Кралицата на жарта

Илюзия

Когато се връщаме в лагера, телата вече са разчистени, но повечето сгради все още са наводнени и обгорени, а земята — просмукана с кръв. Никога не съм виждала каква илюзия може да постигне цяла група Водни пазители, но се надявам да стигне, за да изглежда това място отново цяло в очите на каловаксийците, когато пристигнат.

В целия хаос от тичащи хора, заети с приготовления, Блейз е единственият, който не помръдва. Стои облегнат на стената на една от сградите, скръстил ръце на гърдите си. Преоблякъл се е. Очите му са потънали в сенки — повече от обикновено, а кожата му изглежда прежълтяла дори на следобедното слънце. Поглежда ме и аз не отклонявам поглед, но нито един от двамата не прави крачка към другия.

Рано или късно ще трябва да говорим за това, което се случи с него — за свирепата, отчаяна енергия, която го обзе, сякаш беше пияница, напиращ за още една, последна глътка пиво. Как ме стисна за ръката толкова силно, че още ме боли. Как отказа да се подчини на пряка моя заповед, с което можеше да убие не само себе си, а и всички нас.

Толкова усилия положих да го задържа близо до себе си, да го предпазя, доколкото можех, да се помъча да го спася! Но истината е, че не мога да контролирам Блейз — не мога да контролирам това, което прави. Не мога да му помогна, ако той не ми позволи. Не мога да възпра желанието му да се самоунищожи, но мога да направя така, че да не повлече и нас със себе си.

Откъсвам поглед от Блейз и вместо това поглеждам към Артемизия.

— Аз ще намеря Херон — казвам й. — Ти иди при Водните пазители и провери как се справят. Трябва да са възстановили силите си до времето, когато пристигнат каловаксийците. И намери Лайъс — добавям. — Просто не го моли да прави нещо, което изисква прекалено голямо усилие.

Артемизия кимва, но изражението й е сдържано. Питам се дали всичката тази смърт не е засегнала и нея. Тя сякаш иска да каже нещо, но се възпира. Вместо това се извръща настрана от мен и поглежда към групата Огнени пазители.

— Отидете да си починете — казва им тя. — Може отново да имаме нужда от вас, ако планът не сработи.

Намирам Херон в кабинета на коменданта да пази Бригита и Джиан, чиито ръце отново са вързани. Когато виждам това, понечвам да възразя, но после осъзнавам, че Херон е прав. В тази война двамата не ни дължат никаква вярност, нямат причина да не се измъкнат и да избягат, докато ние сме заети. А ако не разполагаме с поне един от тях, никой не може да предвиди как ще реагира Крес.

— Значи ще ни предадете в ръцете й? — обръща се към мен Бригита.

Поглеждам я в очите — същите студени сиви очи като на Крес — преди да отклоня погледа си и да кимна. По-добре е да не разбира, че се каним да ги разделим. Не мисля, че Бригита има каквато и да било причина да действа срещу мен, но й нямам доверие. В това няма нищо лично — просто вече вярвам на съвсем малко хора.

— Нямаме избор — отговарям. — Тя си има причина да иска и двама ви, при това достатъчно голяма, за да дойде тук лично.

Бригита поглежда към Джиан, който й прошепва нещо.

— Тя ще ни подложи на изтезания — казва Бригита.

Поколебавам се.

— Да — отвръщам после.

Бригита се замисля и разменя още няколко думи с Джиан.

— Казва, че е по-силен, отколкото изглежда — превежда тя. — Няма да им кажем нищо.

Лесно й е да го каже, но се съмнявам, че знаят на какво е способна Крес.

— Ние ще превземем столицата — обръщам се аз към Бригита и влагам в гласа си сигурност, която не съм убедена, че изпитвам. — И тогава ще ви освободим. Не съм сигурна кога ще се случи — дали след няколко седмици, или след няколко месеца, но непременно ще ви освободим.

Бригита се намръщва.

— Защо ми го казваш? — пита ме тя.

— Защото, когато бях затворничка и императорът ме измъчваше и изтезаваше, издържах единствено защото вярвах, че един ден някой ще дойде да ме освободи. Никой не ми го беше обещал тогава, но сега аз ти обещавам: ние ще превземем столицата. Ще ви освободя. Но ще мога да го сторя по-бързо, ако дъщеря ти продължи да вярва, че съм мъртва.

В очите й проблясва разбиране и тя кимва.

— Ще запазя тайната дотолкова, доколкото ми е по силите — уверява ме тя.

Не мога и да се надявам на повече. А и ако Бригита й каже истината в резултат на изтезания, не съм сигурна, че Крес ще й повярва — подобно твърдение би изглеждало прекалено причудливо, измислица, с която Бригита се опитва да се спаси.

От тази мисъл ми прилошава. Вече не мога да я погледна, в противен случай ще полудея от чувство на вина. Вместо да продължавам да мисля за нея и Джиан, се отдалечавам от тях и тръгвам към Херон, който все още държи моло вару между дланите си, приковал поглед в гладката му златна повърхност.

— Няма ли новини от Ерик? — питам го тихо.

Той ме поглежда само колкото да отрече, преди отново да се съсредоточи върху камъка.

— Нито дума от четири дни насам, Тео — казва той с дрезгав глас. — Нещо се е случило, сигурен съм.

— Не можеш да си сигурен — отвръщам. — Най-вероятно Ерик просто чака, докато има какво да ни разкаже. Сега, когато Крес отсъства, навярно няма нищо за споделяне.

Херон отново ме поглежда в очите.

— Ако Крес я няма, както и най-добрите й войници, защо тогава не се е възползвал от възможността да освободи Сьорен? — пита той. — Ако наистина всичко е наред, няма да му се удаде по-добра възможност.

Не мога да отговоря на този въпрос. Стомахът ми се свива на възли, когато си помислям, че може да са разобличили Ерик, да са го хвърлили в килията при Сьорен или още по-лошо — да са го убили, да са набили главата му на копие, така, както императорът имаше навика да постъпва с предателите. Така, както направи с Ампелио.

— Той е добре — успявам да промълвя най-накрая, но гласът ми звучи неубедително дори в моите собствени уши.

Преди Херон да успее да отговори, вратата на кабинета се отваря, Майли влиза и я затваря здраво след себе си.

— Изпратихме съгледвачи на север, за да разберем на какво разстояние от нас са каловаксийците — съобщава тя, без да губи време. — Само преди няколко минути получихме вест: ще са тук преди залез-слънце.

— Положително смятат да прекарат нощта тук — казвам й аз. — Трябва да напишем писмо на каловаксийски и да помолим императрицата да се върне в двореца, да я убедим да си тръгне колкото се може по-скоро. Ще й кажем, че благородниците замислят преврат. Тя ще ни повярва, а освен това вече страда от параноя. Ще язди ден и нощ, за да се върне там и да предотврати преврата, и няма да даде на хората си друг избор, освен да тръгнат с нея.

Майли кимна.

— Смятай, че е свършено.

Един въпрос напира на устните ми. Не е нещо, което искам да попитам Майли — представям си какво ще каже и се съмнявам, че ще искам да чуя точно него. Но това е още една причина, поради която имам нужда от отговора й.

— Това ще сработи ли?

Майли се замисля. Струва ми се, че отговорът й отнема цяла вечност.

— Не знам — признава тя. — Но нямаме по-добър план.

Думите й не са особено успокояващи, но поне са честни.

Предпочитам честността пред слепия оптимизъм.

— Този план обаче не търпи отклонения — казвам внимателно. — Няма място за непредвидени неща.

— Така е — съгласява се Майли и сбърчва чело, докато се опитва да разбере какво имам предвид.

Поглеждам към Херон и прехапвам долната си устна.

— Блейз е станал непредвидим — промълвявам.

От гърдите на Херон се изтръгва продължителна въздишка, но той не изглежда изненадан, че повдигам тази тема.

— Какво искаш да направим? — пита той.

— Ще евакуираме онези, които са прекалено слаби да влязат в битка, и ако се наложи, ще го накараме да тръгне с тях.

— Няма да е лесно да го убедим — изтъква Херон.

— Знам. Разчитам на вас да направите всичко необходимо, за да го опазите и да го отстраните, за да не ни пречи.

Това не е точно заповед, но Херон кимва рязко, готов да я изпълни.

Когато излизам от кабинета, едва не се блъсвам в Артемизия и Лайъс, които стоят пред вратата и се канят да влязат. Артемизия ме поглежда, примигва и сваля ръката си.

— Има още едно нещо, което трябва да обсъдим — казва тя. — За Бригита и Джиан.

Затварям вратата и ги повеждам по пътечката.

— И аз не искам да я предаваме в ръцете на каловаксийците, но нямаме избор — отговарям. — Той е по-ценният от двамата. Не можем да допуснем каловаксийците да се доберат до оръжие като веластра.

— За това няма да споря — съгласява се Артемизия. — Но императрицата със сигурност знае за веластра. Тя не би се отказала с лека ръка от Водната мина, а както каза ти, стакриверската армия не е — не беше — особено силна. Когато разбере, че Джиан не е в наши ръце, императрицата ще се разгневи. И тъй като е непредвидима, това може да провали целия план.

— Планът не търпи отклонения, току-що казах същото на Майли и Херон. По-скоро бих рискувала да си навлека гнева й, отколкото да сложа това оръжие в ръцете й. Бунтът може да се възроди — ти сама ми го каза веднъж. Но ако императрицата получи веластра, бунт няма да има — никога, от никого.

Артемизия не казва нищо. После поглежда към Лайъс, чиито стиснати устни са очертали тънка черта, а сериозните му кафяви очи са вперени право напред, и пита:

— Но ако има начин да дадем на императрицата и Бригита, и Джиан, без всъщност да й даваме Джиан? Без да рискуваме да възбудим подозренията й или да разпалим гнева й? Ако има начин да се уверим, че тя и войниците й са си тръгнали много преди да осъзнае, че нещо не е наред? — Тя забелязва объркването ми и поглежда към Лайъс. — Говори! Кажи й това, което каза на мен.

Лайъс преглъща. Изглежда толкова млад — навярно е само шестнадесетгодишен, но това го прави само една година по-млад от мен. Аз бях на същата възраст, когато убих Ампелио, когато Блейз дойде и ми предложи шанс да отвърна на удара. Сега на лицето на Лайъс е изписано същото изражение — изражението на човек, готов за борба. Изпитвам страх още преди да проговори.

— Станах много добър в изкуството да прикривам истинския си образ — казва той с равен глас. — Мога да поддържам илюзията, която съм положил върху себе си, дълго време. Това не ме изтощава така, както другите, а след обучението на Блейз се научих да не губя самоконтрол. И не е от онези магии, които имат подобен ефект.

Намръщвам се.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Лайъс? — питам го.

— Този човек — Джиан — разполага с информацията, която иска императрицата. Информация, която ние не искаме да й дадем — обяснява той. — Затова изпратете мен на негово място. Аз не знам нищо.

— Не! — отвръщам веднага щом той млъква. — В никакъв случай!

— Аз не съм дете, Ваше Величество — настоява той. — И не съм наивен. Знам каква съдба ме очаква. Видях какво се случи… какво се случи с Блейз. И мен ме очаква същото. Знам, че няма да доживея да видя края на тази война. Но ако мога да помогна за приключването й, това ще ми е достатъчно.

— Не говорим само за смъртта ти, Лайъс! — отговарям аз. — Говорим за мъчения. Тя ще се опита да изтръгне информация от теб по всевъзможни начини и накрая ще те накара да закопнееш за смъртта.

Известно време той не казва нищо — само стои, стиснал долната си устна между зъбите. Но най-накрая поглежда към мен и аз виждам колко сериозен е погледът му.

— Вие искахте ли да умрете, Ваше Величество? — пита тихо той.

— Не те разбрах?

— Всички сме чували разказите за това какво сте преживели, когато сте били затворничка на императора — как се е опитал да измъкне информация от вас през онази последна нощ, как ви е измъчвал и физически, и психически. Как сте устояли, и това е единствената причина, поради която аз бях освободен — единствената причина днес всички ние да сме тук.

В първия миг не мога да намеря думи. Спомням си как стоях в тройната зала и гледах как кръвта ми капе по плочките на пода. Тогава знаех, че смъртта е неизбежна, но бях готова на всичко, за да спася бунта. Спомням си как Елпис направи същия избор, когато изпи последните капки Енкатрио и изгоря отвътре навън пред очите ми.

Прекалено е млад — мисля си аз, но не е истина. Лайъс е на същата възраст, на която бях аз тогава. Той е по-възрастен, отколкото беше тя.

Поглеждам към Артемизия и виждам върху лицето й отражението на собствените си мисли.

— Сигурен ли си, Лайъс? — питам го. — Трябва да си сигурен.

Той се замисля само за секунда. Кимва.

— Сигурен съм. В името на Астрея. Сигурен съм.