Кралицата на жарта

Игра

Тронната зала е окъпана в блясъка на безброй свещи. Светлината е почти ослепителна, макар че през стъкления купол на покрива виждам звездите и луната, които светят над нас. Крес е седнала на трона в центъра на стаята, със скромно кръстосани крака, в същия сребърен хитон, който носеше преди малко. Погледът й е прикован в мен. Момиченцето още е при нея, седнало на подиума и придърпало колене до гърдите си.

Крес не се учудва, когато влизам през стената. Не се разгневява, че ме вижда. Дори не изглежда доволна, че приех поканата й. Изражението й е абсолютно неразгадаемо.

Вратата се затваря зад гърба ми и макар че не мога да видя нито Херон, нито Блейз, усещам присъствието им.

Крес и аз се взираме една в друга, без да проговорим.

Тя бавно става, повдига предпазливо полите си, за да не се спъне, и слиза от подиума. Щраква с пръсти и звукът отеква пронизително в безмълвната зала; момиченцето веднага скача и се втурва да я настигне, макар че по бузките му се стичат сълзи.

— Знаех си, че ще дойдеш, Тора. — Погледът на Крес не трепва и ме изпълва с тревога, докато тя върви към мен и тракането на токчетата й отеква по плочките на пода, последвано от тътренето на обувките на момиченцето. — Знаеш ли, много се радвам да те видя. Тук. Жива. Толкова време те смятах за мъртва. Не съм сигурна дали до този момент изобщо бях повярвала, че си жива.

Начинът, по който ме гледа, ме смущава. Сивите й очи са стъклени и разсеяни, виждат всичко, а не забелязват нищо. Изведнъж се питам дали все пак не съм дух, който е дошъл да я преследва, докато тя не полудее?

Понечвам да проговоря, но тя ме изпреварва. Гласът й е равен и дружелюбен.

— Веднъж ми каза, че и аз ще полудея като императрицата. Помниш ли? — пита тя и се спира само на метър от мен.

— Да — възвръщам си загубения глас. — Но императрица Анке не беше направила нищо, за да призове съдбата, която я сполетя. Императорът й го причиняваше на всяка крачка. Може би щях да те съжаля преди — в самото начало, когато стана императрица, но след Огнената мина, след всичко, което направи оттам нататък… Ти си го избра, Крес. Ако очакваш да проявя милост, няма да стане.

Тя се смее, но смехът й е немощен.

— Не искам съжаление, Тора — отговаря тя, замлъква и накланя глава настрана. — Колкото и да се преструваме, ти не си дошла да сключиш примирие. Не. Дойде да ме убиеш, нали?

Не го отричам.

Тя пак се засмива. Мисля, че завинаги ще чувам този смях в кошмарите си.

— Само си губиш времето — казва тя.

Изпъвам рамене и призовавам огън върху дланите си, но Крес не прави нищо, само ме гледа. На лицето й е изписано любопитство, но не и тревога. Тя сграбчва момиченцето за ръката и го дръпва пред себе си. То извиква от болка.

— Да, да! — махва пренебрежително с ръка Крес. — Наистина е много впечатляващо. Освен това, разбира се, почувствах какво причини на Дагмар и на другите ми момичета.

— Ти предложи да сложим край като дами — казвам й аз. — Не мисля, че искаше да ми предложиш примирие.

Тя се усмихва.

— Разбира се, че не — отговаря. — Точно ти много добре знаеш, че каловаксийците не сключват примирия.

— Тогава защо изобщо ме доведе тук? — питам я.

Усмивката и се стопява.

— Вече ти казах — отвръща Крес. — Защото само си губиш времето. А сега угаси тези пламъци.

— Защо? За да можеш да ме нападнеш ли? Нали точно затова ме повика?

Тя завърта отегчено очи, но не отрича.

— Защото няма смисъл да ме убиваш — обяснява тя. — Тази… дарба, или както там я наричате, вече го прави.

Без да искам, отпускам ръце надолу и пламъците угасват, но Крес не ме напада. Усещам зад гърба си някакво движение, макар че не мога да съм сигурна дали е Блейз, или Херон. Мъча се да проумея какво означават думите на Крес.

— Нима искаш да кажеш, че страдаш от минна лудост? — питам. Не е възможно! Крес никога не е стъпвала в мина. Но си спомням обяснението на Мина за кипването на пълните тенджери. А силата на Крес винаги е била голяма — по-голяма от моята, може би по-голяма дори от тази на Блейз. И за разлика от нас, тя никога не е била предпазлива в използването й.

Да, но хората, които страдат от минна лудост, не могат да спят, а Крес може — нали съм я виждала, докато сънува. Ако си буден, не можеш да сънуваш. Да, но… но в тези сънища винаги я виждах или в двореца, или близо до него — винаги на място, на което наистина можеше да бъде. Само че това място винаги биваше различно, някак изкривено. Но ако Крес наистина има минна лудост, може би умът й е достатъчно увреден, за да изопачи действителността, която я заобикаля.

— Откога имаш халюцинации? — питам тихо.

Тя ме поглежда в очите и лениво примигва.

— Откакто ми даде отровата — отговаря. — Понякога си мисля, че е сън. Или кошмар. Но не е възможно.

— Защото никога не спиш — предполагам аз.

— Никога — съгласява се Крес. — Каква ирония! Ти дойде тук, готова да ме убиеш, а истината е, че ме уби отдавна. Просто смъртта не бърза, разяжда ме малко по малко. Болезнено. Не знаех, че си способна на такава жестокост, Тора.

— Теодосия — поправям я. Името си пробива път между устните ми, макар че не мога да проумея нито една от останалите й думи. Това поне знам. — Казвам се Теодосия.

Тя навярно вече го знае — сигурно го е разбрала от шепотите и крясъците по улиците. Но когато чува аз да го изричам, се усмихва.

— Хубаво име — казва. — Но не ти подхожда. За мен винаги ще си останеш Тора.

Не се изненадвам от думите й, но все пак те ми причиняват болка. Мисля, че щеше да ми е приятно да ме нарече по име поне веднъж.

С натежало сърце отново призовавам пламъците си и Крес се заглежда в тях със свити устни. Най-накрая отново вдига поглед към лицето ми и на устните й се появява иронична усмивка.

— Давай! — казва Крес, слага ръце на раменете на момиченцето и го стисва здраво. — Знам, че ще направиш това, което смяташ, че трябва, но предполагам, че не искаш момичето да го види. Знаеш ли, напомня ми за теб. Казва се Адилия.

Свеждам поглед и срещам уплашените очи на детето. Знам колко съм силна, колко съм точна. Спомням си как насред пожара във Въздушната мина контролирах пламъците със същата лекота, с която движех собствените си пръсти. Почти съм сигурна, че опитам ли се, мога да убия Крес, без да нараня Адилия. Но „почти сигурна“ не е достатъчно сигурна.

— Защо първо не я изпратим при семейството й? — предлага Крес. — То е недалеч оттук. И съм сигурна, че много ще се радват да видят своята кралица — често говореха за теб, нали разбираш. Сееха семената на бунта и тук, в моя град, не спираха да кроят противни малки заговори.

В гласа й трепва опасна нотка, от която кожата ми настръхва. Усещам как Блейз и Херон се преместват по-близо, как се подготвят за нещо, но нито един от трима ни не разбира какво е то.

По гърба ми пропълзяват студени тръпки.

— Къде е семейството й? — питам я.

Без да отговори, Крес протяга ръка.

— Ела! — казва тя, обръща се и тръгва към една от вратите, които извеждат от тройната зала, като влачи след себе си плачещата Адилия. Познавам тази врата — тя води към балкона над сивата градина.

Крес усеща, че не вървя след нея, извръща се и ме поглежда през рамо. На устните й играе усмивка, която ме изпълва с тревога.

— Ела! — повтаря тя. Не е молба, а заповед. — Подготвила съм ти една малка игра.

— А ако не искам да играя? — питам едва чуто.

Крес повдига едното си рамо.

— Тогава ще ги убия всичките — отговаря тя и отваря вратата.

С натежали като олово крака тръгвам след Крес, изпълнена със страх какво ще видя от другата страна. Но се насилвам да мина. Успокоявам се с мисълта, че Херон и Блейз са зад мен, че не съм сама, но когато стигам до прага, осъзнавам, че сама или не, това няма значение. Абсолютно никакво значение.

Защото щом излизам на балкона и се приближавам до парапета след Крес, виждам, че градината е пълна с толкова много астрейски роби, че за нищо на света не мога да ги преброя. Много от тях плачат и риданията им изпълват въздуха. Някои са прекалено малки, за да вървят, и родителите им са ги вдигнали на ръце.

А навсякъде около нас, на всеки един от прозорците към градината, стои по едно от подобията на Крес — общо десет, облечени в черно, всяка една със стъклена сфера в ръце, вдигната високо над тълпата. Във вътрешността на тези сфери виждам този опалесцентен блясък, който не мога да сбъркам с нищо друго: веластра.