Кралицата на жарта

Сблъсък

Последния път, когато бях влязла в кабинета на стария комендант, с мен бяха Сьорен, Крес и императорът, и макар че след това са почистили помещението, отгласът от случилото се остава. Върху махагоновото бюро все още има следи от овъгляване, където Крес беше прокарала нокът по него. По дървената повърхност на стола, на който седеше императорът, все още има полепнала пепел, а върху килимчето — прогорено червено петно от отровното вино, което изпих. Някои неща не могат да се заличат, колкото и да ги търкаш и чистиш.

Преди да си тръгнем — помислям си аз, — трябва да сринем тази сграда до основи.

Колко по-щастлива бих била, ако до края на живота си не стъпех нито веднъж повече в тази стая, но нейното уединение, бюрото и купищата карти на Астрея и всички останали места по света я превръщат в най-доброто място за разискване на стратегии. И все пак ми е трудно да откъсна поглед от петното на килимчето.

Това е обикновена замяна, Тора. Или твоята смърт, или смъртта на хората ти.

Отново усещам как отровата слиза в гърлото ми и го прогаря, как заличава всяка друга мисъл освен една: горещината, болката. Пак виждам Крес, застанала над мен. Погледът й е разсеян, но и любопитен, докато наблюдава как се гърча в агония. Взираше се в мен също така съсредоточено, както навремето гледаше някой труден превод.

Сега Крес си мисли, че съм мъртва. Какво ще направи, когато разбере, че не съм? Сега може би сме наравно, но има едно нещо, което не се е променило: тя не се поколеба да ме убие лично, а аз не можах да постъпя така с нея, когато имах възможност. Тази мисъл сама по себе стига, за да ме уплаши.

— Тео! — обажда се някой и ме изтръгва от мислите ми. Откъсвам поглед от виненото петно и виждам Драгонсбейн, седнала върху ъгъла на бюрото. Краката й са кръстосани по начин, който у всяка друга би минал за благоприличен. Съзнавам, че не бива да очаквам някаква бурна сцена на радостна среща. Тя ми кимва леко и аз приемам жеста като задоволство, че съм жива.

Ерик и Сандрин, астрейският старейшина от лагера за бежанци в Ста Криверо, също са тук заедно с момиче, което бързо ми представят като Майли от Вектурия, най-малката дъщеря на вожда Капил. Доколкото мога да съдя по вида й, тя е пълна противоположност на сериозния си, миролюбив баща. Макар че си приличат по мургавата кожа и дългата черна коса, брадичката на Майли е по-твърда и издаваща гняв, а очите й излъчват ярост, която не изчезва нито за миг, сякаш всеки момент ще се нахвърли върху някого.

В близките дни Сандрин и Драгонсбейн ще напуснат лагера с кораб, за да отведат на сигурно място онези астрейци, които не могат или не искат да участват в битките. Това сякаш е единственото, за което всички сме единодушни.

— Не можем да останем дълго тук — заявявам аз, след като са ми разказали всичко. — Императрицата може да изпрати армия срещу нас всеки момент, ако вече не го е направила.

Майли поглежда към присъстващите и се разсмива.

— Вижте я само! Цели две седмици не прави нищо друго, освен да броди в мрака, а сега ни предупреждава за нещо толкова очевидно, за което всяко дете може да се сети — казва тя и отново ме поглежда. — Какво точно си мислиш, че сме правили ние, докато ти си полудявала в мините?

— Аз не съм полудяла! — отвръщам остро. — А доколкото разбрах, в мое отсъствие вие само сте се заяждали помежду си.

— Почти цялата ни армия се отправи към градовете по брега на река Саврия, за да си ги върнем. Но веднага щом изготвим план за завладяването на столицата, воините ще се върнат при нас — казва Ерик от мястото си близо до вратата, където се е облегнал на каменната стена. Той сякаш не ни обръща особено внимание — вместо това е съсредоточен да бели ябълка с миниатюрно ножче, голямо колкото палеца му.

Майли се усмихва подигравателно.

— Столицата! — възкликва тя и завърта с досада очи. — Още ли не си се отказал от този глупав план?

Планът наистина е глупав. Аз го знам и ми се струва, че дълбоко в себе си и Ерик го знае. Но след като съвсем неотдавна загуби майка си, а животът, който познаваше, се преобърна, Сьорен е единственият роднина, който му остана, единственото познато нещо в един странен и плашещ свят. Не мога да го обвинявам в безразсъдство — мога само да се надявам да проумее, че планът е глупав.

— И планът за превземането на Земната мина е глупав. Тази идея е била твоя, нали? — казвам вместо това и прокарвам пръст по маршрута, по който ще трябва да поемем, за да стигнем до нея. Пътят минава през няколко големи и по-малки градове, всеки един от които веднага ще съобщи на Крес още щом ни зърнат. Със същия успех можем лично да й изпратим писмо и да я уведомим какво сме намислили.

Майли изсумтява, но не казва нищо. Аз поглеждам Драгонсбейн.

— Ти какво мислиш, лельо? Не мога да си представя, че нямаш мнение. Моля те, сподели го с нас.

Драгонсбейн свива устни.

— В известен смисъл Майли е права — казва тя след малко. — Разбира се, всеки Пазител си има своите силни страни, но що се отнася до битката… Ако успеем да освободим Земната мина, всеки Пазител, когото прибавим към армията си, ще има мощта на двадесет войници, които не са надарени с необикновени сили — продължава тя и замислено накланя глава настрана. — Но и ти си права, Тео. Императрицата несъмнено ще бъде предупредена и ще ни чака там с цялата си армия. Няма да имаме никакъв шанс.

— Ние нямаме други предложения — отговарям аз. — Ти какво мислиш?

Драгонсбейн прокарва пръст по картата, от Огнената мина до Дораз.

— Императрица Джозита ми дължи голяма услуга — казва тя. — Вече се съгласи да приеме астрейските бежанци и да им даде подслон, докато спечелим войната. Но може би ще успея да я убедя да ни даде и част от армията си. Навярно ще мога да поведа тези войници по този път. — Тя прокарва пръст от Дораз до източния бряг на Астрея, където се намира Земната мина. — Пак ще имаме един ден път по суша, но вероятността да ни забележат ще е значително по-малка. Особено ако пък вие създавате проблеми на императрицата другаде.

Кимвам разбиращо.

— А сигурна ли си, че ще можеш да убедиш Джозита? — питам и си спомням императрицата от Ста Криверо. Тя се беше оказала сред най-впечатляващите ми ухажори, с които се запознах там, но да не забравяме, че и тя е владетелка със собствени нужди и интереси. Не вярвам да ни даде войници си на добра воля.

Драгонсбейн се замисля.

— След обсадата на Огнената мина вече не е толкова рисковано човек да заложи на теб, а много хора ще се зарадват да видят падането на каловаксийците. Джозита е една от тях. Знаеш ли, че тя е израснала край тракийската граница. Видяла е с очите си как каловаксийците унищожават тази земя, чула е ехото от погрома. Несъмнено, ще поиска компенсация, но не е невъзможно да я убедим.

— Каква компенсация? — питам и усещам колко рязко прозвучават думите ми. Не съм забравила, че някога Драгонсбейн обеща на хората от Ста Криверо Водната мина без моето съгласие. Втори път няма да я подценя.

Драгонсбейн навярно е усетила подозренията ми, защото зъбите й проблясват в усмивка.

— Джозита се опитва да ме убеди да се откажа от пиратстването и да се заема с каперство за Дораз. Може би ще приема. Предполагам, че след края на войната няма да останат каловаксийски дракони, които да плаша с гибелната си сила.

Както винаги и този път ми е невъзможно да проникна в замислите на Драгонсбейн, но решавам, че може би се опитва да ми се извини за Ста Криверо. Каквито и да са мотивите й, предложението й е добре дошло.

— Ами, тогава — казвам аз и отново поглеждам към картата, — докато ти си заета с това начинание, какво ще правим ние, останалите? Въздушната мина е най-близо…

— Да, що се отнася до физическото измерение — казва Драгонсбейн. — Но ще трябва да прекараме всичките си войници през Далцийските планини, както и през река Саврия или покрай течението й. Да не говорим, че ще трябва да минем в близост до няколко от големите и по-малки градове, за които спомена. Те са разположени насред голи местности, където няма как да се скрием.

Поглеждам към картата — към обширната територия в центъра на Астрея. Драгонсбейн е права. Преди освобождението на Огнената мина, бихме могли да стигнем незабелязано оттук до Въздушната мина. Сега обаче сме твърде многобройни. Ще извадим късмет, ако изобщо успеем да стигнем до река Саврия, преди императрицата да бъде уведомена какво правим.

— Ами Водната мина? — питам. — В географско отношение тя е най-далеч оттук, но ще можем да се движим по брега, където планините ще ни прикриват. Тук-там сигурно ще се натъкнем на по-малки селца, но можем или да ги заобиколим, или да им попречим да направят каквото и да било, така че няма да представляват особена заплаха. Водните пазители може и да нямат физическата сила на Огнените, но Артемизия е достатъчно силна, а освен това се сещам за няколко военни хитрости, които можем да осъществим с помощта на илюзиите.

Всички се споглеждат, но никой не бърза да реагира.

— Получихме вест от шпионите, които изпратихме в дома на новия тейн — казва след малко Сандрин. — Изглежда, са му съобщили, че крал Етристо не е… особено доволен, че си избягала от Ста Криверо и си задигнала хората, които са негова собственост.

— Вие сте бежанци — изтъквам аз, — а не негова собственост.

Но си спомням как бежанците, с които се запознах, работеха най-тежката работа, която никой друг не желаеше, и получаваха за нея жалки подаяния. В очите на стакриверите те наистина бяха роби.

— Така е — потвърждава Сандрин. — Но корабите, които открадна, бяха негова собственост — напомня ми той. — Така или иначе, смятам, че загубата на бежанците му причинява също толкова главоболия, колкото и тази на корабите.

— Вярно — въздъхвам. — Забравих за корабите. Колко е ядосан?

— Достатъчно, за да започне да крои заговори с императрицата по-активно от преди. Получихме вест, че стакриверските и каловаксийските посланици ще направят размяна след пет дни.

— Размяна — казвам бавно. — Какво ще разменят?

— Най-вероятно стакриверски войници — обажда се Драгонсбейн. — Във всеки случай синът на Етристо, принц Аварик, ще отиде там, за да се погрижи лично за изпълнението на уговорката, от което можем да предположим, че е важно. Размяната ще се състои във Водната мина. Нашите източници твърдят, че стакриверите ще пристигнат някъде по пладне след пет дни, а размяната ще стане по залез-слънце. Ако тръгнем натам, ще се натъкнем право на тях.

Нещо в този разказ ми изглежда странно, но ми трябва малко време, за да разбера какво.

— Те не биха изпратили Аварик чак тук само за да доведе войниците — той не е пълководец, няма никакъв опит. А армията на Ста Криверо е в най-добрия случай второкласна. Ти сама го каза — те никога не са били принудени да водят война. Защо е тази размяна?

Майли свива рамене.

— Независимо от това техният брой значително ни превъзхожда.

Поклащам глава.

— Няма логика. Има нещо друго. А крал Етристо? Той какво ще спечели?

— Водната мина — отвръща Драгонсбейн. — Нашата сделка може и да се е провалила, но той е все така решен да получи мината.

Да, с тази ужасяваща суша, която грози Ста Криверо, той със сигурност има такова намерение. Но по някаква причина това обяснение ми се струва още по-нелогично.

— Значи, крал Етристо изпраща своя наследник чак дотук, в една страна, разкъсвана от война, и очаква Аварик да се върне с празни ръце и едно голо обещание? Няма никаква причина принцът да идва лично.

Сандрин накланя глава на една страна.

— Значи, смяташ, че има нещо друго?

— Да — отвръщам. — Не знам какво с то, но щом и стакриверите, и каловаксийците го желаят така отчаяно, и аз го искам.

Замлъквам и поглеждам картата, сякаш в нея са скрити отговори, а не само наименования и пътища.

— Може би ще влезем в капан — казвам замислено. — Или пък ще можем да вкараме тях в капан.

— Как? — пита Драгонсбейн.

— С помощта на илюзиите — пояснявам аз. — Със силата на Водната мина. Ако стакриверите пристигнат по пладне, кога ще се срещнат с каловаксийците?

Драгонсбейн и Майли се споглеждат.

— Пътят от столицата е по-кратък — отговаря Драгонсбейн. — Те ще тръгнат с коне. Групата им навярно ще е малка. Предполагам, че ще се опитат да стигнат там по същото време.

Бавно кимвам.

— Можем ли да забавим пътуването им? Да направим така, че да пристигнат няколко часа след стакриверите? Драгонсбейн се замисля.

— Да, навярно ще успеем. Можем да изпратим неколцина шпиони по местата, на които ще спрат за почивка. Да им наредим да пуснат конете да избягат, да счупят няколко стремена, да сипят в храната им нещо, което да им разстрои стомаха. Защо?

— Ако успеем да извадим от строя силите на стакриверите, преди да пристигнат каловаксийците, можем да изпратим Артемизия и още неколцина Водни пазители и да ги преоблечем като стакривери. Така ще предотвратим размяната, каквато и да е тя. Трябва да тръгнем колкото се може по-скоро и да стигнем преди всички останали, но…

— Ами Сьорен? — обажда се тихо Ерик. Отдавна не беше проговарял, почти съм забравила, че присъства. — Тео, ти обеща, че ще направим всичко възможно да го спасим.

Прехапвам устна. Част от мен копнее единствено да се запътя право към столицата, готова да подпаля пожар с върха на пръстите си, да изгоря всичко и всеки, който стои между мен и Сьорен. Но ако беше тук, самият той щеше да ме нарече глупачка, задето изобщо мисля за подобна възможност.

— Принцът е последната ни грижа — казва Сандрин, преди да кажа нещо.

— Той и бездруго навярно вече е мъртъв — добавя Драгонсбейн. — Искаш да организираш спасяване на труп.

— Добре се отървахме — добавя Майли.

Лицето на Ерик се изкривява от разочарование. Сигурно едва се сдържа да не изкрещи. Не го обвинявам — не знам какво преживява Сьорен точно сега, но със сигурност не е приятно. Но те са прави — не можем да поставим живота на един човек пред живота на хиляди други.

— Знам какво обещах, но в момента Сьорен не може да бъде основната ни грижа — поглеждам към Ерик. — Той тръгна с Крес, за да защити всички нас, и това беше благородна постъпка. Ако се опитаме да го спасим сега, както искаш ти, това означава да пренебрегнем неговата саможертва. Сигурна съм, че ако можехме да го попитаме какво да направим, и той щеше да каже същото.

На лицето на Ерик се изписват стъписване и болка, а после чертите му застиват в каменна маска, която му придава обезпокоителна прилика с императора, баща му. Без да каже нито дума повече, той излиза от стаята и затръшва вратата зад гърба си с такава сила, че очаквам да се разцепи.

В помещението се възцарява неловка тишина, която аз прекъсвам:

— Някой има ли по-добър план от този за Водната мина? — питам аз.

— Ти нямаш план за Водната мина — напомня ми благо Драгонсбейн. — Имаш идея.

— И трябва бързо да я приведем в действие, ако искаме да сработи — отвръщам аз. — Тръгваме призори. Ще уточняваме подробностите по пътя. Освен ако на някого не му хрумва нещо по-добро?

Оглеждам кабинета, но никой, дори и Майли, не казва нищо.

— Добре! — отсичам. — Пратете вест на войниците. Нека се отправят към гората Перея колкото се може по-бързо. Ще се срещнем там, ще се прегрупираме и ще нападнем.

Ерик не се е отдалечил — чака ме пред сградата, която играе ролята на кабинет.

— Ти ми каза, че ще спасим Сьорен! — възкликва той веднага щом ме вижда. — Обеща!

Поглеждам го в очите, преди да сведа поглед.

— Знам, че обещах — отвръщам. — Но те са прави, Ерик. Ако спасим Сьорен точно сега, това ще бъде за сметка на всички останали. А и няма пряк път, по който да тръгнем към столицата и да стигнем живи там. Знаеш, че е така.

Ерик затваря очи, стисва ги силно и поклаща глава.

— Той ми е брат, Тео! — промълвява и гласът му секва. — Не можем да го оставим да умре!

— Няма как да сме сигурни, че ще умре — възразявам, макар думите ми да прозвучават наивно дори в собствените ми уши. — Крес не би си направила труда да го води чак в столицата само за да го убие. Ако е искала да го убие, щеше да го направи още тук. Щом го е оставила жив, значи има причина.

— Да подложи един принц изменник на публична екзекуция, е достатъчна причина — казва Ерик.

— Властта на Крес е нестабилна, а в столицата има много хора, които вярват, че Сьорен е законният наследник. Най-сигурният начин да задържи трона, е да се омъжи за него.

— Това са само предположения — възразява той.

Вдигам рамене.

— Твоите опасения също са предположения — изтъквам. — Но аз познавам Крес. Тя е прекалено умна, за да го убие, преди да се опита да го използва за своите цели.

— Дори и да си права, Сьорен няма да се съгласи — настоява Ерик и гласът му става по-тих.

Стомахът ми се свива. Крес не е толкова жестока, колкото императора — опитвам се да се успокоя, но не съм сигурна дали е вярно. Някогашната ми приятелка е прекършена и вече не знам на какво е способна.

— Той може да издържи мъченията — казвам аз и се опитвам да прогоня от ума си мисълта за Крес.

Мъченията. Ехото от думата кънти във въздуха, силно и остро, и оцветява самия въздух, който дишаме. Прилошава ми при мисълта, че може да измъчват Сьорен — да го измъчват заради мен. Защото аз се съгласих на условията на Крес и изпих отровата й, макар че Сьорен ме умоляваше да не го правя.

— Обеща ми — казва отново Ерик и думите му ме пронизват като кинжали.

— И как щях да изглеждам, ако се бях съгласила, Ерик? — питам аз и в гласа ми се прокрадва раздразнение. — Аз бях най-младата в тази стая, те трябваше да ме възприемат като своя равна, не като младо момиче, което се опитва да спаси момче, защото се е поболяло от любов. Ще намерим начин да спасим Сьорен — аз наистина възнамерявам да удържа на обещанието си, но трябва да действаме умно. Моля те, имай ми доверие.

Ерик се поколебава и аз се уплашвам, че ще ме отхвърли. Той обаче се усмихва мрачно.

— Каква ирония! — отбелязва той. — Не мисля, че Сьорен някога е проявявал търпение, когато става дума за теб.

Думите му са като плесница в лицето ми. Стомахът ми се свива от чувство на вина.

— Навярно си прав — отвръщам аз. — Но виж какво му струва това. Аз не мога да си позволя да допусна подобни грешки — прекалено много хора зависят от мен.