Кралицата на жарта

Спор

Херон ме събужда на следващата сутрин, когато слънцето току-що се е подало над хоризонта, а през чергилата на палатката ми се процежда едва доловимата светлина на ранната зора.

— Тео? — хваща ме той за рамото и ме разтърсва.

Насилвам се да вдишвам и издишвам, докато съзнанието ми бавно се отърсва от съня. Артемизия беше права: този спомен от мините беше още по-мъчителен от първия. Все още усещам ръцете им, все още чувам виковете им, все още усещам вината, натежала като олово в гърдите ми. Но аз ги освободих, оставих ги да си тръгнат, почетох ги по единствения възможен начин. Това беше изпитание и аз го издържах.

— Добре ли си? — пита Херон.

Не съм сигурна как да отговоря.

— Още един спомен от мината — казвам тихо.

Той разбира и не настоява.

— Сега си тук — казва той. — Оцеля. Добре си.

Кимвам. Наистина оцелях, но не това в този спомен ме кара да изпитвам болка. Боли ме заради всички, които не оцеляха. Но Ампелио имаше право. Нямаше да постигнем толкова много без саможертвата на тези хора и аз съм длъжна да им отдам почит.

— Какво има? — обръщам се към Херон, докато се мъча да прогоня тази мисъл от ума си.

Той свива устни.

— Решихме, че ще е най-добре Ерик да говори с Джиан, макар горакският му да е ужасен. Помислихме си, че все пак той ще може да обясни какво се е случило с Бригита по-добре, отколкото ние.

— И? Успя ли? — питам.

Истината беше, че през вчерашния ден, изпълнен с трескава дейност и страх, съвсем забравих за Джиан. Питам се как ли е Лайъс, макар да знам, че ще полудея, ако продължа да мисля за това. Той знаеше какво избира, когато предложи да заеме мястото на Джиан. Мога единствено да отдам почит на саможертвата му.

Херон не отговаря веднага. Вместо това ме хваща за ръката и ме повежда към една от казармите на стражите близо до трапезарията.

— По-добре да чуеш сама — казва.

Ерик и Джиан ни чакат в казармата и когато влизам, и двамата стават. Върху очите на Ерик — и изваденото, и затвореното — е завързана ивица черен плат, но виждам, че челото му се сбърчва.

— Тео? — пита той.

— Аз съм — потвърждавам, докато Херон затваря вратата зад нас. — Херон каза, че имало нещо спешно?

Ерик обръща глава към Джиан, а после отново към мен.

— Отровата, която е разработил Джиан. Веластра — казва бавно той. — Нали затова сте го задържали тук?

— Да — отговарям. — Това е алхимическо оръжие — газ, който отнема волята на всеки, който го вдиша. Нали разбираш защо не можехме да го дадем на Крес?

Зад гърба ми Херон се прокашля.

— Очевидно, не е алхимическо оръжие — обажда се той. — Или поне не изцяло. Това е нещо като комбинация от скъпоценните камъни на Духа.

— Скъпоценните камъни на Духа, ли? — питам. — Но веластра е била разработена дълго преди каловаксийците изобщо да помислят да завладеят Астрея.

— Очевидно през годините някои камъни са били… изнесени от Астрея. Били са разменяни многократно, докато накрая никой нямал представа откъде са дошли. Изглежда, тейнът е притежавал два от тях.

Спомням си, че тейнът обичаше да колекционира предмети от други култури. Стаите в двореца, отредени за тях двамата с Крес, бяха пълни с толкова артефакти, че приличаха на музей.

— Според Джиан веластра е била използвана само веднъж — казва Ерик. — И тогава Джиан и Бригита решили да избягат. Знаели, че ако каловаксийците получат подобно оръжие, ще могат да държат целия свят в подчинение.

— Да, Бригита ми го каза. Но сега Джиан е в наши ръце, следователно веластра е извън обсега на каловаксийците.

Известно време никой не казва нищо.

— Да, Джиан е в наши ръце — най-накрая проговаря Ерик, — но се оказа, че той не е създал оръжието сам. Бригита не е била само негова любовница, били са партньори и са разработили веластра заедно.

Джиан ни обхожда с поглед. Може и да не разбира почти нищо от това, което си говорим, но чува своето име и това на Бригита.

— Ние унищожихме прототипа — обажда се той, като произнася трудно каловаксийските думи, — но тя помни проекта, има го тук — посочва към главата си с мрачно изражение. Посочва и към сърцето си. — И тук.

— В сърцето си? — намръщвам се аз.

— В кръвта си.

Преглъщам и отново започва да ми се гади, но този път десетократно по-силно.

— Тя е била човекът, върху когото е била изпробвана веластра… — промълвявам мъчително.

Джиан и се смръщва още повече, търсейки думи.

— Ефектът… продължи месеци след бягството ни. Изследвахме го. След време въздействието на отровата намаля, но остана в тялото й.

Коленете ми се подгъват и Херон ми помага да стигна до един стол.

— Значи, дори и да не се пречупи при изтезанията — изричам бавно, с усилие, — тайната е там и само чака някой да я открие.

— Крес не го знае — обажда се Ерик. — Дори и да разбере, че веластра е била изпробвана върху майка й, няма откъде да знае, че отровата е останала в тялото й. Джиан го е разбрал заради изпитанията, за които Крес няма как да узнае.

Иска ми се тези думи да ме успокоят, но това не се случва. Познавам Крес прекалено добре, за да допусна грешката да я подценя. Знам, че от всичко на света Крес най-много обича добрите главоблъсканици. А сега лично аз й предоставих главоблъсканица, която ще унищожи света, ако или когато — някогашната ми приятелка успее да я разгадае.

Съобщаваме на Артемизия, Сьорен, Блейз и Майли за веластра и те идват в кабинета на коменданта, където ги очакваме заедно с Херон и Ерик. Всички се заемаме да се взираме в голямата карта на Астрея, нарисувана на стената, и да обсъждаме как да постъпим.

Трябва да стигнем до столицата, преди Крес да разбере как да направи точно копие на веластра. По тази част всички сме единодушни. Това, за което не можем да се разберем, е как да го постигнем.

— Въздушната мина е най-близо до нас — казва Сьорен и я посочва на картата, която заема почти цялата стена. Картата не е лоша, но дори от пръв поглед е ясно, че няколко важни географски маркера липсват, например езерото Трилия и част от планинската верига. Очевидно са използвали картата най-вече за украса, но засега е достатъчна, за да стане ясна идеята на Сьорен.

— Повече от очевидно е, че трябва да се насочим натам — продължава той. — Нямаме време за губене. А освободим ли робите там, ще си осигурим достатъчно хора, за да превземем двореца.

През цялото време Майли кима в съгласие, скръстила ръце пред гърдите си.

— Прав си — казва тя след миг и дори Ерик изглежда стъписан да чуе тези думи от нейната уста. — Това е наистина повече от очевидно дори и за каловаксийците, които ще ни очакват точно там. Най-вероятно ще ни заложат капан.

— Кре… императрицата не знае, че сме тук, във Водната мина — напомням й аз. — Разполагаме с най-малко два дни, преди тя да стигне до двореца, ако язди и през нощта. На една крачка пред нея сме. Можем да стигнем до Въздушната мина, преди да разбере, че сме се отправили натам.

— Ако ситуацията беше идеална, щеше да е точно така — казва Сьорен. — Но за да стигнем до Въздушната мина, трябва да минем покрай имението Овелган, което е точно тук. — Той посочва към едно неотбелязано място в края на гората Перея. — Веднага щом ни видят от имението, ще съобщят на императрицата и на нея ще й стане ясен планът ни.

— Тогава ще се движим под прикритие — казва Ерик.

Сьорен поклаща глава.

— Земята там е равна и гола, щом излезем от прикритието на гората. Няма планини. Няма къде да се скрием.

— Значи, ще използваме прикритието на нощта — настоява Ерик.

Сьорен се замисля за малко.

— Рискът е прекалено голям — казва той. — Особено след като имаме други възможности. Според мен е по-добре да тръгнем към Земната мина. Нали казахте, че Драгонсбейн ще я нападне, след като закара бегълците до Дораз?

— Един от нейните пощенски гълъби ни намери вчера — обаждам се аз. — Току-що е напуснала Дораз и след два дни трябва да стигне до Земната мина.

— Идеално! — отговаря Сьорен. — Ние ще стигнем един-два дни след нея и щом обединим силите си, ще можем да превземем самата столица. Все пак ще трябва да минем покрай имението Овелган, но ще ги накараме да решат, че сме се насочили към Въздушната мина. Така пътят ще стане по-заобиколен и ще ни трябват още няколко дни, за да стигнем до двореца, но може би рискът си заслужава. Имате ли шпиони?

— Наши или нейни? — пита Артемизия. — Имаме и от едните, и от другите. Нашите шпиони са в столицата, но не са достатъчно близо до императрицата, за да получат достъп до каквато и да било съществена информация за това оръжие.

— А нейните шпиони тук? — осведомява се Сьорен.

— Имахме няколко — отговаря Артемизия и ъгълчетата на устата й увисват надолу в недоволна гримаса. — Използвахме ги, за да предаваме подвеждаща информация в столицата, но след Водната мина започнаха повече да ни пречат, отколкото да ни помагат, затова се наложи да ги убием.

— Но каловаксийците не го знаят — изтъква Блейз. — Можем да продължим да изпращаме информация от тяхно име.

— Точно така — съгласява се Сьорен и се усмихва. — Ще накараме каловаксийците да си помислят, че сме тръгнали към Въздушната мина. Затова, както каза Майли, те ще заложат капана там, но няма да ни хванат.

Майли поклаща неодобрително глава.

— Прекалено е опасно — казва тя. — Ами ако не сме екзекутирани всички шпиони? Дори едно-единствено съобщение да стигне до столицата… Армията ни вече не е малка и не можем да се движим незабелязано както преди, когато позволихте да ви заловят, Ваше Височество.

Температурата в помещението сякаш пада с няколко градуса, а раменете на Сьорен се напрягат. Отварям уста да сгълча Майли, но се отказвам. Очите й блестят, приковани в Сьорен, в очакване да видят реакцията му. Осъзнавам, че нарочно го дразни. Нека той да избухне, но това няма да доведе до нищо хубаво, затова се прокашлям.

— Предполагам, че имаш някаква идея, щом толкова бързаш да отхвърлиш идеите на всички останали — обръщам се към нея аз.

Майли става и се приближава към картата. Посочва към златната звезда, която обозначава столицата.

— Времето е от жизненоважно значение — вие сами го казахте — отговаря тя. — Защо тогава не спрем да се тревожим как да не ни хванат, и вместо това да ги подгоним открито?

Изсумтявам — просто не успявам да се сдържа.

— Защото нямаме достатъчно хора за подобно нападение. А и те ще разполагат с предимството да се сражават на своя територия, ще имат достъп до своите ресурси. Стражите, разположени на стените на столицата, ще видят приближаването ни от километри. Няма да успеем дори да прекосим портите.

Майли свива рамене.

— Нали попита за план — това е моят план — казва тя. — Може и да не разполагаме с тяхната численост или с ресурсите им, но ще заложим на изненадата. С малко измама може дори да ги подтикнем да изпратят по-голямата част от армията си във Въздушната или в Земната мина и да оставят столицата сравнително незащитена.

— Според мен в този план има много повече несигурни неща — изразявам съмненията си аз. — Всичко изглежда несигурно. Но всеки избор крие риск. Затова въпросът е: кой вариант ще ни донесе най-голяма полза?

— Отговорът е съвсем лесен — отговаря Майли. — Превземем ли столицата, край с войната. Шах и мат.

— Не е задължително — обажда се Сьорен. — В твоя план основната част на армията им ще бъде извън крепостните стени и хиляди оковани астрейци — а сега и гораки — ще бъдат оставени на тяхната милост.

— А както знаем, каловаксийците нямат милост — добавя Ерик. — Бях малко дете, когато напуснахме Гораки, но никога няма да забравя какво видях, докато бягахме — как те опожаряваха страната ни до основи. Когато разберат, че сме превзели столицата, ще побягнат и ще унищожат всичко по пътя си.

— Въздушната мина — обаждам се аз. — Това е рискът, който си заслужава най-много. Оттам е най-прекият път към двореца, така че ще можем оттам да отидем в столицата. Освен това ни трябват лечители и повече войници. Там ще получим и едното, и другото.

— Това е очевидният избор — казва отново Майли.

— Може би — признавам. — Но е най-логичният. А и можем да предприемем мерки да заблудим императрицата и армията й — да ги накараме да помислят, че сме тръгнали към Земната мина или дори обратно към Огнената мина. Можем да им изпратим толкова много противоречива информация, че да не знаят какво да мислят.

— А имението Овелган? — напомня ми Сьорен. — Оттам ще изпратят вест на Крес веднага щом ни видят.

Прехапвам устни и се взирам в онова място на картата, на което Сьорен показа, че се намира имението.

— Колко добре познаваш семейство Овелган? — питам го. — Колко добре те познават те? Семейството не беше част от императорския двор — поне не съм чувала да споменават името им, но очевидно са достатъчно богати, щом могат да си позволят собствено имение.

— Те не обичат дворцовото обкръжение — отговаря Сьорен и сбърчва чело. — Като по-млад живях известно време с тях в имението, но те не говореха за политика. Останах с чувството, че избягваха да говорят за неща, които можеха да стигнат до ушите на баща ми.

— Е, това не е изненадващо, нали? — казва Ерик. — Всички се страхуваха от баща ти.

— Ами ако не преминем покрай тях с цялата армия? — питам аз. — Ако само малка група от нас отиде, за да договори условия, при които да ни пуснат да минем?

— Значи, искаш да преговаряш с каловаксийци? — От всяка дума на Майли блика отвращение.

— Искам да минем покрай имението им, без императрицата да разбере. Щом не са имали доверие на императора, предполагам, че и към императрицата отношението им е най-малкото противоречиво — отговарям и поглеждам към Сьорен. — Как мислиш, възможно ли е да ги убедим?

Сьорен се замисля.

— Може да не харесват сегашната владетелка, но все пак са каловаксийци и са изцяло верни на трона. — Той замлъква. — Но мисля, че са достатъчно умни поне да ни изслушат, преди да вземат решение.

Правим планове да тръгнем призори, което ще ни даде точно толкова време, колкото да настаним ранените и тези, които не могат или не желаят да се бият, в лагера, където ще бъдат в безопасност, докато Драгонсбейн успее да стигне до брега и да ги качи на корабите си, както и да направим преглед на провизиите и да решим какво да вземем и какво да оставим. Всичките дванадесет Водни пазители са решили да тръгнат с нас, както и осемте Пазители от Огнената мина, а това означава, че не ни се налага да носим вода.

Докато всички се подготвят да вдигнат лагера, аз повеждам Ерик по улиците. При всяка крачка той все още се обляга тежко на мен, но поне се опитва да ходи. Херон е завързал около слепоочията му нова ивица плат, яркочервен — отрязан от едно от каловаксийските знамена, които бяха разкъсани и осквернени веднага щом превзехме лагера.

— Чудесно се справяш — обръщам се към Ерик.

Той изсумтява толкова силно, че и двамата загубваме равновесие и аз едва не падам.

— Извинявай — казва той, докато ми помага да се изправим. — Просто думата „чудесно“ изобщо не съответства на начина, по който се чувствам в момента.

— Знам — прошепвам. — Но ти оцеля, Ерик.

— Така е — съгласява се той. — Но много други не оцеляха, защото допуснах грешка. Трябваше да остана в лагера. Не биваше да ги излагам на опасност само защото се тревожех за Сьорен. Ти беше права — по-добрият избор беше да изчакам и да видя как ще се развият събитията. И ето, Крес го доведе право при теб, без да се усети.

— Това си беше чист късмет — поклащам глава. — Наистина не мислех, че ще го видя пак. Мислех, че съм го загубила. Просто… просто си помислих, че ако можех да го попитам какво трябва да направя…

— Той щеше да ти каже да не поемаш риска — довършва Ерик. — Сьорен наистина е спокоен и хладнокръвен и би постъпил точно така, нали?

— Но ти беше прав — ако той беше на моето място, а аз — пленница на Крес, той нямаше да се поколебае и щеше да се опита да ме освободи. Тази мисъл ме караше да се чувствам виновна и ми беше трудно да я приема.

— Ти взе правилно решение — казва той.

— Може би — отвръщам. — Но не съм сигурна, че твоето решение беше грешно. Може би сега изглежда така, но тогава си помислих, че постъпваш разумно. Може би след няколко години вече няма да съжаляваш. Кой знае?

Крик не отговаря.

— Херон ми спомена за нещо странно — обажда се колебливо той след малко. — Каза ми, че според теб вие двете е Кресцентия сънувате едни и същи сънища.

Заковавам се на място и той няма друг избор, освен също да спре.

— Да — отговарям. — Разбирам как звучи, но…

— Аз ти вярвам — прекъсва ме той.

Впервам поглед в него, неспособна да прикрия изненадата си, макар да знам, че няма как да я види.

— Наистина ли?

Той облизва устни и внимателно претегля думите си.

— Тя каза нещо, което тогава ми се стори странно, но ако твоето твърдение отговаря на истината, тогава има логика. Не спираше да крещи името ти… Не спираше да крещи: „Тора“. Казваше неща като: „Чуваш ли, Тора?“ и „Какво мислиш за това, Тора?“. Тя не е господарка на разума си, Тео, но в тези нейни несвързани крясъци имаше нещо, което не ми се стори налудничаво. Звучеше някак… Не знам. Отчаяно.