Кралицата на жарта

Пушек

Пушекът извън палатката е толкова гъст, че ме задушава, и аз вдигам ръкава на окървавената си нощница, за да покрия носа и устата си и да попреча поне част от него да влезе в гърлото ми. В малкия ни лагер цари хаос, хората тичат паникьосани от една посока в друга, полузаспали, опитващи се да разберат какво се случва.

Майли ни повежда към северния край на маслиновата горичка, където Въздушната мина едва се вижда на фона на бледия хоризонт. На пръв поглед бих могла да си помисля, че виждам не мината, а изгрева на слънцето — всичко гори и пламъците са така ярки, че трябва да заслоня очи, за да мога да ги погледна.

— Как? — обажда се Артемизия над мен, неспособна да изрече нещо повече от тази единствена дума.

Не мога да се насиля да отговоря, макар че дълбоко в себе си знам точно как и точно защо. Спомням си как Крес се наведе към мен и завъртя ножа в корема ми.

„Порадвай се на малката ми изненада. Надявам се да ти хареса.“ Тогава си помислих, че говори за камата, но не е било така — имала е наум нещо друго. Тя знаеше какво се е случило в имението Овелган, затова знаеше накъде ще се насочим после.

Майли настояваше, че това е ходът, който всички ще очакват от нас, и се оказа права.

— Изгарят целия лагер — промълвява Сьорен и ме изтръгва от мислите ми. — Мината, складовете, помещенията на робите… всичко. Защо?

— Защото Крес знаеше, че ще го превземем, а не можеше да изпрати войници дотук толкова бързо, за да го защитят — отговарям. — И е предпочела да го унищожи, отколкото да го остави да падне в мои ръце.

Без да чакам отговор, се обръщам и тръгвам обратно към нашия лагер. Ужас и страх се борят за надмощие в сърцето ми, но аз се заставям да заговоря толкова високо, че да ги заглуша.

— Искам да тръгнем веднага! — обръщам се към събралите се мъже и жени. — Трябва да съобщим какво се е случило на другите групи и най-вече на Огнените и Водните пазители. Ще положим всички усилия да угасим пожара и да го овладеем, а в това време останалата част от армията ни ще отблъсне стражите — сигурна съм, че наблизо все още има много воини, които чакат да ни нападнат от засада.

— Кажи ми, че не говориш сериозно! — възкликва Майли и тръгва успоредно с мен. — Това е клопка и ти го знаеш!

— Знам — потвърждавам. — Но там вътре има хора.

— Да, но те вече са обречени — отговаря Майли. — Няма смисъл да губим още хора в напразен опит да ги спасим.

Знам, че думите й са разумни, но истината е, че едва чувам какво говори. Кръвта тупти в ушите ми, тласка ме напред, принуждава ме да действам.

— Ти не си длъжна да се подчиняваш на моите заповеди — обръщам се към Майли. — Но това е заповедта, която давам на моите хора, и тъй като повечето от тях спокойно можеха да се озоват в горящата мина, ако нещата се бяха развили другояче, не мисля, че някой ще иска да стои и да гледа. Ти, ако искаш, стой.

Отначало Майли не казва нищо, но после ускорява ход и ме изпреварва.

— Няма да допусна само ти да се окичиш със слава! — извиква тя през рамо. — Ще съобщя на източната група.

— Добре, аз поемам западната! — обажда се Блейз и хуква на запад.

Херон ме настига. Ерик е до него.

— Там вътре има Въздушни пазители — напомня ми Херон. — И аз трябва да вляза. Ако се добера до тях, може да успеем да се координираме и да надигнем достатъчно вятър, за да ви помогнем да угасите пожара.

— Или да го разпалите още повече — отговарям аз. — Стой отвън. Ще вадим от мината ранени роби, а те ще имат нужда от твоята помощ.

— А аз? — пита Ерик.

— Ти остани в лагера със Сьорен — казвам му.

— Тео — обажда се Сьорен, който тъкмо се е приближил от другата ми страна.

Поклащам глава, за да спра възраженията му.

— Тъмно е и не знаем каква е клопката, в която ще се озовем. Последното, което ни трябва, е някой да те помисли за каловаксийски страж. Остани тук с Ерик и наблюдавай какво се случва. Ако видиш, че изниква нещо ново, ще ни съобщиш.

Мисълта да се прави на наблюдател не му харесва — виждам как устата му се изкривява, но той кимва.

— Тръгвай! — казва ми. Дори на мътната светлина се вижда тревогата, изписана на лицето му, когато поглежда към мен. — Няма нужда да ти казвам да внимаваш. Просто се върни жива и здрава, става ли?

Знам, че Артемизия кара коня да препуска с всички сили, но докато се взирам в пламъците, които бушуват в далечината, ми се струва, че не е достатъчно бързо. Въздухът се разцепва от викове, от които кожата ми настръхва, а сърцето ми започва да бумти. Разбирам колко здраво съм стиснала Артемизия чак когато тя ме сръчква леко, но настоятелно, е лакът в ребрата.

— Овладей се! — крясва ми през рамо. — Няма да има полза от теб, ако се паникьосаш!

Знам, че е права, но е трудно да остана спокойна и овладяна, докато в ушите ми кънтят предсмъртните викове на невинни хора.

Приближаваме се колкото се може повече до лагера, но накрая конят се изплашва и двете продължаваме пеша. Нито веднъж не поглеждам назад през рамо — съсредоточена съм единствено върху онова, което е останало от пламтящата стена около лагера, но съм сигурна, че другите ме следват. Отблизо пожарът изглежда още по-голям, отколкото очаквах, няма и педя от лагера, която да е неопустошена.

Артемизия се изправя пред пламтящия ад и дори върху нейното лице се изписва уплаха.

— Откъде изобщо да започнем? — вика ми тя.

Не знам какво да отговоря. Чувствам се вцепенена. Но успокоявам нервите си и вдигам ръце. Съсредоточавам се и усещам как камъкът на Ампелио се затопля до сърцето ми.

Събирам дланите си, разделям ги, разпервам широко ръце. Пламъците на огъня се разделят в унисон с движението ми. Успявам да отворя само пролука, през която едва успявам да зърна останките от стената; но тази пролука е пътека, водеща към лагера, и това е достатъчно.

— Ти и другите Водни пазители започнете откъм външната страна и се придвижвайте навътре! — виквам на Артемизия. — Аз заедно с Огнените пазители ще направя пътеки, за да измъкнем хората!

Арт кимва и вдига ръце, но аз не мога да остана да гледам. Обръщам се към пътеката, която съм изсякла, и тръгвам по нея, като внимавам за концентрацията и контрола си. Просеката е тясна; само един миг невнимание, и може да се затвори около мен и макар че в малки дози огънят никога не ме е притеснявал, не смятам да изпробвам колко може да издържи тази защита.

Сега писъците са по-високи — така силни и пронизителни, че косъмчетата по ръцете ми настръхват. Тръгвам към мястото, откъдето идва най-близкият писък, разширявам пътеката и я оставям да се затваря зад мен, докато стигна до едно място, на което пламъците утихват. Някога там е било едно от помещенията за роби, но сега от цялата сграда е останал само скелетът й. Влизам вътре и свалям ръце, за да притисна ръкав към носа и устата си. Опитвам се да блокирам гъстия пушек, както и миризмата, за източника на която предпочитам да не мисля.

— Има ли някого? — провиквам се на астрейски. Невъзможно е да видя каквото и да било през димната завеса, но виковете са още по-високи, накъсвани от тих плач.

— Кой е? — отговаря глас, уплашен и дрезгав.

Тръгвам към него, спъвам се в нещо, което определено изглежда като безжизнено тяло. Коленича да проверя дали човекът е жив, но гласът ме спира.

— Мъртъв е — чувам, преди да успея да докосна тялото. — Насам, моля.

Стомахът ми се свива, но се изправям. Гласът е по-младежки, отколкото си мислех отначало, и говори астрейски несигурно, със запъване.

— Сам ли си? — питам, но когато никой не отговаря, повтарям въпроса на каловаксийски.

Вместо отговор чувам как някой рязко си поема дъх, а после го издишва толкова мощно, че едва не ме събаря. Внезапният порив на вятъра кара огъня наблизо да лумне още по-силно, но димът в помещението се разнася и аз се озовавам лице в лице с петима души, обзети от страх. Най-малкият е на не повече от шест годинки, а най-възрастният се оказва Въздушната пазителка, която издуха пушека от помещението, и е на около двадесет.

Искам да попитам дали са добре, но е очевидно, че не са. Уплашени са, целите са покрити е пепел и сажди, да не говорим за изгарянията по кожата им. Свили са се на земята, но сега, когато въздухът е чист, се надигат.

— Елате! — подканвам ги и протягам ръка към тях. — Вървете след мен, плътно след мен.

Пазителката кимва, макар че ме оглежда предпазливо. Посяга назад, хваща двете най-малки деца за ръцете и тръгва след мен. И петимата са увили около долната част на лицата си парчета плат, които покриват устите им.

Стигаме до огнената стена и аз си поемам дълбоко дъх. Съсредоточавам се, преди отново да разделя пламъците и да направя свободното пространство по-широко, за да побере всички ни. Трудно ми е да го поддържам и с усилие успявам да ги преведа между пламъците.

— Коя е тя? — прошепва едно гласче зад мен, но Пазителката бързо му прошепва да мълчи.

Съсредоточавам се пред себе си — върху това, което мисля, че е пътят, по който дойдох, но не мога да съм сигурна. Там, където гори пожар, всичко изглежда еднакво. Пак чувам пронизителни писъци някъде отблизо, но си заповядвам да не им обръщам внимание. Само засега — казвам си. Ще се върна, но първо трябва да отведа тези хора със себе си на безопасно място.

Гърлото ми е така пълно с гъст, горещ пушек, че едва успявам да си поема дъх дори и през ръкава си. Чувствам се така, сякаш отново съм изпила шишенцето с Енкатрио и отровата прогаря гърлото ми и слиза все по-надолу.

Точно когато си мисля, че не мога да издържа повече, се озовавам сред водна стена, която ме окъпва от главата до петите. Опитвам се да си поема дъх, едновременно стъписана и обзета от облекчение.

Чувам как някой вика името ми, неясно и отдалеч, а после водопадът спира и виждам пред себе си Артемизия.

— Добре ли си? — пита тя, преди да забележи хората, които съм довела. Изругава под нос и насочва вниманието си към тях. Изкрещява името на Херон, който идва тичешком с кошница превръзки и мехлем.

— Връщам се вътре — казвам им. — Има още много други!

— Тео! — възкликва Артемизия. — Пожарът се е развихрил неконтролируемо. Не можеш да рискуваш.

Херон обаче не възразява. Вместо това взема от кошницата си един парцал и го подава на Артемизия.

— Намокри го хубаво — казва той. — Така ще й е по-лесно да диша.

Артемизия е готова да спори, но все пак се подчинява и Херон ми подава мокрия плат.

— Дори така, пак ще вдишаш прекалено много пушек — казва ми той. — Щом излезеш, ме потърси веднага, чуваш ли? И недей да влизаш по-навътре, отколкото можеш да издържиш. Знаеш, че дарбата ти има граници, Тео. И не забравяй, че ако умреш, няма да можеш да помогнеш на никого.

— Знам — съгласявам се, вземам парцала и го завързвам около главата си, така че да покрие носа и устата ми.

Мокрият плат ми помага да понеса по-леко повторното влизане сред пламъците, но не може да попречи на дима да залюти на очите ми. Ориентирам се по виковете и успявам да намеря втора група — четирима мъже и жени, сгушени един до друг в доскорошната, както ми се струва, трапезария. Те тръгват след мен, както направиха първите, и аз си позволявам само няколко секунди отдих, преди да се върна сред пожара.

Водните пазители работят отвън към центъра, за да угасят огъня, и всеки път ми става все по-лесно. Димът е по-малко, огънят, през който трябва да си пробивам път — също, но изпитвам болка при всяка крачка, а дробовете ми горят и дишането е същинско мъчение. Но все още чувам викове, все още се разнасят молби за помощ, затова не спирам да се връщам.

— Тео, стига толкова! — обажда се Херон, след като довеждам четвъртата група. Той работи усилено — лекува едно десетгодишно момче. Допрял е ръце до гърдите му и прочиства пушека от дробовете му. — Почини си няколко минути. Пийни малко вода. Има време.

Но виковете не ми позволяват — теглят ме обратно към пламъците, без да ми позволят дори секунда почивка.

— Само още веднъж — казвам и оставям Артемизия да ме облее с вода от главата до петите за пореден път, преди да тръгна отново към пламъците.

Докато влизам навътре, чувам Херон да вика името ми, но после гласът му заглъхва и около мен се носи единствено прашенето на огъня и незаглъхващите писъци. Вървя слепешком и се препъвам, смътно осъзнавам колко много ме боли цялото тяло, как гори и ме тегли назад при всяко усилие да преместя крак пред крак. Светът около мен започва да се върти, а ревът на пламъците се размива и заглъхва. Затварям очи, поемам си дълбоко дъх, за да се съсредоточа, и отварям очи едва когато чувам вик, ясен и недалеч от мен.

Хуквам към него. Само този път — напомням си. — Само още един път и ще си почина.

Пламъците ближат кожата ми, но аз почти не ги усещам. Чувам единствено как кръвта шуми в ушите ми и ме подтиква да продължа.

Виждам пролука сред огъня, влизам в нея и се оглеждам да видя човека, който крещи, но около мен има единствено огън и дим. Отново чувам онзи вик, този път някъде зад мен, и веднага се обръщам, но не съзирам никого.

— Къде си? — провиквам се. — Има ли някого? Дойдох да ти помогна, но трябва да разбера къде си.

И отново вик — този път съвсем близо до мен. Но в мига, в който се обръщам в тази посока, викът се превръща в смях — висок, пронизителен, стържещ.

Оглеждам се насред дима и търся, макар че този смях ме кара да настръхвам, защото ми звучи познато. И все пак не се досещам — разбирам истината чак когато една фигура се появява насред дима и застава пред мен. Виждам я мъгляво, размазано.

Пред мен стои Дагмар, облечена цялата в черно точно като в онзи сън с Крес в балната зала. И не е сама. От двете й страни стоят две други жени в същите траурни рокли, покрили лицата си с воали за погребения.

— Здравей, Тора — казва Дагмар с язвителна усмивка. — Непременно ще кажа на Крес колко ти е харесала малката й изненада.