Кралицата на жарта

Пролог

Голяма част от първите си шест години прекарвах в страх от трона на майка си — така, както другите деца се страхуват от чудовища, които се спотайват под леглото. Тронът наистина изглеждаше страшен: висок и черен като сянка, с остри ръбове, изваяни във формата на мрачни пламъци. Спомням си колко сигурна бях, че докосна ли го, ще се подпаля.

Всеки ден виждах майка си седнала на този трон и вярвах, че самият той я задържа там, представях си как обсидиановите му пръсти се забиват в кожата й. Виждах как я преобразява в съвсем различен човек — човек, когото не познавах. Жената, която беше центърът на моя свят, майката с благ глас, която ме целуваше по челото и ме държеше в скута си, която всяка вечер ме приспиваше с песен — тази жена вече не съществуваше. Седнеше ли на трона, някаква непозната се вселяваше в тялото й — непозната, чийто глас ехтеше в залата, а гърбът й се изпъваше като тетива. Произнасяше думите внимателно, авторитетно, без следа от усмивка в гласа й. Когато тронът най-накрая я освобождаваше, тя се надигаше, съвсем изтощена.

Сега съм голяма и знам, че тронът не беше чудовище, не и такова, каквото си мислех. Знам, че той не държеше майка ми физически. Знам, че докато седеше на него, тя не преставаше да бъде самата себе си. Но разбирам и друго — че в известен смисъл бях права. Седнала на трона, тя никога не беше съвсем същият човек.

През повечето време майка ми принадлежеше само на мен; когато седеше на трона, тя принадлежеше на всички.