Кралицата на жарта

Рига

Миг по-късно Сьорен скача на крака и измъква меча си от ножницата, но усмивката на Рига само става още по-широка.

— Наистина ли ще ме нараните, принц Сьорен? — пита тя и накланя глава на една страна. — Не мислите ли, че не е никак кавалерско да нараните жена?

Сьорен не сваля острието.

— И през ум не би ми минало, ако смятах, че сте безобидна — отговаря той със същия нехаен тон като нея. — Но вие не сте безобидна, нали, лейди Рига?

Тя се смее.

— Наистина не съм. И усещането е вълшебно — да не съм нито безобидна, нито безпомощна.

Обръща се наляво и посяга към нещо, което не мога да видя, но само след секунда тя издърпва предмета на светло — издърпва детето на светло. Момченце, не повече от петгодишно, със светлоруса коса и големи, уплашени зелени очи, целите зачервени, сякаш е плакало. Когато го виждат, лорд и лейди Овелган също скачат.

— Фриц! — извиква лейди Овелган.

Момчето се опитва да се втурне към нея, но Рига го е хванала здраво за ръката и го държи като щит. Предполагам, че за нея наистина е щит.

— Какво става, Тео? — прошепва ми Ерик. Гласът му звучи нехайно, но аз долавям в него тревожна нотка. — Светлината е слаба и ми е трудно да виждам със здравото око — виждам само неясни силуети.

Отварям уста да отговоря, но няма време за обясненията, които изисква ситуацията.

— Нищо хубаво — отговарям вместо това, хващам го за ръката и я стискам. — Просто не мърдай, не казвай нищо! Слушай!

Ерик се намръщва и аз очаквам да възрази, но той само кимва.

— Пуснете момчето — казва Сьорен и навежда върха на меча.

— Двамата с Фриц само си играем — отвръща Рига и прокарва черен нокът по бузата на момчето. То потръпва, мъчи се да се отдръпне от докосването й, стисва здраво очи.

— Моля те, лельо! — казва то толкова тихо, че едвам го чувам. — Моля те, пусни ме! Ще бъда добър, обещавам!

— Скоро, Фриц — изгуква тя. — Стига всички да правят това, което им кажа.

— Какво по-точно? — пита Сьорен през стиснати зъби.

— Ами, първо, вие ще оставите този меч, преди да нараните някого — казва Рига и влиза в трапезарията, влачейки със себе си треперещия Фриц. — А ти — обръща се тя към братовчедка си — ще повикаш слугите, за да поднесат вечерята, сякаш нищо не се е случило. Умирам от глад. А после всички заедно ще почакаме тук, докато дойде императрицата.

С тези думи тя сяда в долния край на масата между Сьорен и лейди Овелган, придърпва Фриц в скута си и обвива ръка около него. Жестът би могъл да мине за закрилнически, ако не го стискаше толкова здраво. Едната ръка на момченцето посяга и сграбчва тази на майка му.

— Ние прихванахме всички съобщения, които излизат от имението — казва отново Сьорен. — Императрицата няма да дойде.

Рига се засмива и стомахът ми се свива от ужас и страх, защото осъзнавам какво се е случило.

— Не е имало нужда да изпращат съобщение — обаждам се аз. — Онова Енкатрио, което е изпила, е приготвено с кръвта на Крес и създава помежду им връзка. Така, както аз мога да виждам Крес в сънищата си, така, както мога да виждам Дагмар, така и Рига може да ги вижда. Да общува с тях. Крес знае, че сме тук.

— Трябваха ми само малко сънотворна отвара и бърза дрямка веднага щом ни съобщиха, че войниците ти приближават, макар че тогава не знаех, че си жива. Това ще бъде чудесна изненада за нея, не мислиш ли? — казва Рига, неспособна да прикрие ликуването си. — Представи си само — тя ме изпрати тук специално за да дам на братовчедка си и племенниците си същия избор, който ми даде тя. Много се разочаровах, когато те отказаха. Вилхелмина дори имаше нахалството да изхвърли през прозореца отварите, които донесох — и предизвика едно доста опасно пожарче! Боях се от мига, в който трябваше да съобщя на моята Императрица, че не съм оправдала доверието й и съм похабила Енкатрио. Но помисли си само! Ти се оказа жива и сега вече тя едва ли ще реши, че съм се провалила. Ще пристигне приблизително след два дни, така че има доста да почакаме. Нареди да поднесат вечерята! — добавя тя и поглежда към братовчедка си.

Широко отворените, уплашени очи на лейди Овелган не се откъсват от сина й. Тя се прокашля и се провиква:

— Вечерята! — Гласът й звънва като камбана, без страх и без треперене.

Минава известно време в мълчание, но нищо не се случва. Вратата към кухненския коридор остава затворена. Не се чуват нито стъпки, нито гласове. Само тишина.

Двамата със Сьорен се споглеждаме напрегнато.

Лейди Овелган хвърля поглед към вратата и сбърчва чело.

— Вечерята! — провиква се отново тя, този път по-високо.

— Стига! — процежда Рига през стиснати зъби. — Иди и виж какво правят!

Лейди Овелган не помръдва. Погледът й остава прикован в сина й, а ръката й е сграбчила здраво гърба му.

— Аз ще отида — обажда се лорд Овелган и бутва стола си назад.

— Не — възпира го Рига и присвива очи. — Ти ще останеш на мястото си. Вилхелмина, провери защо се бавят.

На лицето на лейди Овелган се изписва болка. Тя разтваря пръстите на сина си, стиснали ръката й, изправя се и тръгва към вратата на кухненския коридор. Раменете й треперят.

Аз и Сьорен отново се споглеждаме. И двамата знаем какво ще завари в кухнята и можем да се досетим какво ще се случи после.

— И така — обаждам се аз, защото ми хрумва идея, — значи, Крес те е направила могъща — по-могъща, отколкото би могла да станеш със собствени сили.

Рига се обръща към мен и вдига вежда. Точно така ме гледаше в двореца — сякаш бях буболечка под обувката й, недостойна за вниманието й.

— Да — отговаря бавно тя.

— Но не толкова могъща, колкото е тя самата — продължавам аз. — Нали така?

Думите я уцелват. Крайчетата на устните й увисват надолу, преди лицето й пак да стане безизразно.

— Не разбирам какво имаш предвид — отговаря тя студено — Императрицата изпълни вените ми с огън, а сърцето ми — с отмъстителност. Направи ме силна.

На устните ми се изписва усмивка. Измервам я със същия презрителен, съжалителен поглед, с който ме гледаше тя, когато бях само принцесата на пепелта.

— Но не си достатъчно силна — уточнявам. — Аз съм виждала Крес, знам колко е могъща, виждала съм какво може да прави. Да, наистина ти е дала същата дарба, но те е превърнала само в бледа сянка на собственото си могъщество и нищо повече. Тя не те вижда като своя равна, а като своя слугиня.

Този път Рига потръпва, стисва по-здраво Фриц и момчето извиква от болка.

— Тео! — обажда се Сьорен. — Недей!

Без да му обръщам внимание, продължавам настъплението си.

— Обзалагам се, че ти е дала само няколко капки Енкатрио — една нищожна частица от количеството, което изпи самата тя.

Рига свива устни.

— Това е отрова — отговаря тя със спокоен глас. — Трябваше да изчисли дозата до последната капка, иначе щеше да ме убие.

Вдигам вежди и избухвам в смях.

— До последната капка? — повтарям и поклащам глава. — Всемогъщи богове, аз дадох на Крес цяло шишенце и тя оцеля. До последната капка! Тя май наистина те смята за ужасно глупава.

— Беше достатъчно — възразява Рига, вдига свободната си ръка и извиква огнена топка, голяма едва колкото нокътя на кутрето й.

Засмивам се още по-високо.

— Извинявай — едва успявам да изрека, — не бива да се смея. Толкова е грубо. Аз просто… Тя наистина ли ти даде само толкова? Какво можеш да постигнеш с такава малка сила? Богове, тя даде на Дагмар достатъчно сила да убие съпруга си и всичките му синове! Ти какво можеш? Да запалиш няколко свещи?

Рига стисва зъби и поднася огъня на пръстите си близо до лицето на Фриц. Той се опитва да се извърти настрана, но тя го държи здраво.

— Виждаш ли? — вика тя. — Мога да направя достатъчно.

— Тео! — повтаря Сьорен, сега вече настойчиво, но аз не му обръщам внимание.

— Да, много впечатляващо — подхвърлям, вдигам ръка и призовавам своя собствен пламък, толкова голям, че едва го удържам. Също толкова бързо, колкото съм го извикала, затварям дланта си и го потушавам. — Ако ти доскучае да заплашваш деца и поискаш да станеш поне малко по-силна, нали ще ми кажеш?

Очите на Рига проблясват, но преди да отговори, лейди Овелган се връща в стаята. На лицето й е изписано объркване.

— Прислужниците… — започва тя. Паниката е направила гласа й писклив.

— Тихо, Вилхелмина! — прекъсва я братовчедка й, без дори да я погледне. Вместо това очите й се приковават в мен, изпълнени с жажда и копнеж. — Какво имаш предвид?

Заповядвам на ръцете си да не треперят и изваждам шишенцето Енкатрио от джоба на роклята.

— Пазех го за себе си, в случай че ми потрябва още една доза — отговарям и замлъквам многозначително. — Но бих могла да го разменя срещу момчето. Пусни го, и ще ти дам шишенцето.

Очите на Рига започват да се стрелкат наоколо и аз виждам в тях маниакален блясък. Предложението ми ужасно я изкушава.

— И как ще ме спреш, ако реша просто да ти го взема? — пита тя.

Протягам ръка и задържам стъкленото шишенце над плочките на пода.

— Ако се опиташ, ще го пусна — отговарям.

— Това може да убие всички ни! — обажда се уплашено лорд Овелган. — Не правете глупости!

— Не правя глупости — възразявам, без да откъсвам поглед от Рига. — Просто й давам избор. Пусни момчето да отиде горе при сестрите си, по-далеч от нас. Ние ще останем тук с теб, докато дойде Крес. Ще загубиш малкия си заложник, но ще разполагаш с достатъчно сила да ни задържиш тук и без него.

Рига се замисля и облизва черните си напукани устни.

— Не — казва тихо тя, макар и с очевидно усилие. — Има някаква уловка. Ти не печелиш нищо.

Вдигам рамене.

— Не ме е страх да остана тук с теб, Рига — отговарям и посочвам към Ерик и Сьорен. — И бездруго бяхме тръгнали към Крес — щяхме да я нападнем в двореца. Ти обаче ще я доведеш тук — благодаря ти за услугата. Сега се тревожа единствено, че ще нараниш това момче. Знам, че не го желаеш. Затова направи услуга и на двете ни и го пусни, а аз ще ти дам отварата. Помисли си колко ще се зарадва Крес, когато види, че си по-силна, отколкото си е мислила. Че си нейна равна.

Рига се привежда напред. Погледът й е изпълнен с неистово напрежение, а пръстите й се забиват в кожата на Фриц все по-силно и той извиква от болка. Струва ми се, че минава цяла вечност, но накрая Рига го пуска и го избутва от скута си. Той се втурва към майка си. Обвива ръце около кръста й, заравя лице в роклята й и избухва в плач.

— Шшш — успокоява го лейди Овелган и го погалва по косата. — Иди при сестрите си и чакай там, миличък, става ли? Скоро ще дойда.

Малко неохотно Фриц й се подчинява и побягва от стаята с всички сили. Когато се отдалечава на безопасно разстояние, аз подавам на Рига шишенцето Енкатрио.

— Откъде го взе? — пита тя и разглежда със страхопочитание разтвора, който изглежда мътен на отразената светлина. — Точно същото изпих и аз.

Няма причина да я лъжа, затова й казвам истината.

— Крес ми го даде. Мислеше, че съм друг човек — една жена, която искаше да направи същата като себе си. Запазих го, защото си помислих, че може да ми потрябва.

Този отговор я задоволява. С обезумели очи, които сякаш сияят на огъня, тя отпушва отровата и я излива в пълния с вино бокал на братовчедка си.

— Внимавай да не изпиеш прекалено много — предупреждавам я и се опитвам гласът ми да прозвучи загрижено. — Не знаем какво ще се случи. И аз, и Крес я изпихме до дъно, но ти може да не си толкова силна като нас.

Рига отхвърля загрижеността ми — приема думите ми за предизвикателство точно както исках. Поема си дълбоко дъх, накланя бокала и изпива отровното вино на няколко глътки, след което стоварва бокала обратно на масата и трясъкът изпълва цялата трапезария.

От устните й се изтръгва тих, стържещ вик. Тя се свлича на пода и тялото й започва да се гърчи в агония. Черният белег на гърлото й започва да се разраства и обгаря кожата по пътя на отровата.

Единственият друг човек, когото съм виждала да пие Енкатрио, беше Елпис и макар че не изпитвам и капка жал към Рига, не мога да не си спомня за Елпис, докато гледам как вратът на Рига, гърдите й, цялото й тяло започват да изгарят отвътре навън, а въздухът натежава от противния мирис на овъглена плът. Гледката е ужасна, но аз не откъсвам поглед от тялото на Рига нито за миг, докато най-накрая тя лежи неподвижна, този път наистина мъртва.

В трапезарията се възцарява тишина. След малко лорд Овелган въздъхва с облекчение.

— Благодаря — обръща се той към мен. Гласът му звучи искрено. — Много сме ви благодарни. Можете да преминете през земите ни.

Казва го така великодушно, че не успявам да потисна смеха си.

— Разбира се, че можем! — отговарям. — Все пак тези земи вече не са ваши. Сега са мои — собственост на астрейската корона, а това означава, че нарушителите сте вие.

Минават няколко секунди, преди да осъзнае какво му казвам, но после той отново се изправя.

— Стражи! — провиква се той, но не идва никой.

— Няма никого — промълвява лейди Овелган с треперещ глас. — Точно това се опитвах да кажа. Няма никакви стражи, никакви прислужници, никакви роби. В цялата къща няма нито един човек.

— Всички те сега са в селото — намесвам се аз и обяснявам каква беше втората част от плана ни. Във Водната мина Сьорен каза, че семейство Овелган ще ни изслуша, че ще ни покани в дома си. След това оставаше само един въпрос: какво да направим, след като стигнем там. — Онези, които са се опитали да се съпротивляват, са били убити на място с оръжията, които моите войници вмъкнаха в къщата ви, за да въоръжат вашите роби. Много от тези войници са Водни пазители и скриха оръжията си с дарбата си да създават илюзии. Онези, които се предадоха, ще останат тук, в селото, пазени под стража от вашите доскорошни роби, докато решим какво да правим с тях. Вие можете да останете с тях заедно с децата си, стига да ни съдействате.

Лорд Овелган се извръща към Сьорен.

— Не можете да я оставите да го направи! — възкликва той и гласът му става все по-висок. — Аз не съм съюзник на императрицата. Навярно можем да се споразумеем.

За миг Сьорен се поколебава, но веднага прогонва съмненията си.

— Аз не мога да диктувам нищо на кралица Теодосия, милорд — отговаря той. — Вие наистина не сте съюзник на императрицата и ще вземем това предвид, но в очите на астрейците вие и съпругата ви сте военнопрестъпници. Отнехте земите им, превърнахте хората в роби и ще си понесете последствията от това.

— Ами вие? — настоява лорд Овелган и гласът му се извисява като вик. — Вие какви последствия ще понесете?

Сега вече Сьорен се замисля, но скоро намира отговора.

— Мисля, че вече съм започнал да си плащам за стореното — отговаря той. — И ще продължа да плащам до последния си ден — така, както моята кралица сметне за редно.

— А децата? — намесва се лейди Овелган. — Те са съвсем малки! Нищо не са направили!

— Ами ако ви кажа, че ще се отнесем с тях също толкова благо, колкото се отнесохте вие с нашите деца, когато дойдохте тук? — питам, неспособна да говоря спокойно, и изпитвам удовлетворение, когато виждам как на лицата им се изписва ужас. — Вие обаче имате късмет: ние не сме чудовища като вас. Ще се погрижим за тях. Те ще имат храна, дрехи и грижи. Ще се отнесем с тях далеч по-добре, отколкото вие с децата на Астрея, уверявам ви.

Сьорен отново изважда меча си и ръката на лорд Овелган незабавно се стрелва към ефеса на неговия, но съпругата му поставя ръка върху неговата и го възпира.

— Не — прошепва едва чуто тя. — Не, ще се предадем. Ще се предадем без бой и ще изпълняваме заповедите ви, стига само децата да са в безопасност.

За миг лорд Овелган сякаш се кани да възрази, но накрая навежда глава, пуска меча си, вдига ръце в знак, че се предава, и оставя Сьорен да го обезоръжи и да завърже ръцете му зад гърба.