Кралицата на жарта

Нападение

Веднага щом се стъмва съвсем, Майли потегля с легиона си под прикритието на мрака. Аз оставам на брега заедно с другите и ги наблюдавам как се отдалечават. Чудя се колко ли от тях ще видя пак. Ненадейно ми се приисква да ги бях опознала по-добре. Мисля, че съм говорила само с неколцина от тях, а дори и техните лица и имена се сливат в съзнанието ми.

Сьорен помни името на всеки, когото е убил, дори девет години по-късно. И да бяхме достатъчно многобройни, за да спечелим тази битка, неизменно щяхме да дадем жертви. Тяхната кръв ще опръска ръцете ми. А дори не знам имената им.

Извръщам се и бавно се отправям обратно към малкия лагер, който сме направили — постелки, разстлани под открито небе, и един угасен огън.

Общо сме дванадесет, но дори и това ми изглежда прекалено много. Освен приятелите си, познавам само Гризелда и Лайъс, а те двамата така се страхуват от мен, че едва дръзват да измърморят по някоя дума в мое присъствие. Но от другите шестима не съм чула дори толкова — двама мъже и четири жени, чиято възраст е трудно да се определи. Някои може да са на по шестнадесет-седемнадесет, други — над четиридесет, но годините на недохранване и тежък физически труд карат всички да изглеждат едновременно и стари, и млади: е жълтеникава кожа, неспокойни очи и прошарена коса. Ръцете им са покрити е толкова много белези, че едва се вижда гладка кожа — донякъде приличат на моя гръб. Предполагам, че без значение от възрастта им, всички те са преживели много, прекалено много болка и страдания.

И все пак са тук. Готови да рискуват да понесат още.

Артемизия и Херон седят един до друг, близо до угасения огън, с купички хладка яхния в ръце. Моло вару лежи на земята помежду им, все още гладък и непроменен. Херон ми махва да се приближа, но аз поклащам глава. Струва ми се, че точно сега не съм приятна компания, а че стомахът ми не може да задържи никаква храна — това го знам със сигурност. Вместо това тръгвам покрай периметъра на лагера, скръстила ръце на гърдите си, за да прогоня студа. Намираме се толкова близо до езерото, че въздухът е леден.

Гората е спокойна, шумът на гласове от лагера едва се чува над пращенето на клони и шумоленето на листа над главата ми.

— Нали не си забравила, че сега притежаваш дарбата на огъня? — стряска ме някакъв глас.

Обръщам се и виждам Блейз, седнал с кръстосани крака до дънера на едно дърво. Макар да знам, че говори на мен, очите му остават сведени надолу, съсредоточени върху пръстта, събрана в дланите му. Мълчаливо гледам как я прехвърля с дарбата си от едната ръка в другата и обратно. Това е само номер, който човек може да покаже на детско увеселение, съвсем безполезен, но ръцете на Блейз изобщо не трепват. Пристъпвам към него и той вдига глава. Очите му не се променят, остават си същите, а пръстта пада обратно на земята.

— Не искам да хабя дарбата си — казвам аз. — Утре ще имам нужда от всичкия огън, който мога да призова. И ти трябва да се опиташ да се въздържаш.

Той поклаща глава.

— Сега земята ни заобикаля от всички страни и това само по себе си ме изпълва с нови сили, но дори и да не беше така… моята дарба не действа по този начин. Тя не е кладенец, който може да пресъхне. Силата е просто… самата моя същност. Тя не може да се изчерпи.

— Физическите ти сили обаче могат — напомням му аз, но той само свива рамене.

— Не можем да сме сигурни, нали? Никога не сме изпробвали тази теория.

Изнервя ме начинът, по който го казва — някак небрежно!

— Утре — изричам бавно аз — аз ще задържа твоя камък на Духа. Няма да имаме нужда от твоята дарба.

Той бавно издиша, откъсва поглед от очите ми и отново навежда глава.

— Тео, ние водим война — казва той. Като че ли не знам! Като че ли разполагам с лукса някога да го забравя! — Не храня илюзии, че ще остана жив да видя края й, и изобщо не ме интересува, че ще умра. Стига накрая ти да седнеш на трона, с удоволствие ще наблюдавам развръзката от Отвъд.

Присядам до него, като внимавам да оставя разстояние помежду ни. Искам да подхвана нов спор, да му кажа пак, че имам нужда от него. Че няма да се справя без него. Че не знам какво ще правя, ако него го няма.

Ненадейно обаче ме пробожда съмнение. Вече не съм сигурна, че е вярно. Обичам Блейз и знам, че ще усещам загубата му като отворена рана в гърдите до края на живота си — като бездна, както каза Херон. Не искам да го загубя. Но нямам нужда от него, не и по начина, по който имах допреди няколко месеца. В астрейския дворец той беше моята котва, моята връзка с един живот, който едва си спомнях, и с човека, когото исках да бъда. Но сега съм тук, стоя с гордо вдигната глава. Аз съм кралица Теодосия и знам коя съм. Може и да искам Блейз да е до мен, но нямам нужда от него така, както преди.

— Обичам те и ти го знаеш — промълвявам.

— Знам — отвръща той.

Думите остават да трептят помежду ни — нито утешителни, нито болезнени, просто факт, който, макар и несъмнено верен, не означава толкова много, колкото би трябвало, когато го сравним с всичко останало. Иска ми се да означаваше. Иска ми се тези думи да можеха да спрат времето и да сложат всичко в света отново в порядък. Иска ми се да имаха силата да спасят Блейз, Астрея и дори мен, но те са само думи. Не могат да постигнат нищо.

— Ще задържа твоя камък на Духа, но ще го извадя, ако имаме нужда. Само в краен случай — казвам след малко. — Ако имаме нужда от теб, така да бъде. Но това няма да се случи. Не и утре. Стига да отвлечем вниманието им така, че Майли да прекара достатъчно войници през портата, няма да е трудно да спечелим битката. Няма смисъл ти да се жертваш.

Отначало той не казва нищо, но най-накрая кимва, приковал поглед право напред. Изцапаната му с кръв ръка посяга към моята, но той премисля и слага и двете си ръце на коленете.

— Само в краен случай — казва той с равен, спокоен глас, сякаш говорим за менюто за вечеря, а не за смъртта му.

Когато слънцето изгрява кървавочервено над Далцийските планини, двамата с Херон нанасяме първия удар: аз оформям огнено кълбо в ръцете си, разширявам го все повече и повече, правя го по-голямо от главата си и го запращам към отсрещния бряг на езерото с цялата си сила. Само по себе си кълбото може да измине не повече от метър, но тук се намесва Херон: изпраща порив на вятъра, достатъчно силен, за да го пренесе, но и достатъчно лек, за да поддържа жив пламъка му. Вместо да задуши огъня, въздухът го подхранва, прави го още по-буен, така че когато най-накрая се удря в стената, звукът от сблъсъка отеква в гората зад нас като гръмотевица.

За миг целият свят утихва. Огненото кълбо бавно обхваща в пламъци кръстосаните дървени опори на стената и разтапя желязото по пътя си. А после отведнъж настава хаос. Крясъци пронизват въздуха и политат над езерото, високи, но неразгадаеми. Върху горящите части на стената се изсипва вода, но стената е прекалено далеч, за да разберем откъде — или от кого — се върши това.

— Отново! — заповядвам с твърд глас. Поглеждам към Гризелда, която е застанала до мен, и й кимвам. Макар че двамата с Лайъс са като бълбукащи гърнета, готови да прелеят, Блейз ме увери, че за разлика от неговия, техният самоконтрол още не е бил изтласкван до крайност. Днешният ден няма да изисква особени усилия. Няма да ги изтощи отвъд предела им.

Върху изпитото лице на Гризелда грейва усмивка. Тя призовава на свой ред огнено кълбо, задържа го между дланите си също като мен и го запраща отвъд езерото. Херон поема и него и го насочва към целта — южния ъгъл на стената, далеч от мястото, на което са се събрали каловаксийците.

Отново следват викове и крясъци. И още паника. Но преди да успеят да угасят пламъците, другите шестима Пазители запращат своите огнени кълба и Херон ги насочва към целта. Сега вече цялата стена е в пламъци.

— Ще им трябва доста вода, за да ги угасят — казвам и поглеждам към Артемизия, която се усмихва широко. Застанал до нея, Лайъс изглежда повече нервен, отколкото въодушевен, но и на неговото лице се появява лека, напрегната усмивка.

И преди съм виждала Арт в битка, виждала съм светлината, която озарява погледа й, начина, по който се сражава — сякаш част от нея е извън тялото й. Сега обаче е различно — в поведението й има нещо лично.

Грациозна като танцьорка, тя вдига ръце над главата си и Лайъс повтаря движенията й, без да откъсва поглед от нея, за да е сигурен, че го прави точно. Доскоро спокойна, повърхността на езерото също се надига все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая закрива слънцето над хоризонта.

— Внимавайте! — предупреждавам ги. — Там има невинни хора. Много от тях са оковани във вериги. Нали не искате да ги удавите?

Артемизия изпухтява и двамата неохотно скъсяват височината на вълната.

— Къде я искаш? — пита Арт.

— Над северната стена — казва Блейз, преди да успея да отговоря. Намесата му ме дразни, макар че и аз щях да кажа точно същото.

Артемизия поглежда към мен и аз кимвам, за да потвърдя.

Двамата с Лайъс свалят със замах ръцете си надолу, приклякат и удрят земята с длани. Високата вълна се стоварва едновременно с тях и унищожава северната стена.

Хаосът многократно се засилва; през дупките, които с Гризелда изсякохме в желязната стена, виждам фигури на хора, които панически тичат напред-назад.

Блейз пристъпва към мен, но аз протягам ръка и я слагам върху неговата.

— Още не — казвам, но усещам в джоба на роклята си тежестта на неговия Земен скъпоценен камък. — Те и така са достатъчно разсеяни.

Още преди да съм довършила, в какофонията се влива нов шум — боен вик, излязъл от едно-единствено гърло, но повторен от хиляди.

— Сега нашите хора влизат през портата — казва Артемизия. — Успяхме да отвлечем вниманието на каловаксийците, но това ще върши работа само дотогава, докато продължават да виждат в нас по-голямата заплаха.

— Е, добре! — отвръщам. — Хайде да продължим да ги сплашваме. Огнени топки след пет, четири, три…

Отново заедно призоваваме пламтящи кълба, без Гризелда този път, и Херон отново ги насочва през езерото и възпламенява една от малкото невредими части на стената.

— Още една вълна, Артемизия! — казвам задъхано.

Арт кимва, макар че и тя изглежда изтощена. Това не са лесните номера, с които сме свикнали, докато се упражнявахме. Работата е по-мащабна и по-тежка и се отразява на Арт. Лайъс изглежда свеж и аз знам, че с лекота може да извика още вода, но също както и с Блейз, не искам да го използваме повече, отколкото е необходимо. Докато Арт вдига втора вълна, поглеждам към Херон, който е превит надве, подпрял е ръце на коленете си и се мъчи да си поеме въздух.

Артемизия отново вдига ръце, призовава силата си и езерото откликва на нейния зов: надига се, завихря се и образува висок стълб. Гледката напомня за острие на меч — тънко, остро и прецизно. Арт не ме пита накъде да насочи водния стълб, но знам, че си мисли за оръжейницата в самия център на лагера.

— Ще успееш ли? — питам я тихо.

Тя е изцяло съсредоточена върху водната спирала, но кимва. Изражението й е напрегнато и уверено. Отварям уста, за да й напомня за другите, за това какво ще се случи, ако не улучи, но бързо я затварям. Артемизия го знае. Знае рисковете. Щом е сигурна, че ще успее, тогава аз трябва да бъда сигурна в нея.

— Давай! — окуражавам я.

Няма нужда да повтарям. Веднага щом думата излиза от устните ми, тя отново сваля ръце, стисва здраво очи, косата й с ослепително сини връхчета се развява диво около раменете й. Когато дланите й удрят земята, звукът отеква в ушите ми с такава сила, че не чувам нищо повече. Мога само да наблюдавам как съвършената водна спирала се извива в арка над желязната стена, право към центъра на лагера, и се стоварва там с цялата си сила.

Когато слухът ми се възвръща, повърхността на езерото е отново съвсем гладка, сякаш не се е случило нищо. Аз обаче знам, че не е така. От всички страни на лагера текат реки, пробиват си път през останките от стената и се връщат обратно в езерото.

До мен Артемизия се е свлякла на едно коляно, подпряла ръце на земята, и раменете й се вдигат и спускат всеки път щом си поеме дъх.

— Успя ли? — питам я.

Тя с усилие вдига глава и обезумелите й очи срещат моите.

— Няма да разберем, преди всичко да свърши и да видим с очите си.

Кимвам и оглеждам останалите от групата ни. С изключение на Блейз, Лайъс и Гризелда, всички са запъхтени. Тези от нас, които притежаваме дарбата на Огъня, можем да продължим, но без Херон, който да пренася пламъците ни през езерото, няма да има особена полза.

— Ние бяхме дотук — заявявам. — Да си съберем нещата и да тръгваме към мястото на срещата. Който и да ни чака там, ще знае нещо.

— Мога още — обажда се Херон. — Ще изпратим още огън.

Поклащам глава.

— Артемизия вече наводни почти целия лагер — огънят няма какво да подпали. А малкото, което можем да постигнем, не си струва усилието да влачим безчувствените си тела по целия път нататък. Не, направихме всичко, което можем.

— Не всичко — обажда се Блейз. Гласът му е тих и напрегнат като въздуха, преди да блесне мълния.

— Разбрахме се, че ще разчитаме на теб само в краен случай — напомням му аз и ръката ми се плъзва в джоба на роклята. Знам, че гривната със скъпоценния му камък е там, вътре, но ненадейно изпитвам нужда да се уверя. Допирът на коравия студен метал ме успокоява. Стисвам го здраво и ръбовете се забиват болезнено в дланта ми.

— Нищо не подсказва, че имаме нужда от теб — казвам аз. — Майли не е дала сигнал, което означава, че е успяла да вкара армията си безпрепятствено. Влязат ли веднъж вътре, лагерът е наш. Особено след като Артемизия унищожи оръжейницата им.

— Ако я е унищожила — поправя ме Блейз и прави още една крачка към мен. В очите му има нещо непознато — нещо диво и отчаяно.

— Майли не ни е изпратила сигнал, че й трябва още помощ, така че няма причина да използваме твоята дарба — отговарям със спокоен глас.

— А ако Майли е мъртва? Или не изпраща сигнал, защото се бори да не загине? Наистина ли си готова да заложиш всички надежди на Астрея на обещанието на един човек? Нима разчиташ на нейната способност сама да стори онова, което е обещала?

Поглеждам към останалите. Десет чифта очи ме наблюдават внимателно. Макар и изцедена докрай, Артемизия изглежда готова да застане между мен и Блейз, ако се наложи, но аз не искам да се стига дотам. Стисвам още по-здраво гривната.

— Няма нужда да ми говориш за надеждите на Астрея — отговарям. — Отлично знам какъв е залогът и на кого имам доверие. Майли има опит в битките. Тази не е първата й. Ако й трябва помощ, или тя, или някой от воините ще изпрати сигнал. Знам, че нямаш търпение да се пожертваш за страната си, но се боя, че ще трябва да почакаш.

Блейз замръзва на място, но в очите му има нещо, което ме тревожи — някаква трескава жажда, някаква замаяност. Струва ми се, че се намира безкрайно далеч от мен. Изражението му много ми напомня за онзи момент преди, когато застана на палубата и унищожи корабите на каловаксийците — сякаш и тогава, и сега не беше съвсем на себе си. Като че ли изобщо не ме вижда — цялото му внимание е съсредоточено върху скъпоценния камък в ръката ми. Лицето му е напрегнато и жадно.

— Този скъпоценен камък е мой, изборът е мой и аз избирам да се бия — казва той и всяка дума е изречена с болка.

— Блейз, ти ми обеща — припомням му, като внимавам гласът ми да остане спокоен. Не съм сигурна какво му става, как е възможно да е на ръба да избухне заради този скъпоценен камък. Това ме плаши… И не само мен. Артемизия и Херон го наблюдават зорко и сякаш не смеят дори да си поемат дъх. Останалите изглеждат просто объркани.

Блейз не отговаря. За един кратък миг си мисля, че съм спечелила. Струва ми се, че съм успяла да призова здравия му разум. Но преди да успея да въздъхна от облекчение, ръката на Блейз се прокрадва към мен, към ръката, която държи камъка на дарбата му, и я стисва. Опитвам се да се отскубна от него, но ръката му държи здраво моята. Дланта му пари като огън.

Като на берсерк.

— Този камък е мой — казва Блейз, но гласът му не звучи като неговия. Сега е яростен и не съвсем човешки, изпълнен е с прекалено много отчаяние, жажда и гняв, за да е гласът на онзи Блейз, когото познавам. И все пак е той.

— Блейз — промълвявам, но той не отговаря. Стиска ръката ми толкова силно, че ми причинява болка. Пръстите му са забити в кожата ми. Надавам вик, но той сякаш не ме чува дори.

— Усещам го — казва той и дръпва ръката ми с всичка сила. Мъчи се да извади от дланта ми скъпоценния камък, скрит в джоба ми. — Имам нужда от него, Тео.

Преди да успея да му отговоря, някой хваща Блейз и рязко го издърпва настрана, като освобождава ръката ми. Върху кожата ми остават следи от нокти. Вдигам глава. Херон държи здраво Блейз с ръце, притиснати зад гърба, макар че той се бори да се освободи. Изтощен докрай, Херон едва го удържа.

— Трябва да го повалиш в безсъзнание — казвам аз, но думите сякаш излизат от гърлото на някой друг.

Очите на Херон срещат моите. Идеята ми му причинява болка, но той кимва. С усилие доближава ръка до главата на Блейз, но още щом го докосва, тялото на Блейз се отпуска и рухва на земята като марионетка с прерязани конци.

Дори това малко усилие се оказва прекалено за Херон и той се олюлява. Артемизия се втурва към него и му помага да се задържи на крака, макар че самата тя изглежда нестабилна.

Дълго време никой не помръдва. Всички се взираме в Блейз. Другите изглеждат уплашени и това е съвсем разбираемо — никой освен мен, Арт и Херон не знаеше за състоянието на Блейз, но сега ще е много трудно да опазим тайната. А в техните очи поведението му със сигурност много прилича на минна лудост.

В интерес на истината не съм сигурна, че не е — тънката граница, която разделя онова, което е Блейз — каквото и да е то, и берсерка, е толкова неясна и размита, че трудно могат да се разграничат двете състояния.

— Когато се събуди, би трябвало да си е възвърнал разсъдъка — заявявам, доволна, че гласът ми не трепери. — Сигурна съм, че ужасно ще се срамува от този изблик.

Думите ми прозвучават неадекватно дори в моите уши. Когато поглеждам към останалите, те изглеждат напрегнати и несигурни — освен Гризелда и Лайъс. Нито един от двамата не вдига очи към мен — погледите им са приковани в безчувственото тяло на Блейз — техния наставник, техния учител, тяхното бъдеще.