Кралицата на жарта

В гората

Перея е гъста гора от маслинови дървета, кипариси и още няколко вида дървета, които не мога да назова. Спомням си как майка ми ми разказваше, че когато боговете сътворили Астрея, Глейди създала дърветата от собствените си пръсти, като ги забила в земята и оставила в корените част от себе си, та гората винаги да расте силна и гъста.

Като дете се чудех как Глейди може да има толкова много пръсти, но сега тази част от историята изобщо не ме смущава. Това е само легенда и истината не е в подробностите, а в същността. Дърветата може да не са пръстите на Глейди, но по някакъв начин в тях има частица от нея. Усещам го сега, докато минаваме през гората — усещам присъствието й навсякъде около мен като топлината на тежко одеяло около раменете ми. Усещам, че бди над мен — над всички нас — и се чувствам защитена.

Освен от дървета гората гъмжи и от птици, които стават все по-многобройни, колкото по-навътре навлизаме — птици с крила, сякаш извадени от кутия със скъпоценни камъни, толкова различни са оттенъците им: от рубин до жълт кварц, от перла до обсидиан. Когато една група прелита над главата ни, ми се струва, че виждам размазана акварелна рисунка.

— Някога ги чувах край езерото, в лагера — обръща се към мен Артемизия след цял час мълчание.

Сега яздим по-бавно, отколкото съм свикнала, но аз съм благодарна за това. За нищо на света не искам да летим в галоп през гората, без да знаем какво има по-нататък. Артемизия се прокашля, сякаш да успокои гласа си, преди да продължи:

— Понякога чувах песни те им рано сутринта или късно през нощта. Никога не съм си представяла как изглеждат или колко са. Просто си мислех, че песните им звучат тъжно. Сякаш плачат.

— Сега вече не звучат така.

Вярно е. Птиците, които летят над главите ни, грачат толкова силно, че звукът пронизва ушите ми, но това са викове на радост. Сякаш се смеят.

— Наистина — съгласява се Арт, — Но не казвай на Ерик. Последното, което ни трябва, е някакво умно стихче как дори птиците ликуват заради победата ни.

Макар че мога да си представя как завърта очи от досада, в гласа й има нотка на обич и аз знам, че се радва, задето Ерик се е върнал. Обвила съм ръце около кръста й, за да запазя равновесие, но конят върви бавно и леко, за разлика от препусканията ни в Ста Криверо.

Сьорен, подкарал в лек галоп черния си като катран кон, ни настига и се изравнява с нас. Сега изглежда по-добре, отколкото сутринта, макар че ръцете и краката му още са покрити е превръзки. Кожата му не е толкова жълтеникава; сенките под очите му са поизбледнели. Удивително е какво могат да постигнат храната и сънят. Погледът му среща моя и той ми се усмихва. Отвръщам му с усмивка, сякаш това е най-естественото нещо на света.

Нашият кон, който всъщност е кротка кобила, цялата изпъстрена с петънца, се стряска, когато неговият кон приближава, и ритва предупредително с предните си крака. Стискам по-здраво Арт за кръста.

— Искаш ли нещо? — обръща се тя към Сьорен. — Или нарочно се опитваш да подплашиш коня ми?

Осъзнал грешката си, Сьорен насочва коня си надясно и оставя малко разстояние между него и кобилата.

— Ще стигнем до имението преди залез-слънце, което означава, че семейство Овелган най-вероятно ще поканят и теб, и мен да вечеряме с тях — казва той.

— Защо ще искат да вечерят с теб? — недоумява Артемизия. — Ти си техен враг, нали?

— Защото дипломацията го изисква, а семейство Овелган са по-дипломатични от повечето каловаксийски придворни. Могат да си го позволят — нали се намират далеч от политиката и кроежите на двора. Ще поемат риска да ни изслушат.

Кимвам.

— Добре. Какво знаеш за тях?

Той шумно издиша и обмисля въпроса ми известно време.

— Лорд Овелган беше един от командирите във войната, но не е участвал в нито един поход от обсадата на Гораки насам. Беше ранен в битка и се оттегли в провинцията с младата си съпруга. Имат четири деца. Най-големият им син е на петнадесет, но не мисля, че живее с тях. Обучава се да тръгне по стъпките на баща си.

— А лейди Овелган? — питам. — Какво е нейното семейство?

Той се замисля.

— Семейство Стратлан — казва най-накрая. — Помниш ли ги от двора?

— Смътно — отговарям и се намръщвам. За мен дворът беше като колело — постоянно се въртеше. Никое семейство никога не оставаше задълго най-отгоре и често ми беше трудно да запомня кой кой е. Но си спомням Рига Стратлан — момиче, малко по-голямо от мен, което беше приятелка с Крес, но с мен не беше разменило повече от няколко кратки реплики. Беше хубава по типично каловаксийски начин — със светлоруси къдрици, кръгло лице и вирнато носле.

Споменавам на Сьорен за нея и той кимва.

— Мисля, че е братовчедка на лейди Овелган — казва той, но ми се струва, че искам от него мнение по въпрос, за който не е осведомен. Сьорен може и да познава бойните стратегии и дипломацията, но заплетената мрежа на каловаксийския двор му идва в повече. — Навремето са смятали лейди Овелган за голяма красавица — всъщност имаше слух, че известно време е била една от любовниците на баща ми. Като знам какъв беше, ми е трудно да повярвам в обратното.

Изрича думите нехайно, но стомахът ми се свива от отвращение.

— Нищо чудно, че лорд Овелган е побързал да я махне от двора при първа възможност.

— Ако имаме късмет, те все още ще изпитват враждебност към императорското семейство — казва Артемизия.

— Или ще са по-склонни да съчувстват на императрицата — отбелязвам.

Сьорен ме поглежда в очите.

— Мислиш ли, че Крес вече е стигнала до лейди Овелган? Че й е предложила Енкатрио? Възможно ли е да я е убила или променила?

И на мен ми хрумна същата мисъл, но поклащам невярващо глава.

— Крес е израснала в двора. Никога не го е напускала за повече от ден-два. Не мисля, че изобщо би се сетила за някого, който живее толкова далеч. За нея това е друг свят.

— Императрицата! — поправя ме остро Артемизия, извръща се на седлото и поглежда към двама ни. — Не Крес. Императрицата!

— Знам, знам — въздъхвам, макар че е права. Дори наблизо да няма никой, който да ме укори за тази фамилиарност, разграничението между някогашната ми приятелка и чудовището, в което се беше превърнала, ми помага да мисля като за две различни личности… макар и никога за много дълго. Отново поглеждам към Сьорен. — Ами прислугата? Колко хора живеят в това имение? Какви са те — каловаксийски прислужници или астрейски роби?

— Около три четвърти са роби, една четвърт — прислужници — отговаря той. — Има и каловаксийско село съвсем близо до имението.

Каловаксийско село. Тази мисъл ми се струва странна — дотолкова съм свикнала е каловаксийските придворни, богати и привилегировани, та често забравям, че могат да тънат в богатство и привилегии само ако има други, които са под тях. Но селяните са каловаксийци, напомням си. Може и да са бедни, но са далеч по-привилегировани от моя народ, който е окован във вериги.

— Според теб колко са горе-долу на брой? — настоявам, за да уточня.

Сьорен бавно издиша и се замисля.

— В имението работят около двеста роби. Прислужниците са може би между петдесет и седемдесет души. А в селото живеят около хиляда — отвръща той. — Поне така мисля. Но не съм идвал тук от години и наистина не знам какво да очаквам.

Артемизия изсумтява.

— Значи можем да се бием с тях, ако се наложи — отбелязва тя в учудващ прилив на оптимизъм. — Ние сме по-многобройни, а и малцина от тях ще са обучени воини като каловаксийците, с които сме влизали в бой.

— Но веднага щом започне битката, някой ще съобщи на императрицата — напомням й. — И тя ще разбере накъде сме тръгнали. Ще сме разкрили картите си, а единственото предимство, с което разполагаме, е изненадата.

— Ами ако изпратят човек веднага щом ни забележат? — пита Арт. — Дали най-бързата ни група да не блокира изходите, така че да се предотврати всеки опит някой да напусне селото или имението.

Кимвам в съгласие.

— Да, ще го направим. А освен това ще изпратим малка група за срещата със семейство Овелган — добавям. — Така няма да изглеждаме агресивни. Но все пак трябва да сме достатъчно, за да можем да се съпротивляваме, ако се наложи.

— Двадесет души — предлага Сьорен. — А другите да останат наблизо, за да ги сплашат, в случай че помислят да нападнат пратениците.

— Ние тримата — започвам да отброявам на пръсти и тази задача не е лесна, докато седя на гърба на движещ се кон. — Майли сигурно ще настоява и тя да дойде. И Ерик. Със сигурност ще бъдат впечатлени от потеклото му — той е и от кралски род, и наполовина каловаксиец. А окото му е доказателство за лудостта и жестокостта на Крес. Другите петнадесет трябва да са Огнени и Водни пазители, макар че не е нужно семейство Овелган да го разбира. Те ще са част от групата, за да помогнат, ако възникне нужда от тях, но се надявам да няма.

— А Блейз? — пита Артемизия с леко колебание. — Ще имаме ли нужда от него?

Усещам, че Сьорен ме гледа.

— Не мисля, че Блейз ще прояви интерес — отговарям. — Той вече не иска да използва силата си. Споразумяхме се.

Изненадана, Артемизия ме поглежда през рамо.

— Блейз е казал, че няма да използва силата си?

— Да. Това, което се случи във Водната мина, го накара да премисли. Не иска да рискува да се повтори.

Артемизия се вглежда в гората пред нас.

— Така казва. Може би дори вярва, че решението му е сериозно, но думите са едно, а делата — друго. А Блейз не е човек, който ще стои спокойно и ще гледа как другите се бият.

— Грешиш — възразявам, но думите й сякаш се забиват в кожата ми. — Ти не видя изражението му, докато разговаряхме.

Беше твърдо решен.

Артемизия не отговаря веднага.

— Надявам се, че си права, Тео. Но само времето ще покаже.

Не знам какво да отговоря, затова замълчавам. Казвам си, че Арт не разбира, но едно гласче в главата ми нашепва, че тя само изрича на глас мислите, които са минавали и през моя ум.

— Сьорен, съобщи плана ни на останалите — казвам. — Питай Пазителите кои от тях искат да се включат в нашата група. Артемизия, има ли поток наблизо? Преди да отидем там, трябва да се измия и да облека нещо по-подходящо за кралска особа. Ако тези хора искат да видят кралица, значи, ще я видят.

Артемизия намира един поток и Херон тръгва с нас. Наплисквам лицето си със студена вода, прокарвам пръсти през косата си, за да оправя възлите и сплъстените кичури, а Херон изважда от чантата на седлото ми смарагдовозелена копринена рокля. Намерихме я в една от сградите във Водната мина, макар че никой не беше сигурен как се е озовала там. На някои места ми беше широка, на други — тясна, но Херон я преправи така, че да ми става.

Обличам роклята и оставям Артемизия отново да сплете косата ми. Този път я вдига в кок високо на темето — макар и проста, прическата ми придава царствен вид.

— Готово — казва тя, когато свършва.

Поглеждам към отражението си в потока и се мръщя. Момичето, което ме гледа оттам, не прилича на мен — лицето му е по-отсечено, очите — по-сурови, брадичката — по-волева. Някога си мислех, че приличам на майка си, но сега не забелязвам почти никаква прилика с нея, макар че не виждам и лицето на Ампелио. Приличам просто на себе си.