Кралицата на жарта

Траур

Крес носи рокля от черна коприна, гарнирана със спирали от ониксови мъниста, които се местят по тялото й като облачета дим. Макар че платът я покрива от гърлото до китките и глезените, бялата й като кост кожа е видима на безброй места. Едно време би се подиграла на Дагмар, че носи такава рокля, но сега самата тя я носи така непринудено, сякаш се е родила с нея.

Тя ме оглежда над ръба на златен бокал с вино, седнала на трона на майка ми с кръстосани крака. На всичките й пръсти блестят бижута — всяко едно отрупано с Огнени скъпоценни камъни с всевъзможна форма и цвят. На шията й също има Огнен камък, инкрустиран в златно колие, което не само не прикрива обгорената й кожа, а я подчертава.

Крес бавно вдига бокала към черните си устни и отпива.

— О — продумва тя с глас, който звучи почти отегчено, — ето те и теб.

Мъчи се да изглежда незаинтересована, но в очите й блести такава хищна жажда, че понечвам да отстъпя назад. Заставям се да остана на място. Напомням си, че съм тук по една конкретна причина. Сега майката на Крес заедно с Лайъс, преобразен на Джиан, са в лапите й вече от няколко дни. Трябва да разбера докъде е стигнала с тях.

Тя не знае, че съм жива — напомням си.

— Ето ме и мен — отговарям със същия тон като нейния. — Какво искаш да ми покажеш днес? Може би затворниците си? Майка ти, която те е изоставила, също както и аз?

Крес потръпва, но не се хваща на уловката. В очите й обаче не виждам нито триумф, нито ликуване — те остават студени дори когато устните й се извиват в широка усмивка. Тя става от трона.

— Не. Тази вечер отиваме на увеселение — казва тя, повдига полите си, слиза от подиума и стъпва на мраморния под.

Поглеждам надолу и виждам, че и аз съм облечена в рокля вместо в нощницата, с която си легнах. Тази рокля е пламтящо бяла, ушита от лек шифон и корсажът е украсен с миниатюрни перли, пришити към него в сложни мотиви на цветя. Раменете ми са голи, но за пръв път, откакто се помня, не усещам белезите по гърба си, макар да знам, че би трябвало. Няма ги — осъзнавам. Няма стягане, няма потръпване от болка. Просто усещането е като за кожа.

Крес пъхва ръка в сгъвката на лакътя ми и ме задърпва към изхода на тройната зала. Кожата й пари.

— Закъсняваш, разбира се, но не повече, отколкото е допустимо — казва тя, докато вървим по коридорите на двореца.

Осъзнавам, че ме води към балната зала. Към увеселението, което се провежда там. Но когато отваря вратата, виждам, че просторното помещение е почти пусто. Всеки път, когато влизах там преди, го виждах препълнено с хора в блестящи одежди в какви ли не цветове, които танцуваха под светлината на полилея. Сега обаче преброявам едва половин дузина момичета, всички под двадесет години, а две от тях са само на по осем. Всички са облечени в черна коприна. Всички са с овъглени гърла, черни устни и бяла коса като на Крес.

Залата се изпълва с музика на арфа, макар че не виждам откъде идва. Крес ме придърпва за танц — поема ръцете ми в своите и започва да ме върти по пода. Веднага щом затанцуваме, другите момичета се включват — безконечен вихър от черна коприна, която се разстила по пода. Аз единствено съм облечена в бяло.

— Всъщност сме се събрали по печален повод — казва ми дружелюбно Крес, като извисява глас, за да я чуя над музиката. — Но Рига обичаше танците и ми се стори редно да почета паметта й по този начин. Не си ли съгласна?

Името на Рига се забива като игла в кожата ми, но си налагам да запазя изражението си неутрално, докато се мъча да измисля какво да кажа. Въздухът е натежал от мирис на огън и дим и аз започвам да кашлям.

— Не я познавах добре — казвам, щом се овладявам, и оглеждам залата, за да видя откъде идва димът, но не виждам нищо. Нещо не е наред, нещо се е объркало ужасно, но не мога да разбера какво. — Но помня колко много те обичаше.

Крес накланя глава и ме оглежда замислено. На устните й трепва лека усмивка.

— Това ли си спомняш? — пита тя. — А аз си мислех, че след като си я отровила и си я гледала как умира, си я запомнила с друго.

Изрича думите нехайно, но по гърба ми плъзват ледени тръпки. Опитвам се да се отскубна от нея, но тя стиска ръцете ми толкова здраво, че усещам болка чак в костите. Другите момичета са спрели да танцуват. Сега се събират в кръг около нас и ни наблюдават с жадни погледи и разкривени от ръмжене черни устни. Няма и следа от хубавите, засмени аристократки, които си спомням от времето си в двореца — сега са се превърнали в свирепи зверове, които ни наблюдават и чакат момента да ми се нахвърлят. Мирисът на дим става все по-силен и очите ми се насълзяват.

Поглеждам към Крес, която все още изглежда спокойна и се усмихва, сякаш всичко е наред.

— Крес… — започвам аз, но тя не ме оставя да довърша.

— Никога няма да забравя усещането, което изпитах, когато животът напусна тялото й, макар че ни делеше огромно разстояние. Веднага щом тя припадна, го почувствах, видях твоето лице в съзнанието й, видях как наблюдаваш предсмъртните й мъки. Ти изглеждаше толкова доволна, толкова облекчена, толкова жизнена. Такава ли беше, когато помисли, че си ме убила? — пита тя.

— Не — успявам да изрека. — Не знам какво си мислиш, че си видяла…

— Шшт! — прекъсва ме тя, пуска едната ми ръка и вдига пръст към устните ми. Усмивката й се разширява и оголва зъбите й. Очаквам да видя как са станали по-дълги като кучешки, но не са. — Спри да лъжеш, Тора. Не ти подхожда.

Зървам само проблясването на сребро, изплъзващо се от ръкава на роклята й, преди острието да се забие в корема ми чак до дръжката. Поглеждам надолу и виждам как стърчи от плътта ми, а върху бялата ми копринена рокля разцъфва тъмно алено петно, което с всеки миг става все по-голямо.

Въздухът се разцепва от вик и в някакво далечно кътче на съзнанието си разбирам, че викът е мой, но не го усещам. Не чувствам нищо освен болката, която нахлува във всяка клетка от тялото ми. Този вик обаче само кара Крес да се усмихне още по-широко. Тя ме придърпва по-близо и забива камата още по-дълбоко в корема ми. Навежда се към ухото ми и тогава осъзнавам, че мирисът идва от нея. Тя мирише на огън, на дим, на горящо дърво и горяща плът.

— До скоро, Тора! — прошепва тя с тих, нежен глас и завърта ножа. — А дотогава се порадвай на малката ми изненада. Надявам се да ти хареса.

Целува ме по бузата и най-накрая ме пуска — изважда камата от корема ми и ме оставя да се строполя на студения мраморен под сред купчина изцапана с кръв бяла коприна.

Стряскам се и се събуждам. Острата болка от камата на Крес все още е непоносима, както беше и в съня ми, а дробовете ми все така се давят от мириса на дим. Закашлям се, сядам и се хващам за корема, но изпитвам само нов прилив на болка. Дръпвам пръстите си, но те са лепкави и мокри, изцапани с яркочервено, видимо дори в среднощния мрак.

Минават няколко секунди, преди умът ми да успее да се изтръгне от пипалата на съня и да осъзная, че съм будна, че се намирам на километри от Крес, но въпреки това раната, която ми нанесе тя, е съвсем истинска.

Писъкът, който се изтръгва от гърлото ми, не е изцяло човешки, не е изцяло мой. Рухвам обратно на постелката и се хващам за корема.

Останалите се събуждат, скачат и се струпват около мен. Палатката се изпълва с порой от паникьосани думи. Към раната посягат множество ръце. Аз обаче не чувам почти нищо. Агонията е непоносима и всяко поемане на въздух, всяко докосване я прави още по-ужасна.

— Раната наистина е дълбока — дочувам глас. Херон. — Но не е смъртоносна. Ще я излекувам.

Още щом изрича думите, раната претръпва, сякаш леден вятър е повял над нея и я е замразил. Все още изпитвам болка, но това не е доскорошната агония, а по-скоро тъпо пулсиране под кожата ми. Вече нямам усещането, че нещо ме разкъсва отвътре.

Отварям очи и виждам пет тревожни лица, надвесени над мен. Ръцете на Херон са покрити с кръв — моята кръв.

— Какво се случи? — пита Блейз. — Ранена ли си?

Той се изправя и започва да претърсва малката ни палатка за следи от нападатели, но аз поклащам глава.

— Не тук — успявам да изрека, надигам се предпазливо, сядам и започвам да кашлям. Дробовете ми все още са пълни с дим. Всъщност имам чувството, че продължават да се пълнят с пушек. — В съня ми. Крес. Знае, че съм жива. Знае, че съм убила Рига. Прониза ме и аз се събудих…

— Събуди се ранена — довършва тихо Артемизия вместо мен.

— Не е възможно! — възкликва Блейз, без да спира да крачи из палатката и да търси някакво друго обяснение, но такова няма.

— И все пак… — казва Артемизия, без да откъсва поглед от раната ми.

— Не е възможно! — повтаря Блейз, спира да крачи и вперва поглед в нас. — Това е лудост! Не е възможно да вярвате в това!

— И по-налудничави неща съм виждал — обажда се Ерик и обръща глава към Блейз. — Извинявай, че го казвам, но ти беше едно от тях. Истинската лудост ще бъде да обърнем гръб на истината, когато тя ни моли да я признаем.

Блейз не може да измисли отговор, затова само се мръщи и се връща обратно при мен.

— Добре ли си?

Въпросът звучи толкова абсурдно, че не мога да не се засмея, но от това движение раната отново започва да ме боли.

— Спокойно! — обажда се Херон. — Легни и ще я излекувам напълно.

Отпускам се на постелката и дръпвам одеялото над хълбоците си, за да може Херон да вдигне нощницата ми и да оголи корема. Има толкова много кръв, но раната е все още замръзнала.

— Първо трябва да я размразя — казва Херон. — За малко ще боли, и то ужасно, но после ще зарасне напълно.

Поемам си дъх, за да събера смелост, и кимвам.

— Давай! — казвам му.

Сьорен хваща ръката ми и я стисва здраво, за да отвлече мислите ми от болката, но не се получава. Веднага щом Херон започва да действа, болката отново ме залива. Всичко пред очите ми се размива, а умът ми се превръща във вихрушка от ослепително ярки цветове и агония. Чувам писъка, който се изтръгва от устните ми, но някак отдалеч, сякаш не е излязъл от мен.

— Дишай! — обажда се Херон с дълбокия си глас. Чувствам допира на ръцете му, топъл и успокояващ, но прекалено кратък. Усещам как краищата на раната се затварят, как кожата зараства, бавно и мъчително. — Няма да остане белег — продължава Херон. Предполагам, че иска да ме успокои, но мисълта за белег не ме плаши — просто ще имам още един.

Минава цяла вечност, но най-после болката започва да стихва и аз отново дишам нормално, макар че не мога да прогоня мириса на дима. Той все още е в дробовете ми и също като пръстите на Крес отказва да ме освободи докрай.

— Готово — казва Херон, вдига ръце от корема ми и ме покрива с одеялото. — Като нова си… или почти.

— Какво точно се случи? — пита Сьорен.

— Мислех, че ще мога да разбера докъде е стигнала с Бригита и Джиан — по-точно с Лайъс.

— И разбра ли? — пита Артемизия.

— Не съвсем, но когато споменах майка й, Крес се намръщи. Изглеждаше раздразнена. Мисля, че все още не я е пречупила. Не знам за Джиан.

— Какво точно ти каза? — пита Херон.

Най-накрая успявам да заговоря нормално и им разказвам за съня, за шестте момичета, които Крес е превърнала в свои подобия. Разказвам им за мига, в който осъзнах, че тя знае. Знаеше, че съм жива. А после и за мига, в който тя плъзна камата в плътта ми с такава лекота, сякаш разрязваше с нож бучка масло.

— После го нарече „изненада“ — завъртам глава. — Тя каза: „Порадвай се на малката ми изненада. Надявам се да ти хареса“. Миришеше на дим, на нещо, което изгаря. Все още усещам този мирис — признавам и сбърчвам нос.

Сьорен се намръщва и оглежда палатката. Подушва въздуха и останалите следват примера му.

— И аз го усещам — казва тихо той. — Пушек.

Блейз поклаща глава.

— Това е само халюцинация — настоява той. — Тео казва, че е подушила мирис на дим, и сега всички си мислим, че и ние го усещаме.

Но когато отвън се разнасят викове, осъзнавам, че Блейз греши — това не е халюцинация. Не е и някаква сянка от съня ми, която упорито отказва да се разсее. След секунда в палатката нахлува Майли, все още по нощница, зачервена и задъхана.

— Лагерът във Въздушната мина! — едва успява да изрече тя. — Съгледвачите ни току-що се върнаха. Той гори. Целият.