Кралицата на жарта

Буря

Херон се заема изцели Водните пазители колкото се може по-бързо, а Майли подкарва доскорошните роби и всички ранени в битката към жилищните им помещения, където ще останат скрити до заминаването на каловаксийците.

Докато двамата се занимават с тези приготовления, Артемизия, останалите Огнени пазители и аз се запътваме към морския бряг на няколко километра от лагера.

— Можеш ли да я убиеш, ако се наложи? — пита ме Арт по пътя.

Поглеждам към нея, изненадана. Няма нужда да питам за кого говори.

— Това не е част от плана — казвам. — Днес трябва само да оцелеем и да им попречим да увеличат армията си. Нищо няма да постигнем, ако убием Кресцентия. Някой друг веднага ще заеме мястото й. Предполагам, че благородниците имат резервни планове още откакто умря императорът, ако не и по-отдавна — ако сънищата ми са истински, тя вече мисли, че те подготвят някакъв преврат. Трябва само да оцелеем, за да можем някой друг ден да победим. Понякога е достатъчно да оцелееш.

Едва когато изричам и последната дума, осъзнавам, че съм цитирала покойната императрица.

— Но ако се наложи? — повтаря Арт и аз осъзнавам какво ме пита всъщност. Не дали мога да го извърша физически — не съм сигурна дали някоя от нас двете наистина знае отговора. А дали мога да застана пред момичето, което някога наричах своя сестра по душа, и да сложа край на живота му.

Отварям уста, за да отговоря положително, да я уверя, че мога, разбира се, но от устните ми не излиза нито дума. Лесно е да си припомня, че Крес е мой враг, само като си помисля каква беше последният път, когато я видях лично, но Крес от сънищата ми — или каквото и да бяха тези съновидения — също има власт над мен. Мога ли да убия Крес?

Не казвам нищо, но Артемизия очевидно е чула отговора ми, защото не настоява повече.

Слънцето вече се е издигнало високо в небето, когато стигаме до брега, където оставаме сред една кипарисова горичка, скрити от погледите на стакриверските кораби, които стоят и чакат на около пет километра от сушата. Отдалеч е трудно да се каже колко са големи, но предполагам, че достатъчно, за да докарат не само принц Аварик и неговите стражи, а и армията, която е обещал на Крес.

— Няма да дойдат по-близо, преди да стане време за срещата — казвам аз. — Но ако видят на брега каловаксийци със затворници, ще решат, че императрицата вече е пристигнала, и ще можем да ги примамим насам.

Артемизия кимва.

— Заемете позиции! — казва тя достатъчно високо, за да я чуят Огнените пазители.

Осмината се разделяме на две групи — шестима ще бъдат каловаксийците, а другите двама — стакриверските стражи, които водят Бригита и Джиан. Артемизия застава с лице срещу нас, вдига ръце и ги раздвижва във въздуха в поредица от сложни движения. Изпитвам чувството, че над нас се спуска въздушна мрежа, която ни покрива от главата до петите. Арт приключва, отваря очи и кимва.

— От разстояние ще минете за каловаксийци.

Поглеждам към останалите в групата. Сега жълтеникавата им кожа е съвсем бяла, а косата в различни оттенъци на тъмното е станала руса. Арт полага допълнителна грижа за моята външност — променя обикновената ми рокля в ефирно творение от тъмносива коприна, макар че когато докосвам плата, все още усещам под пръстите си памук.

Останалите ме гледат и очите им се приковават върху шията ми. Усещам кожата си все същата, но предполагам, че Артемизия е променила и нея. Тя ме превърна в Крес или поне постигна задоволителна прилика с нея. Стакриверите никога не са срещали Крес, но навярно са чували предостатъчно разкази за нея.

— Носиш и корона — казва ми Артемизия. — Дръж главата си както подобава.

— Колко трябва да ги оставим да се приближат, за да могат да забележат тази подробност? — пита една от Огнените пазителки — жена на име Селма.

— Не прекалено много — отвръща Арт. — Но те ще носят телескопи — по-модерни от онези, с които сте свикнали. Не искам да поемам никакви рискове. Точно затова исках да видя телата на стражите, тъй като те са единствените, които може да бъдат разпознати.

Поглеждам към двамата Огнени пазители, определени за тези роли, и едва не ахвам. Докато останалите са запазили собствените си черти, имат само променен цвят на кожата и косата, тези двамата са направо неузнаваеми. Не отидох с Арт, когато тя тръгна да огледа външността на хората, но мога да кажа, че не е пропуснала нито една подробност.

— Трябва да промениш и себе си — подсещам я. — Ако на борда има някой, който те е виждал в двореца, веднага ще те познае с тази твоя коса.

Артемизия присвива очи, но се съгласява. Отново ги затваря и този път наблюдавам как по нейния собствен образ се надиплят вълнички. Прилича на повърхността на езеро, което трепти и се променя. Когато свършва, Арт изглежда като всяка каловаксийска жена воин — с кожа като слонова кост и златиста коса, отрязана на черта до брадичката.

— Браво! — похвалвам я. — А сега е време.

Тръгваме в колона един след друг. Когато стигаме до брега, Артемизия размахва ръце във въздуха така безумно, че изглежда смешно.

— Какво правиш? — питам я.

— Те виждат, че държа каловаксийско знаме — обяснява тя.

Отначало не се случва нищо, но после корабите бавно тръгват напред. Сега можем да изпратим огън към тях, но без Херон, който да го пренесе с въздушната си дарба по-навътре, съществува значителна възможност да пропуснем, а тогава корабите ще се върнат обратно. Не, трябва да се погрижим всичките шест да потънат. В противен случай ще ни нападнат, а точно сега си имаме достатъчно грижи.

Имаме само една възможност, така че не можем да ги атакуваме прекалено рано, но ако чакаме твърде дълго, рискуваме да видят през магията на Артемизия. И това не можем да допуснем.

Отново ми се иска Сьорен да беше тук. Той щеше да ни каже точно колко трябва да се доближат корабите до брега, преди да хвърлят котва. Щеше да предвиди точно как ще реагира екипажът на нападението. Но вместо да е с нас, той е затворен в тъмница.

Времето ми изглежда цяла вечност. Корабите се придвижват бавно, мъчително бавно. Знам, че трябва да изчакам, но огънят гъделичка върха на пръстите ми, моли ме да го пусна и единственото, което се мъча да постигна в този миг, е да го сдържам. И другите стават неспокойни, въртят се и говорят помежду си. Слънцето обсипва раменете ми с жарещи лъчи, горещи и смазващи.

— Добре! — казва Артемизия. — Сега са прекалено близо, за да се обърнат. Приливът с на наша страна.

Корабите се намират по-близо до нас, отколкото беше лагерът от другата страна на езерото, но не и достатъчно близо. Щях да съм по-спокойна, ако Херон беше тук, за да направлява огъня ни, но сега той е прекалено омаломощен. Подобно усилие би го изцедило докрай. Потискам съмненията си, събирам смелост и вдигам ръце във въздуха. Останалите следват примера ми.

Артемизия спира да поддържа маскировката ни и аз запращам първото огнено кълбо с цялата си сила по най-близкия кораб, но то пропуска целта поне с петнадесет метра, пада в океана, вдига вълна и започва да съска. Сърцето ми се свива.

Другите около мен ме следват, но макар че някои стигат по-близо до целта от мен, нито един не успява да улучи някой от корабите. Щом осъзнават ситуацията, на корабите настъпва паника. От толкова близо виждам как моряците тичат, чувам далечните викове на капитаните, които раздават заповеди. Предполагам, че нареждат отстъпление. Бягство. Артемизия каза, че приливът е на наша страна, но ако не можем да стигнем до корабите, от прилива няма никаква полза.

— Арт! — изкрещявам аз, осенена от нова идея. — Докарай тези кораби по-близо! Ако трябва, разбий ги в брега!

Артемизия започва да действа още преди да съм изрекла последните думи: размахва с всичка сила ръце във въздуха, сякаш го сече. После ги разперва широко, събира ги пред тялото си и ги връща към гърдите си. Под флотилията се надига вълна, понася се напред и тласка корабите към брега като детски играчки, които плават във ваната.

— Хайде пак! — крясвам на другите Огнени пазители.

Този път огненото кълбо улучва целта — забива се в корпуса на първия кораб с пукот, който отеква гръмовно над ширналото се море. Корпусът пламва и огънят бързо се разпространява.

Много от кълбата на останалите Огнени пазители също улучват, макар че някои падат в морето. Попаденията са достатъчно, за да нанесат сериозни щети. Флагманският кораб вече потъва.

Поглеждам към Артемизия, която е задъхана и превита надве, с ръце върху коленете.

— Можеш ли да го направиш пак? — питам я. — Не бива да оставим някой кораб да оцелее.

Тя поглежда към мен, все още неспособна да си поеме дъх, но очите й са твърди и изпълнени с решителност. Тя кимва, изправя се и изпъва рамене.

— Ако ги омаломощите още малко, аз ще ги довърша — казва тя с уморен, но решителен глас.

Кимвам и се подготвям да нанеса още един удар. Скъпоценният камък на Духа на Ампелио блести и пари около врата ми. Съсредоточавам цялата си енергия върху флагманския кораб и запращам към него още едно огнено кълбо. Този път платната пламват като прахан.

Огнените кълба летят във въздуха едно след друго — Пазителите не спират да ги мятат. Сега вече няма ни един неподпален кораб. Пламъците горят ярко на фона на следобедното небе и моряците започват да скачат в морето, изоставяйки корабите, преди и те да изгорят с тях.

Това са човешки същества. Стакриверските моряци просто изпълняват заповеди, правят това, което им е наредил техният крал. Това са хора със свой живот и семейства.

Напомням си, че тези хора стоят между Астрея и свободата й.

— Сега! — обръщам се към Артемизия. Гласът ми е по-спокоен, отколкото всъщност се чувствам.

Тя не се поколебава. Вълната, която вдига този път, е по-мощна от всяка друга, която съм я виждала да призовава — по-висока от най-високата кула в двореца, по-висока дори от някои от кулите в столицата на Ста Криверо. Когато я плисва надолу, въздухът се изпълва с писъци, тъй силни, че ме оглушават, тъй силни, че разтърсват самата земя.

Но когато морето отново се успокоява, по водната повърхност се носят късове дърво — единствените останки от стакриверската флотилия, не се чуват повече крясъци, нито заповеди, няма никакви други звуци освен нашето задъхано дишане и трескавите удари на сърцето ми.

Вина не е точната дума за това, което изпитвам, докато тежко пристъпяме обратно към лагера под смазващ покров от мълчание. Познавам вината, знам как гризе вътрешностите ти, докато накрая ти прилошава, как се връща в кошмарите ти, докато най-накрая започваш да си мислиш, че ще полудееш. Чувството, което изпитвам сега, не е същото. Да, хиляди хора умряха от моята ръка заради заповедите, които аз дадох, но не изпитвам и капка угризение. Ако трябва да го направя пак, не бих се поколебала да сторя същото.

Уморен съм от смъртта, която причиняваме — каза ми Сьорен, когато избягахме от Астрея. Тогава не схванах думите му докрай, но вече го разбирам. Защото точно така се чувствам сега — уморена. Изтощена до мозъка на костите. Мисля си, че дори да можех да спя хиляда години, пак щях да чувствам същата умора.

Да, наистина съм уморена от смъртта, но съм уморена и да се боря. Уморена съм да предвождам. Уморена съм да вземам трудни решения. Уморена съм да нося отговорността за тези решения.

Може би някой ден ще спра да усещам тази умора. Може би ще мога да се събудя в свят, който не е опръскан с кръв. Да прекарам цял ден — може би дори цяла седмица, без да се тревожа, че народът ми няма да доживее до изгрев-слънце. Да избирам, без от решението ми да зависи животът и смъртта — просто да реша какво да закусвам, какъв цвят рокля да облека, с кого да танцувам.

През цялото време, докато се стремях към победа, нито веднъж не закопнях за по-простия живот, който ще дойде заедно с нея, но сега тази мисъл кара цялото ми тяло да пулсира от копнеж.