да вървим.

— Не искам да умра — повтаря той. — Но не бих могъл да живея в мир със себе си, ако нищо не правя, докато други хора страдат. Мисля, че го разбираш.

Понечвам да възразя, но премислям и кимвам.

— Така е — признавам. — Но ако влезеш в тази мина, Блейз, ще бъдеш заобиколен от Земни скъпоценни камъни. И мощта ти може да изригне така, че да убие и теб, и много други.

— Знам — отговаря бързо той и извръща поглед от мен. — Няма да позволя да се случи.

Изрича го с такава лекота, та съм готова да му повярвам, че наистина ще бъде толкова просто. Но и двамата знаем, че няма да е така.

— Имам ти доверие — казвам аз. — Вярвам на преценката ти.

Той кимва.

— И аз на твоята — той спира и се извръща с лице към мен. Очевидно, се мъчи да намери най-подходящите думи. — Знам, че и преди съм го казвал, но аз те обичам, Тео…

— Блейз… — прекъсвам го, но той не се разколебава.

— Не така, както преди. Не по начина, по който си мисля, че бих те обичал, ако бяхме израснали в свят без каловаксийците, но все пак е любов. Все пак означава нещо. И искам да го чуеш, да го разбереш, защото по-късно може никога да нямам възможност да ти го кажа.

Искам да възразя, да настоявам, че не бива да се сбогуваме по този начин — сякаш няма да се видим никога повече. Няма да умрем, искам да му кажа. Ще оцелеем, ще видим края на тази война, живи и заедно. И един ден, скоро, ще минем през двореца и отново ще почувстваме, че това е нашият дом.

Но после си помислям за Артемизия, която лежи безчувствена в палатката с Херон, бдящ над нея. Помислям си за Ерик, на когото горящи пръсти изтръгнаха окото от орбитата. Нито един от нас не е в безопасност. Нито един от нас не е недосегаем. И може би е по-добре да го признаем, да кажем това, което трябва да изречем, докато още можем.

— И аз те обичам — промълвявам и вдигам свободната си ръка към бузата му.

Кожата му е гореща както винаги — почти непоносима на допир. Сега, застанала толкова близо до ето, си спомням какво изпитах, когато го целунах, когато забравих за целия свят в обятията му. Колко сигурна се чувствах винаги когато бях с него. Спомените са изпълнени с обич, но сякаш са на друг човек — на друга Теодосия, която вече не съществува. И се пак под кожата ми трептят нейни сенки. Целувам Блейз по устните бързо и нежно.

— Бъде смел. Бъди верен. Ще се видим скоро и тогава зад гърба ти ще стои цяла армия.

Не му казвам да се пази. И той не ми го казва. Отдавна сме оставили предпазливостта зад гърба си и колкото и да е странно, изпитвам чувство на свобода, че мога да го призная.

Блейз притиска устни до челото ми, пуска ме и аз се отдалечавам, без да промълвя нито дума повече.