Кралицата на жарта

Зрение

Палатките, определени за лечебници, са опънати от другата страна на езерото, скрити покрай ръба на гората Перея, в случай че каловаксийците решат да се поразходят и да поогледат, докато са тук. Ранените в битката са вътре, както и онези доскорошни роби, които бяха прекалено болни или омаломощени от глад, за да останат в лагера. Там накарах Херон да заведе Блейз, за да му попречи да направи някоя глупост. Логично беше да изпратя в лечебниците Сьорен и Ерик, когато Крес ни ги предаде.

Херон, Артемизия и аз се качваме в една лодка. Пътуването е кратко особено когато Арт и Херон съчетават дарбите си, за да ни пренесат по-бързо по повърхността на езерото. Прекарваме в лодката по-малко от час, но ми се струва, че е минала цяла вечност. Сьорен е тук. Може да са го измъчвали, но е жив. На сигурно място. Едва сега си давам сметка: голяма част от мен е вярвала, че няма да го видя никога повече.

— Какво се случи с императрицата? — обръща се едва чуто Херон към мен.

Преглъщам, сещайки се за шишенцето с Енкатрио в джоба на роклята ми. Усещам топлината му през плата. Първата ми мисъл е да го запазя в тайна, но съм си обещала, че няма да крия нищо повече от Херон и Арт, затова им разказвам всичко.

— Чувства се самотна — завършвам аз. — Изолирана. Няма нито един човек, който да е като нея, нито един човек, който да не я смята за чудовище. Затова е решила да си създаде свое собствено чудовище.

— Тя е полудяла — поправя ме Артемизия. — Не може да не е знаела, че ти предлага смърт, а не власт. Дори и разредено, такова количество Енкатрио е достатъчно да убие почти всеки.

— Мисля, че това вече не я интересува — поклащам глава. — Така отчаяно копнее да не е сама, че беше готова да рискува живота на Амиза, защото все пак съществуваше някаква малка възможност да не умре. А начинът, по който ми го предложи… Според мен не й е за първи път.

Артемизия се намръщва.

— Къде е сега отровата?

Изваждам я и им я показвам.

— Ще се отърва от нея веднага щом разбера как. Не искам неволно да подпаля пожар.

— Или пък можеш да я запазиш — обажда се Херон.

Двете с Арт го поглеждаме смаяно. Той вдига рамене.

— Само ви давам идея. Енкатрио е рядка отрова и може да ни бъде от полза.

— Това не е истинско Енкатрио — казвам му. — Тя ми го каза. Приготвила е отровата сама, с кръвта си. Не ми е приятно да я нося у себе си.

Артемизия въздъхва.

— Все пак Херон е прав — казва тя. — Ще имаме нужда от всяко оръжие, до което можем да се доберем. Тази отрова е оръжие. Може да е разредена, но е по-силна от онова, което тече в твоите вени.

Колебанието ми продължава само миг: прибирам шишенцето обратно в джоба си.

Артемизия насочва лодката към брега и тримата слизаме. Макар че лагерът е скрит отвъд линията на дърветата, от толкова близо забелязвам признаците на присъствието му — блясъка на бялата палатка измежду дърветата, приглушените гласове, мириса на болест и кръв. Това е достатъчно, за да ми се завие свят.

— Има пет палатки за ранените и още две за болните — обяснява Херон. — Ще трябва да ги избягваш. Не мога да определя какви са повечето от болестите, така че не знам колко са заразни… или смъртоносни. Това е най-важната ми задача, след като проверя как са Ерик и Сьорен.

Макар че се опитва да го прикрие, виждам, че е изтощен.

— След това отиваме във Въздушната мина — казвам му и слагам ръка върху неговата. — Там вероятно ще намерим още Пазители и ти вече няма да си единственият лечител.

Той кимва, но погледът му е разсеян.

— Елате — подканва ни Артемизия и тръгва първа през гората.

— Не знаех, че толкова много обичаш Сьорен и Ерик — казвам аз и поемам след нея.

— Не ги обичам! — изръмжава тя с такава ярост, че решавам, че не е вярно. — Но те сигурно са научили нещо, докато са били в двореца, и искам да разбера какво.

Налага се да минем през две палатки, за да стигнем до тази, в която са отнесли Сьорен и Ерик. Решили са, че ще е най-добре да ги държат отделно от останалите. Все пак Сьорен е каловаксиец, а повечето хора знаят, че Ерик ни обърна гръб.

Никой не иска да рискува да стане сбиване, затова са им издигнали отделна палатка.

Мирисът на кръв се усилва в мига, в който стъпвам в първата палатка, и е толкова наситен, че ми прилошава. Почти всеки квадратен сантиметър е зает от постелки, наредени една до друга. Според мен има около двадесет и на повечето лежат хора. Някои от мъжете и жените имат само превръзки и като цяло изглеждат добре, но състоянието на други изглежда много по-тежко. Някои са останали без ръка или крак и раните са покрити само с превръзки, вече подгизнали от кръв, която сякаш няма да спре скоро. Един мъж е с толкова дълбок прорез на лицето, че се вижда челюстната му кост.

Иска ми се да отклоня поглед от тази касапница, но няма накъде другаде да погледна. Ужасът е навсякъде. Не мога да избягам от него.

Може би още по-страшни от раните, кръвта и болката на хората са празните постелки, все още намачкани и изцапани от хората, които са лежали върху тях съвсем доскоро. Онези, които не са оцелели. Само в тази палатка преброявам пет.

Херон слага ръка на рамото ми и ме подкрепя.

— Този път има по-малко ранени и по-малко мъртви, отколкото след последната битка. И далеч по-малко, отколкото щяха да бъдат, ако не беше твоят план да заблудиш императрицата — казва той с тих, но уверен глас. Знам, че има добри намерения, но това не ме успокоява.

Не си позволявам да се отпусна, докато не стигаме до палатката на Сьорен и Ерик, а дори и тогава облекчението ми е краткотрайно. Не знам какво да им кажа, но нямам друг избор, освен да бутна чергилото и да вляза вътре.

Тази палатка е по-малка от другите и стига само за тях двамата. Сьорен е седнал на постелката си, но Ерик спи, свит на кълбо, с гръб към нас. Виждам единствено косата му. Преди стигаше под раменете, но сега е подстригана толкова припряно, че на скалпа му има прорези, които едва са започнали да се затварят.

Преди да пристигна, са измили и двамата, но сапунът и водата не са направили нищо, за да облекчат страданията им. Сьорен е без риза и виждам, че всеки сантиметър от голото му тяло, ръцете и дори лицето му са покрити с рани. Когато влизаме, той не вдига глава, макар че раменете му се напрягат: разбира, че сме тук. Не съм сигурна какво са му казали — или какво вярва — за спасението си, но той е достатъчно наблюдателен, за да си даде сметка, че не са го качили на кораб, както се очакваше, а хората наоколо говорят астрейски вместо стакриверски. Може и да няма представа за цялата картина, но ще се учудя, ако вече не е сглобил по-голямата част.

Когато се приближавам, разбирам, че раните му всъщност са изгаряния, нанесени в сложни спирали и резки, а на някои места са изписани думи. С познат почерк.

Не мога да се сдържа и ахвам. Тогава Сьорен поглежда към мен и на лицето му се изписват стъписване, неверие и облекчение. Гледа ме така, сякаш не съм истинска — сякаш съм плод на въображението му, призован от силата на волята му и превърнат в плът. Гледа ме така, сякаш мисли, че ще изчезна, ако само примигне.

— Тео! — Думата е едва доловим шепот, но аз я чувам. Тя отеква във всяка клетка от тялото ми, зашумява в кръвта ми.

— Здравей! — изричам този болезнено недостатъчен поздрав, но това е единствената дума, която успявам да накарам устните ми да кажат. Опитвам се да го гледам в очите и да не отклонявам погледа си към изгарянията, да не чета думите, които Крес е дамгосала върху кожата му — думи, които мисля, че дори Херон няма да може да заличи.

Той прави усилие и се надига от постелката. Погледът му е прикован в моя. За миг си мисля, че иска да ме прегърне — тук, пред всички. Дори не знам дали ще мога да проявя сдържаност, ако го стори. Но вместо това Сьорен пада на едно коляно и навежда глава.

— Кралице моя — казва той. — Толкова се радвам да ви видя пак.

— Без официалности — казвам му, като се мъча гласът ми да не потрепери. Прикляквам пред него. Сега лицата ни са едно срещу друго и от толкова близо виждам думата „предател“ дамгосана над окото му с изпъстрения със завъртулки почерк на Крес. Посягам и докосвам бузата му. Погледът му среща моя и помежду ни преминават хиляди неизречени думи.

— Мислех, че си мъртва — промълвява той задавено. — Дори когато Ерик каза, че не си… не можех да повярвам. Но ти си жива.

— Жива съм — казвам. — Но Крес не знае и не трябва да научава.

Сьорен кимва.

— Ако разбере, ще изгори цялата страна, за да довърши започнатото.

Кимвам и стисвам здраво устни. Поглеждам към спящия Ерик зад гърба му.

— Как е той? — питам.

Сьорен отклонява очи от моите и ги насочва към Херон и Артемизия.

— Крес от самото начало смяташе да го предаде — казва той. — Но страшно се ядоса, когато разбра, че той я е предал пръв.

Стомахът ми се свива.

— Онези гораки, които той отведе в столицата… Тя уби ли ги?

— Не — отговаря той и аз въздъхвам с облекчение, преди Сьорен да продължи: — Поне не повечето. Добивът от мините е толкова висок, че нямат достатъчно хора да работят там. Тя изпрати всички, които бяха достатъчно силни, в Земната мина. Там работниците са най-малко. Всички, които бяха прекалено стари, твърде млади или много слаби, бяха убити.

Затварям очи, стискам ги здраво.

— Много съжалявам — прошепвам.

— Ти не си виновна — обажда се Ерик, макар да остава с гръб към нас. Гласът му е неразпознаваем, изпълнен с болка и предрезгавял от крещене, от плач или може би и от двете. — Аз измислих този глупав план. Аз бях този, който ги постави в опасност. Аз съм този, който ги уби, все едно дали лично съм им прерязал гърлата.

— Ерик — промълвявам и протягам ръка, но когото го докосвам по рамото, той се дръпва и се свива на още по-здраво кълбо. — Ти взе решение въз основа на информацията, с която разполагаше. Смяташе, че постъпваш правилно. Че нямаш друг избор.

— И сгреших — отвръща горчиво той. — Майка ми ми каза, че трябва да ги водя, и аз наистина ги поведох… право към гроба.

— Не можем да върнем времето назад и да променим случилото се — настоявам аз. — Но можем да се съсредоточим върху това как да спасим тези, които са изпратени в мината. Драгонсбейн е напът към мината. Тя ще ги освободи. Не всичко е загубено.

Ерик не отговаря, но раменете му се разтърсват от безмълвни ридания.

Херон коленичи до мен. Изражението му е напрегнато и непроницаемо.

— Ще отмъстим за тях, Ерик — казва тихо той. — Ще спасим онези, които можем, и ще се погрижим онези копелета да усетят десетократно всяка болка и смърт, които са причинили. Сега вие двамата предвождате армията ни и ние ще ги накараме да си платят.

— Там е работата — отвръща Ерик с дрезгав глас. — Няма да предвождам никаква армия.

Той се обръща с лице към нас и аз не успявам да сдържа вика си. Косата не е единственото нещо, което са му отнели каловаксийците. Едното му око е подуто и затворено, червено и грозно, но там, където трябва да е другото, виждам само зейнала дупка обгорена плът, все още прясна и отворена. Няма нужда да питам, за да разбера какво се е случило. Мога да си представя как пламтящите пръсти на Крес изваждат окото на Ерик като костилка от плод и обгарят раната още докато го правят.

Страшно се ядоса — беше казал Сьорен, но дори и тогава не си представях подобно нещо. Отново ми прилошава.

— Съжалявам — промълвявам и вдигам ръка към устата си. — Много съжалявам, Ерик.

Той поклаща глава.

— Сега вече нямаш никаква полза от мен — казва той. — Не мога да ти дам армия, Тео. Не мога да предвождам военна част. Дори не съм сигурен дали мога да изляза от тази палатка.

— Ти си сляп — казва Херон, който най-после си е възвърнал дар слово.

— Наполовина — уточнява Ерик и посочва към подутото око. — Мисля, че това ще се излекува. Но без възприятия за дълбочина и с ограничена видимост…

— Не — прекъсва го Херон. — Искам да кажа, че си сляп, а не мъртъв. Щом искаш да помогнеш, щом искаш да спасиш хората си, тогава го направи! Не е нужно да предвождаш армия.

Не мисля, че някога съм чувала Херон да говори толкова рязко на някого освен на Сьорен. Дори и Ерик изглежда учуден.

— Той е прав, Ерик — обажда се Сьорен. — Какво би казал Гормунд, ако можеше да види колко лесно се предаваш?

— Гормунд ли? — намръщва се Херон.

— Легендарен каловаксийски воин — обяснявам аз. — Казват, че бил полубог, че можел да накара човек да замръзне на място само с поглед. Но неговият брат, който бил човек, му завидял и докато Гормунд спял, му извадил едното око.

— Но на Гормунд му останало едно магическо око — казва Ерик. — Аз дори не съм сигурен доколко моето немагическо око ще се излекува. Не е същото.

— Значи е решено — заключава Херон и гласът му е странно студен. — Когато напуснем това място, ти ще си най-отзад с другите ранени, старците и децата. А когато се срещнем с Драгонсбейн, ще се качиш на корабите й заедно с тях и ще чакаш края на войната. А когато спасим хората ти, можеш да им кажеш колко лесно онази вещица е успяла да сплаши техния император, като му е извадила окото. Да проверим колко от тях ще продължат да те наричат император след това.

Ерик потръпва, но стисва устни.

— Не че не искам да остана с вас — казва той. — Разбира се, че искам. Но сега няма да ви бъда от никаква полза. За вас е по-добре да ме отпратите.

— Ако ти искаш да останеш, и аз искам — обръщам се към него. — Ти не си безполезен. Все още имаш ума си, имаш и своята решителност. Обзалагам се, че все още можеш да въртиш меча по-добре от половината армия на Крес, със или без възприятие за дълбочина. Остани, сражавай се и й покажи, че не те е смазала.

Ерик преглъща. Отначало не казва нищо, но накрая кимва.

— Сигурно няма да можеш да ме излекуваш, Херон? — пита той, макар вече да знае отговора.

— Не мога да ти създам ново око — признава Херон. В гласа му звучи болка. — Но мога да се опитам да помогна за другото.

— Ами ти, Артемизия? — пита Ерик. — Можеш ли да го прикриеш с някаква илюзия?

— Не и за постоянно. Съжалявам — отговаря тя. — И не мога да направя нищо, което да ти върне зрението.

— Е, добре — казва Ерик. Гласът му все още потреперва. — Поне имах няколко години, през които бях красив. Повечето хора не са такива късметлии.

Опитва се да се пошегува, но никой не се засмива.

— Все още си красив — казва тихо Херон.

Ерик се изсмива глухо.

— Сега съм отблъскващ.

— Ти си смел — продължава Херон, този път по-високо. — И непоколебим. И се сражаваш за народа си и за онова, което смяташ, че е правилно, каквото и да ти струва. Ти си — казвам ти го без капка съмнение — най-красивият мъж, когото съм виждал, и ако се опиташ пак да възразиш, ще ти счупя и носа, суетно магаре такова!

След тази прокламация настъпва тишина. Мисля, че никога не съм чувала Херон да ругае, камо ли да заплашва някого с насилие, и тази мисъл е толкова смешна, че не мога да потисна усмивката си, колкото и лека и несигурна да е. След миг Ерик поклаща глава и виждам, че и той се усмихва — съвсем леко. Това не е усмивката, която съм свикнала да виждам на лицето му — крехка и неуверена е и навярно ще се стопи, ако някой само си поеме дъх малко по-шумно. Но все пак е усмивка.

Ненадейно осъзнавам, че всички сме отново заедно. Никога не съм си и представяла, че е възможно. Тук сме и сме живи въпреки всичко. Крес ни отне толкова много и знам, че в тази война навярно ще ни отнеме още повече, преди да е дошъл краят. Но днес сме живи, заедно и победили и това е достатъчно.