Кралицата на жарта

Подготвени

Артемизия може и да се е събудила, но все още не си е възвърнала силите. Докато слънцето се издига над хоризонта, двете излизаме да се поразходим в лагера. Тя се обляга тежко на мен, защото краката й все още не могат да я държат. И аз, и тя се преструваме, че не забелязваме.

Тя се събуди — казвам си. — Това е достатъчно.

Всички в лагера имат някаква работа за вършене, задачи за изпълнение, за да можем да потеглим колкото се може по-бързо. Всички освен ние двете с Арт. Херон я посъветва изобщо да не става, но тя не можеше да лежи спокойно и настоя да се разходим, докато аз й съобщавам за събитията, които е пропуснала, разказвам й също и за снощния си — и надявам се, последен — сън с Крес.

Арт стиска силно зъби при всяка крачка. Вероятно никога няма да разбера със сигурност, но ми се струва, че полага усилия да не извика от болка. Опитвам се да я разсея, като й разказвам за плана ни, за тунелите и как ще ги използваме.

Когато свършвам обясненията си, тя остава безмълвна, само сбърчва чело, но не знам дали от болка или от тревога.

— Това е най-добрият план, който успяхме да измислим. Уточнихме го преди съня ми, преди Лайъс… — гласът ми секва, а стомахът ми се свива, но се насилвам да продължа: — Така или иначе, това е най-разумният план от всички. Той ще ни вкара в двореца, а сега това е по-наложително откогато и да било. Майка ти вече ни отговори — ще ни чака на реката с няколко лодки, които да прекарат половината ни войници до пристанището.

— А другата половина?

— Ще продължим пеш или ще яздим на коне от тук до входовете на двата тунела. Изпратихме съгледвачи, които отиват там, за да се уверят, че и единият, и другият тунел са използваеми.

— Надявам се, знаеш, че не можеш да побереш кой знае колко войници в една кухненска изба, без никой да забележи? Всеки, който влиза или излиза от там, най-вероятно ще е астреец, но все пак… — Тя не довършва, но няма и нужда.

Спомням си предателството на Гази — предателството, което коства живота на Елпис. Спомням си как Йон обърна гръб на боговете си и използва дарбата си, за да помогне на своите врагове и да ми причини болка. Спомням си старата ми прислужница Фелиси, която ме издаде на императора, когато бях едва седемгодишна.

Само защото някой е астреец, това не означава, че можем да му имаме доверие. Всъщност не мога да обвинявам хората. Живеят смазани от толкова дълго, че им стига само да са в безопасност и не желаят да рискуват, за да се борят за свободата си.

— Имаме няколко Въздушни пазители, които се възстановяват след пожара — напомням й. — По двама от тях ще тръгнат с всяка от групите, за да правят воините ни невидими всеки път, щом някой влезе в тези помещения. Чакането ще продължи само един ден — или може би два, а после ще нападнем като един.

— Много неща могат да се случат за един ден — да не говорим за два — изтъква Арт.

— Знам — промълвявам и усещам стягане в стомаха. — Но нямаме по-добър план.

— Не казвам, че планът е лош — бързо отговаря тя. — Но когато разчитаме на късмета за толкова много важни неща, не е зле да сме подготвени за всичко.

Поглежда надолу. Крачолите на панталона й са навити над коляното и разкриват дебелите превръзки, в които е омотан всеки сантиметър от прасците й. Тази сутрин зърнах изгарянията, когато Херон отново ги мажеше с мехлем и ги увиваше в чисти превръзки — яркочервени ивици разранена кожа, обезформена и възлеста. Не мога да повярвам, че виждам Арт да стои права, камо ли да върви и да говори. Но тя открай време е по-силна, отколкото аз мога дори да си мечтая да стана.

— Съжалявам — казвам й.

Тя вижда, че гледам краката й, и вдига рамене.

— Когато тичаш насред бушуващ пожар, не можеш да очакваш да излезеш невредим — отговаря тя. — Няма нужда да го казвам точно на теб. А и нали ми спаси живота.

— Да, след като го изложих на опасност — напомням й. — След като реших да продължим към Въздушната мина, противно на всички съвети. След като се втурнах още веднъж в огъня и вкарах и двете ни в капан.

— А аз си мислех, че се опитваш да ми се извиниш — подмята Артемизия.

— Наистина се опитвам.

— Вече съм ти простила — отговаря тя. — Искам само да ти кажа, че на твое място не съм сигурна, че щях да постъпя по-различно. А дори и да не беше решила да тръгнем към Въздушната мина, това какво щеше да промени? Тя пак щеше да изпрати подобията си. Само че тогава нямаше да можем да спасим толкова много хора. И така, нали разбираш, че няма нужда аз да ти прощавам — трябва ти сама да си простиш.

Отварям уста да кажа нещо, но се отказвам.

— Можех да те убия — напомням й след малко.

Тя изсумтява.

— Подобията на императрицата можеха да ме убият — поправя ме. — Ти ме спаси. Бих искала да мисля, че след като толкова пъти аз съм спасявала теб, можем просто да приемем, че сме наравно, но май трябва да го кажа на глас: благодаря, Тео. Благодаря, че ме спаси. Краката ми ще се излекуват. Силата ми ще се възвърне. И го дължа на теб. Затова бъди така добра да млъкнеш и да ме оставиш да се възстановявам на спокойствие, става ли?

Не казвам нищо и двете вървим мълчаливо още няколко минути, обгърнати от тишината на маслиновите дървета наоколо. Във въздуха все още се долавя миризмата на пушек.

— Май че сме си разменили ролите, а? — обаждам се след време. — Сякаш сега аз съм твоят страж вместо ти моят.

— В никакъв случай не си ми страж! — тросва се Артемизия и ме бутва яко, макар че залита при движението. — Не ми трябва страж, а дори и да ми трябваше, щях да държа да изберат някого, който поне може да държи меч, без ръката му да трепери!

Засмивам се.

— Толкова се радвам, че се събуди преди срещата ние Драгонсбейн! — възкликвам. — Кралица или не, можеше да ме убие, ако ти не се беше съвзела.

— Навярно — съгласява се Артемизия, но сбърчва чело.

— Притесняваш се, че ще те види в това състояние ли? — питам колебливо. Артемизия почти винаги се е въздържала да говори за лични неща. Дори и в сегашното й състояние изпитвам малко страх от нея. Но вместо да ми се сопне, тя само въздъхва.

— Притеснявам се, че изобщо ще ме види — признава тя, макар че произнася думите толкова бавно, сякаш ги изговаря сричка по сричка. — Разделихме се в добри отношения. Новата ни среща ще ни даде възможност да ги развалим. А това… не, това изобщо няма да подобри нещата — добавя тя и посочва към краката си. — Майка ми открай време не е сигурна как да се държи, когато се изправи пред нечия слабост.

— Това не е слабост — възразявам. — И мисля, че тя би се съгласила с мен.

Артемизия кимва, но не изглежда съвсем убедена. Надявам се да не греша, но ми се струва, че мислите на Драгонсбейн завинаги ще си останат загадка за мен, и може би е глупаво изобщо да се опитвам да ги разгадавам.

Когато лагерът е вдигнат, а конете — готови за тръгване, Сьорен ми помага да се кача на коня му и се мята пред мен, защото този път не мога да яздя с Артемизия. Днес самата тя ще язди зад Майли и не знам коя от двете е по-раздразнена — дали Арт, задето трябва да пътува на чужд кон, или Майли, чието лице е постоянно смръщено.

Впервам поглед пред себе си над рамото на Сьорен, и обвивам здраво кръста му с ръце, докато препускаме по откритата шир на вътрешността на Астрея. Сърцето ми се блъска в ритъм с трополенето на конските копита и се чудя дали Сьорен може да го усети до гърба си, дали и неговото сърце също бие тъй трескаво.

Последният избор, който бях направила, се оказа лош. Отне живота на хиляди хора и нарани стотици други. Каквото и да казват всички, аз се чувствам виновна и тази вина се е загнездила в сърцето ми. Но и останалите имат право — каквото е сторено, е сторено и е вече в миналото. Важно е само едно: какво ще направим оттук нататък, накъде ще тръгнем, как ще нападнем.

„Идвам за теб“ — казах на Крес в съня си. И се надявам, че този път правя верния избор. Но ще разбера със сигурност едва когато ще е вече късно — било за добро, било за зло.