Кралицата на жарта

Настаняване

Стаята ми е съвсем същата като в онази нощ, в която избягах. Дори завивките на неоправеното легло са все още омачкани. Кърпата, с която бършех лицето си, все още е простряна върху легена, изцапана с аленото червило и пудрата, които носих на пиршеството в онази вечер. Няма нужда да отварям гардероба, за да знам, че роклите ми все още висят вътре — крещящите, безвкусни дрехи от императора и по-хубавите, които ми даваше Крес.

Това е моята стая, моят дом в продължение на цели десет години, а ето че стоя тук и си мисля колко по-малка изглежда сега.

Херон ми помага да се отпусна на старото ми легло, подпира ме на възглавници, после отива до камината и започва да пали огън с прахан и кремък.

— Онова, което се случи, преди да ми помогнеш да се излекувам… — казва той, без да поглежда към мен. — Искаш ли да поговорим за това? За това как изпепели онези войници само с едно докосване.

— Да — отговарям, отпускам глава назад и затварям очи. — Но не точно сега.

— Какво друго предлагаш да правим? Да се тревожим и да се чувстваме безпомощни? — пита той и трябва да призная, че този довод е основателен.

Въздъхвам.

— Не знам какво беше това — нямам представа какво ми стана. То просто се случи. Видях, че си ранен, и някакъв вътрешен инстинкт изтласка всяка мисъл. Имах чувството, че кръвта ми кипи в буквалния смисъл.

— Можеш ли да го направиш пак? — пита той, по-скоро от любопитство, отколкото насърчително.

— Не знам — признавам. — Но мисля, че не. Дори не знам откъде да започна.

— Освен това — разсъждава Херон, — ако използването на такава сила те омаломощава толкова много, може просто да не си струва.

— Аз не съм омаломощена! — отсичам, макар че усещам лъжата също толкова ясно, колкото усещам мига, в който той удря кремъка и в камината се заражда малко пламъче. То запява през тялото ми, сякаш се отпускам в гореща вана. Неволно въздъхвам от облекчение.

— Не е срамно да признаеш, че издръжливостта ти си има граници, Тео — казва Херон и с малък полъх на вятъра превръща слабата искрица в буен огън. — Това означава, че има нещо, заради което си се раздала цялата.

Изсумтявам.

— Лесно ти е на теб да го кажеш! — отбелязвам. — Когато ти трябва да възстановиш дарбата си, достатъчно е само да дишаш.

Той се засмива тихо, но не отрича.

— Не мога да повярвам, че те пронизаха с меч! — промълвявам.

— Аз мога — уверява ме той. — Защото още ме боли.

Надигам се на лакти и го поглеждам.

— Нали каза, че си добре!

Той вдига рамене.

— Ти също — напомня ми.

Тук не мога да възразя, затова се отпускам обратно и оставям енергията на огъня да се разстила над мен. Искам да го попитам дали е добре. Дали го боли. Дали има нужда от почивка. Но и двамата знаем, че няма време за почивка, няма време да ни е добре. Затова не казвам нищо и в стаята се възцарява мъчителна тишина, докато се опитваме да се възстановим колкото се може повече, колкото се може по-бързо.

Очите ми се затварят и аз оставям ума си да се рее — да мисли не за това, което се разиграва от другата страна на тази врата, а за онова, което може да донесе утрешният ден. И денят след него. И денят след този ден. Напомням си за какво се борим, какво може да ни донесе бъдещето, ако просто надвием болката и се устремим към него.

Една гореща ръка се отпуска на рамото ми. Рязко се изправям в леглото и очите ми се отварят.

Не спя — знам, че съм будна — но Крес стои пред мен, облечена в сребърен хитон, закрепен на рамото с пищна брошка от злато и огнени камъни. На ключиците й блести колие от огнени бижута, блеснали на светлината на огъня.

— Тео? — пита Херон и ме поглежда тревожно. — Добре ли си?

Той изобщо не я вижда, макар че тя е също толкова истинска, колкото и аз.

Крес поставя на устните си пръст с черен връх.

— Добре съм — успявам да изрека и се усмихвам. — Просто се унесох за малко — лъжа.

Той кимва, отново се извръща настрана и вперва поглед в огъня, погълнат от собствените си мисли.

Не би трябвало да виждам Крес — все пак не спя, но ето я тук. Може би силата, която използвах преди малко, ме е изцедила повече, отколкото очаквах, и е оставила съзнанието ми открито и уязвимо. Може би появата на Крес се дължи на факта, че сега двете сме толкова близо една до друга, че отсъствието на разстояние размива периферията и на нейното, и на моето съзнание. Може би каквато и да е природата на тази връзка, тя се задълбочава.

Но причините нямат значение — не и сега. Важното е само едно: че Крес е тук, с мен, в тази стая и макар че присъствието й е също толкова очевидно, колкото това на Херон, той не може да я види.

— Тази битка ме отегчава, Тора! — въздъхва тя. — Ела при мен в тройната зала. Да видим дали не можем да уредим този въпрос като дами, а не като варварки, става ли? Без войници и без стражи — само ти и аз.

Въздухът около нас зажужава и аз я виждам в тройната зала, седнала гордо на трона на майка ми със затворени очи. Бледата й ръка е лениво отпусната на рамото на едно астрейско момиченце с коса, която е толкова тъмнокестенява, че изглежда почти черна. Очите на детето са приковани в Крес, разширени и изпълнени със страх. Не може да е на повече от осем. Крес отваря очи и поглежда към стражите, разположени около трона й.

— Идете и се включете в битката! — заповядва им властно тя.

Момиченцето проплаква и иска да се отдръпне от нея.

— Ваше Височество… — обажда се един от стражите, но тя не му позволява да довърши.

— Това е заповед. Не желая нито един страж да остава нито в тази зала, нито в коридора отвън. Това е прахосване на сили в момент, в който астрейски бунтовници обсаждат двореца ми. Ясно ли е?

Стражите кимват и се отдалечават. Когато вратата се затваря зад тях, Крес отново поглежда към мен, вдига другата си ръка и там, между пръстите й, които го въртят лениво, виждам същото шишенце като това, с което упои Лайъс. Предполагам, че е пълно със същия газ, който превърна Лайъс в марионетка.

— Скучно ми е — казва тя и поднася шишенцето близо до лицето на момиченцето. Детето го поглежда с разширени, уплашени очи и се опитва да се отскубне, но Крес го хваща здраво за яката на роклята от грубо домашно платно. — Не ме карай да търся други начини да се развличам.

Още преди да отговоря, от нея не остава и следа — изчезва във въздуха като дим. Поемам си дълбоко дъх и разсъждавам само секунда, преди да стана от леглото.

— Къде отиваш? — пита Херон.

— Крес е в тройната зала. Иска да се срещнем.

Херон сбърчва чело и ме наблюдава как се обувам.

— И какво от това? — пита той. — Не ми казвай, че мислиш да отидеш. Помниш ли какво се случи последния път, когато императрицата поиска да се срещне с теб?

— Естествено, че помня! — отговарям. — Опита се да ме убие. И сега ще е същото.

— И мислиш, че е добра идея да отидеш? — недоумява Херон.

— Тя държи заложница — отговарям аз. — Едно момиченце, около осемгодишно. Много е уплашено.

Това го кара да се замисли, но след миг все пак поклаща глава.

— Знаеш, че дори и да отидеш там, тя пак ще го убие. Ще ви убие и двете и твоята саможертва ще се окаже напразна. Каква причина има да не го стори?

Знам, че е прав, но в същото време усещам, че греши.

Въздъхвам и се опитвам да облека мислите си в думи.

— Тази вражда между нас двете може да има само един завършек — отговарям. — Една от нас ще умре. Мисля, че ми пуска примамката и очаква да отида при нея, за да поговорим — преструва се, че иска примирие. Мисля, че смята да ми устрои засада. В плана й обаче има една слабост.

— И каква е тя? — пита Херон.

Завързвам и втория ботуш, ставам и поглеждам към него.

— Аз съм по-силна, отколкото си мисли тя, и не отивам там слепешката. Каквото и да е намислила, аз съм подготвена, готова съм да й отвърна със същото. Тя смята да ми устрои капан, но този път ние ще сме една крачка пред нея.

— „Ние“ — повтаря Херон.

Вдигам вежди.

— Ти не искаш ли да дойдеш?

— Разбира се, че идвам с теб! — отговаря той и става. — Но трябва да изчакаме другите.

Отхвърлям тази идея, без да се замисля.

— Те са заети — отговарям. — Щом още не са дошли, значи са в разгара на битка. Няма да ги извадя от нея само за да ми бъдат лични пазачи. А и момичето не може да чака.

Херон поклаща глава.

— Нима мислиш, че ние двамата сами ще успеем да стигнем от тук до тройната зала? Значи е излишно да се тревожим, че Крес ще те убие — пътят дотам ще свърши тази работа.

— За щастие, ти можеш да ни направиш невидими — напомням му.

— Но не и безтелесни. Това, че сме невидими, няма да ни помогне, ако ни наръга меч, предназначен за някой друг — изтъква той на свой ред.

— Има три начина да стигнем от тук до тройната зала — казвам аз и започвам да ги отмятам на пръсти. — Първо, прекият път, но ти си прав — там навсякъде ще има войници. Има и мрежа от по-малки коридори, по които обикновено минават прислужниците. Там може да не е толкова пълно, но човек никога не знае.

— А третият? — пита Херон, макар че, очевидно, вече съжалява за въпроса.

— Обратно през тъмницата, по пътя, по който дойдохме. Той се разклонява — единият тунел води право към тройната зала и ако тръгнем по него, стражите, които Крес може да е

разположила пред залата, няма да ни видят.

Херон се замисля и ме гледа така, сякаш съм полудяла. Но накрая въздъхва.

— Каквото и да кажа, няма да те разубедя, нали?

— Това е единственият начин да сложим край — отвръщам аз. — Преди да пострадат още повече хора.

Херон настоява да оставим бележка къде съм отишла. Идеята е чудесна, но си представям как ще се навъси Артемизия, докато я чете.

Имаха само една задача — да стоят мирно! — ще изръмжи тя.

Но поне ще знае, че не сме нито пленени, нито мъртви.

Написваме бележката, Херон ме хваща за ръката и оставя своята дарба да покрие всеки сантиметър от кожата ни, докато и двамата ставаме невидими.

— Можеш ли да издържиш, докато стигнем до тъмницата? — питам, докато излизаме в пустия коридор, внимателно прескачайки телата и купчините пепел.

— Съвсем спокойно — признава той. — Нали ми каза, че ми трябва само въздух, за да възвърна дарбата си — наистина е така. Колкото до раната ми, стига да не правя големи скокове и да не вдигам тежки товари, всичко ще е наред. А така или иначе, боят не е силната ми страна.

Двамата вървим по коридорите, без да казваме нищо, макар че те са пусти. Не виждам ни едно живо същество — само труповете на каловаксийските войници, които оставихме след себе си, докато идвахме насам.

Чак когато стигаме до вратата на стълбището към тъмницата, чуваме гласове, приглушени и неразбираеми. Идват отвътре.

Херон стисва ръката ми, а аз стискам неговата и двамата се притискаме към стената и изчакваме да видим срещу колко войници ще трябва да се изправим или дали няма да е по-добре да ги оставим да минат.

Гласовете стават все по-високи, накъсани от шума на стъпки нагоре по стълбите, и аз въздъхвам с облекчение. Говорят на астрейски.

— Не знаем какво ще заварим — казва познат глас и сърцето ми подскача. — Но ще се разделим и ще се разпръснем в двореца. Ще се притичваме на помощ там, където има нужда.

Веднага щом водачът влиза в коридора, пускам ръката на Херон, прегръщам го здраво и едва не го събарям.

За миг тялото на Блейз се стяга, но после аз ставам видима и той въздъхва, и ме прегръща на свой ред.

— Благодаря на всички богове — прошепва в косата ми, отдръпва се и ме оглежда внимателно. — Кралица Теодосия — обръща се той към воините зад гърба си. Толкова са много, че не мога да ги видя всичките. Заели са цялото стълбище и коридора отзад, докъдето поглед стига.

— Какво става? Къде са другите? — продължава Блейз.

Поглеждам към Херон, за да ми помогне в обясненията, но той поклаща глава.

— О, не, планът не беше мой! Ти ще му разкажеш!

Съгласявам се и бързо разказвам на Блейз всичко, което се случи, откакто влязохме в двореца, като спестявам подробностите около раната на Херон и своя собствен пристъп на слабост. Но когато чува за Крес и за момичето, Блейз се смръщва.

— Нали не говориш сериозно?

— Точно това й казах и аз — обажда се Херон. — За жалост, е напълно сериозна.

Блейз въздъхва, но не изглежда особено изненадан. Вместо това се извръща към воините зад гърба си.

— Джерард! — обръща се той към един от мъжете от първия ред, широкоплещест, с жестоки белези от изгаряния по лицето. — Ти поемаш командването. Намери другите. Започнете от края на двореца и се движете към центъра. Убийте всеки, който окаже съпротива. Затворете всеки, който не се съпротивлява.

Джерард кимва, но не казва нищо.

— Няма нужда да идваш с нас — намесвам се аз.

Блейз поклаща глава още преди да съм изрекла последната дума.

— Разбира се, че има — отговаря той, но не уточнява. Няма и нужда да ме убеждава — мястото му е до мен и аз се радвам, че ще го заеме.

Аз, Херон и Блейз отстъпваме настрана, за да могат воините да минат покрай нас. Опитвам се да ги преброя, но са прекалено много.

— Малко над двеста — казва Блейз, преди да попитам. — Пожарът в Земната мина не беше толкова ужасяващ, колкото във Въздушната. Пазителите успяха да го угасят по-бързо — с общи усилия завихриха буря от пръст, която угаси пламъците.

Кимвам, неспособна да продумам.

Когато и последният воин се качва по стълбата, тримата слизаме в пълната с вода, пуста тъмница.

— Радвам се, че си тук, Блейз — промълвявам. — Радвам се, че си жив. Радвам се, че ще дойдеш с мен.

Той слага ръка на рамото ми и го стисва.

— И аз, Тео.

Забързваме по коридора на тъмницата, без да казваме нищо, право към входа на тунела. Опитвам се да не поглеждам към подутите трупове на стражите, покрай които минаваме. Херон бутва вратата на тунела, отваря я и минава пръв.

Колкото повече се приближаваме към океана, толкова по-високо се издига водата и стига чак до кръста ми. Най-накрая виждаме разклонението. Сега пътят, по който дойдохме, е по-дълбок заради прилива, но другият тунел води нагоре, право към тройната зала. Никога не съм минавала по него, но Блейз, изглежда, го познава и тръгва пръв. Вървим само около петнадесет минути и стигаме до задънен край.

— Този камък тук — посочва Блейз към долния ъгъл на стената. Камъкът е не по-голям от морско камъче.

— Крес трябва да си помисли, че съм сама — казвам им. — Вие двамата стойте зад мен невидими, докато я нападна.

Блейз кимва и протяга ръка към Херон. Изчаквам, докато дарбата на Херон ги скрие напълно от погледа ми, приклякам до камъка, който ми посочи Блейз, и го натискам.

Той поддава почти веднага и в стената се отваря врата.

Поколебавам се за миг и влизам.