Кралицата на жарта

Доверие

Потегляме призори на другия ден и яздим, докато слънцето се издига високо над главите ни и стане време за обяд. Преди да успея да взема дажбата си и да успокоя къркорещия си стомах, Блейз ме придърпва настрана.

— Отдавна не си се упражнявала — напомня ми той. — Трябва да използваме почивката. Арт може да ти вземе дажбата и да ти я запази за после.

Стомахът ми надава шумен протест, но знам, че Блейз е прав. Едно е да призовавам огромни огнени кълба, които да изригват от пръстите ми, което беше достатъчно във Водната мина, но съвсем друго е да контролирам дарбата си. Все още ми е много трудно да го правя. А знам, че ще дойде момент, когато ще трябва да използвам силата си като кама, а не като гюле.

— Сигурен ли си, че е разумно? — питам го. — Някой друг може да ме научи…

— Мислех, че сме се разбрали. Не е ли така? — усмихва се кисело той. — А и с мен започна да ставаш все по-добра, нали?

Не мога да го отрека. Артемизия и Херон се опитаха да ми помогнат, но начинът, по който описваха силите си, изобщо не съвпадаше с моето усещане за собствената ми дарба. Все едно стрелец да се мъчи да обучава фехтовач.

— Нали не трябва да използваш дарбите си — напомням му.

— Знам — отвръща бързо той. — Но няма нужда да използвам силите си, за да ти помогна да контролираш твоите.

Изражението ми навярно е издало скептицизма, който изпитвам, защото Блейз въздъхва.

— Справям се, Тео. Не е лесно, но става все по-добре. Не бих се отказал от този напредък само за да се перча от време на време. Ако искаш да се нахраниш или да си починеш, добре, но мисля, че още малко упражнения ще ти се отразят добре, преди да стигнем до Въздушната мина.

Спомням си какво се случи с Рига в имението на семейство Овелган. Тогава се справих, без да се налага да я нападна, но невинаги ще успявам. А сега вече сблъсъкът с Крес е само въпрос на време.

— Добре — отвръщам, без да обръщам внимание на къркорещия си стомах.

Тръгвам след него и двамата се отдалечаваме от войниците, докато намираме едно място, разположено достатъчно далеч, за да не ни видят. Този път няма дървета, върху които да се упражняваме — само равна, суха земя, пресечена на едно място от грамада скали.

— Вече овладяваш разстоянието — казва Блейз и отива до грамадата. Навежда се и взема малък камък, не по-голям от дланта му. Няколко пъти го подхвърля във въздуха и го хваща без усилие. — Но си зле с точността.

Задържа камъка във въздуха с отворена ръка, върху дланта си.

— Можеш ли да улучиш камъка?

Устата ми зейва от изненада.

— Може да улуча теб!

Той вдига рамене.

— Бих предпочел да ми го спестиш, но от теб зависи.

— Остави камъка на земята и ще се опитам да го улуча — отговарям. — Мишената пак ще е толкова голяма, но рискът ще е по-малък.

— Ти имаш нужда от риска — поклаща глава Блейз. — Ако разполагахме с повече време — месеци или дори години, — можехме да започнем лека-полека. Но нямаме време. Направи го! Вярвам в теб.

— Не бива — отговарям и сподавям нервния смях, който напира на устните ми. — Никога не съм опитвала да направя нещо подобно. Нито съм се обучавала, нито съм се упражнявала достатъчно…

— Огънят е част от теб — прекъсва ме Блейз. — Цялото обучение на Пазителите, всички уроци целят само едно: да се открие връзката между теб и силата. Ти си я открила, Тео. Ако не беше го постигнала, нямаше да можеш да владееш дарбата си по този начин. Сега е нужно да откриеш пределите на тази връзка.

— Навярно има и по-добър начин — казвам аз.

— Може би има по-сигурен начин — поправя ме той. — Но ти се справяш най-добре тогава, когато си под напрежение.

Въздъхвам.

— Ще пострадаш — напомням му.

— И по-голяма болка съм изпитвал — отговаря той и вдига рамене. — А и Херон е наблизо. Ако се наложи, ще ме излекува. Аз обаче не мисля, че ще имаме нужда от него. Хайде, престани да отлагаш.

— Не отлагам, а се мъча да ти влея малко здрав разум! — изричам троснато, но той ме поглежда спокойно. Поклащам глава, вдигам ръка и призовавам огъня — малко пламъче, само колкото нокътя на палеца ми.

Блейз е на около три метра от мен. Общо взето, мишената не е чак толкова малка, но ако пропусна…

Тогава не пропускай — казвам си.

Съсредоточавам се върху камъка, оставям всичко наоколо да избледнее, докато Блейз и полянката изчезват от погледа ми. И тогава пускам пламъчето да полети.

Огънят се удря в камъка, но веднага щом го докосва, Блейз надава вик, изпуска камъка и разтърсва ръката си.

— Извинявай! — изкрещявам. — Казах ти, че не е добра идея.

— Не, справи се чудесно — отвръща Блейз и поклаща глава. — Не ме изгори, но усетих горещината. — Той вдига второ камъче и нрави няколко крачки назад, така че метрите, които ни разделят, стават почти пет. — Хайде пак.

Продължаваме упражнението около час, докато ръцете на Блейз стават яркочервени, а на мен започва да ми се вие свят. Започвам обаче да разбирам какво е имал предвид, когато каза, че огънят е част от мен. Сега го усещам още по-силно, отколкото когато запращах кълбата от огън към Водната мина. Когато използвам дарбата си за по-малки неща, усещам всичко по-лично. Струва ми се, че огънят е част от мен.

Последните няколко пъти изпитвам чувството, че горещият камък почти се допира до пръстите ми в мига, в който го улучвам с пламъка.

И Блейз изглежда доволен, макар че лицето му е непроницаемо — по-безизразно, отколкото съм го виждала когато и да било. Той ми подава канче с вода и докато отпивам, заговаря.

— Колко странно! — казва бавно. — Мислех, че когато съм близо до теб, когато те виждам как си служиш с дарбата си, ще изпитам копнеж по моята.

Избърсвам уста с опакото на ръката си. Стомахът ми вече се свива от глад.

— И? — питам и му връщам канчето. — Изпита ли го?

— Да — признава той. — Но не така, както очаквах. Понякога копнея за дарбата си, особено тук, в гората. Усещам как ме вика, как се опитва да ме привлече. Не знам как да го обясня.

Прехапвам долната си устна.

— Мисля, че те разбирам. Преди да вляза в мината, още преди Крес да ми даде отровата, усещах нещо подобно. Всеки път щом се озовях близо до камъни на Духа, те ме призоваваха. Усещах повика им и когато бях ядосана. Понякога ми беше невъзможно да го заглуша.

Спомням си за горящите си ръце, за това, как веднъж овъглих чаршафите си, след като сънувах кошмар. Тогава не можех да се овладея, но се надявам с Блейз да е различно.

Той кимва и сбърчва чело.

— Странното обаче е, че всъщност не искам да използвам отново дарбата си. От Водната мина насам умът ми е по-ясен. Отново го чувствам като свой. Гласът, който се спотайваше в главата ми, ми шепнеше за власт и копнееше за магия… Сега е станал по-тих и отново мога да чуя собствените си мисли. О, колко ми липсваше това усещане!

— Сега изглеждаш по-добре — казвам. И това е вярно — под очите му все още има кръгове, но сега не са толкова тъмни. Лицето му отново е придобило цвят. Кожата му все още пари — без да го докосвам, усещам горещината, която се излъчва от тялото му дори от разстояние. — Отново приличаш на себе си.

— Съжалявам, Тео — промълвява той с видимо усилие.

Поклащам глава.

— Нали вече говорихме за това. Ти се извини за Водната мина…

— Не, не за тогава — прекъсва ме той. — Съжалявам, че не се вслушвах в теб преди това. Ти се опитваше да ми кажеш, че нещо не е наред, но аз не исках и да чуя. Този глас, който шепнеше в ума ми… Това беше ужасно, но изпитвах чувството, че имам нужда от него. Че този глас е част от мен. Че без него, без усещането за магия, която тече във вените ми, ще спра да съществувам истински.

— Не си знаел какъв ще бъдеш без дарбата си — казвам аз и си припомням разговора ни в Ста Криверо, когато за пръв път го помолих да спре да използва дарбата си.

— Вероятно. Но сега знам — промълвява и се усмихва несигурно. — Все още съм същият — продължава той. — И все още съм ценен. Мога да се сражавам по друг начин. Но ти дължа извинение — всъщност десетки извинения. Ако те бях послушал в Ста Криверо, сега нещата помежду ни щяха да бъдат различни. Ти нямаше да ме гледаш така… със страх.

Искам да отрека — да го уверя, че изобщо не се боя от него. Виждам, че се е променил. Това, което се случи във Водната мина, няма да се повтори. Но онзи стар страх не си отива. Иска ми се да се стопи, но страхът не е нещо, което човек може да контролира толкова лесно.

— Един ден ще спра да се страхувам — казвам му.

— Един ден — съгласява се Блейз. — И ние ще доживеем до този ден — ти и аз.

Прехапвам долната си устна.

— Помниш ли, когато бяхме деца и замъкът се подготвяше за рождения ден на майка ми? Аз откраднах от кухнята две парчета лимонов сладкиш и ти дадох едното. Когато готвачката ни намери, аз бях тази, чието лице беше цялото в трохи. Тя заплаши, че ще каже на майка ми, а ти пое вината.

Той сбърчва чело и погледът му се зарейва някъде далеч в миналото.

— Помня.

— А когато Ампелио ни донесе онези дървени кукли от Вестра? Моята се счупи след по-малко от час и аз се чувствах съкрушена, а ти ми даде твоята.

Той кимва.

— Помня — казва отново. Сега изглежда по-объркан.

— А помниш ли — продължавам аз, — когато рискува живота си, за да проникнеш в двореца и да ме спасиш? И как усложнявах задачата ти, карах те да рискуваш живота си отново и отново, но ти не се отказа. Сражава се рамо до рамо с мен. Довери ми се.

— Тео…

— Пазя в сърцето си безброй спомени за теб, Блейз — прекъсвам го аз. — Не всички са приятни, но повечето са хубави. И в почти всички ти си най-близкият, най-скъпият ми приятел — човекът, който винаги е бил непоколебим и предан. Човекът, на когото съм готова да поверя живота си. И един ден споменът от Водната мина ще стане толкова блед и далечен в сравнение с всички други, че вече няма да има значение. Вярвам в това.

Блейз поглежда надолу към ръцете си и очите му почервеняват както винаги, преди да заплаче. Той отклонява поглед и бързо избърсва очи с опакото на ръката си. Отваря уста, но от нея не излиза нито звук. Вместо това по бузите му безмълвно се търкулват сълзи.

Няма нужда да говорим, не и в този миг. Затова просто го вземам в прегръдките си и го оставям да се наплаче.