Кралицата на жарта

Достойнство

Когато стигаме до редицата килии, в една от които е Крес, казвам на Сьорен да ме изчака. Той като че ли разбира, без да му обяснявам — има някои неща, които трябва да сторя сама. В тъмницата цари мрак и аз извиквам върху ръката си огнено кълбо, за да си светя по пътя. Подът все още е влажен под краката ми, но това е единствената следа от приливната вълна. Килиите пак са пълни, този път с каловаксийски воини. Всяка редица от килии се пази от астреец, който се покланя при преминаването ми.

Когато стигам до килията на Крес, виждам само тялото й, свито на кълбо в ъгъла. Вместо в онази сребриста рокля, е облечена в риза от домашно платно. Бяло-русата й коса блести на слабата светлина. За миг решавам, че още спи, но тя се размърдва и от устните й се изтръгва тихо стенание.

Тя отваря очи, приковава ги в мен и не казва нищо.

Неочаквано си спомням за една друга нощ — нощта, в която тя дойде при мен тук и ме погледна от страната на решетките, от която сега стоя аз, с изпълнени с ярост очи и ми каза, че ще ме екзекутират само след няколко часа.

Макар че и аз съм дошла с подобни намерения, не изпитвам ярост. Колкото и разгневена да й бях, сега гневът е погребан дълбоко като градината след земетресението. Сега я гледам и изпитвам единствено тъга и изтощение.

Как можахме да стигнем дотук? Но всъщност зная отговора. Ние винаги сме били в това положение — от двете противоположни страни на една война, която дори не знаехме, че водим. Може би в един друг свят всичко щеше да се развие другояче. Може би в един друг свят щях да й кажа за бунта, който замислях, и тя щеше да ме подкрепи. Може би в един друг свят нямаше да дам на Елпис отровата, за да я използва срещу нея.

Но това не е светът, в който живеем.

— Да злорадстваш ли си дошла? — пита ме Крес, сяда и обляга гръб о каменната стена.

— Не — отговарям искрено. — Казах ти, че когато този момент настъпи, ще съм безмилостна.

Лицето й се разкривява в гримаса.

— Помня — отвръща тя. — Е, тогава защо си дошла? Щом няма да злорадстваш? Щом няма да ми предлагаш милост?

Посягам под полите на хитона си към каишката около бедрото ми, в която е пъхната камата.

— Може би това все пак е милост — казвам аз и прокарвам пръсти по фината дръжка и острия ръб на камата. — Утре сутринта ще бъдеш публично екзекутирана на площада, пред хиляди хора, които ще крещят и ще искат смъртта ти. Зрелището ще бъде отвратително и няма да ти остане и капка достойнство.

Тя потръпва, но едва забележимо.

— И какво? — пита тя, приковала поглед в острието в ръката ми. — Да не си дошла да ми кажеш, че ще задържиш главата ми?

Думите отекват като странно ехо на онези, които тя изрече преди време. Навеждам се и пъхвам камата между решетките на килията, побутвам я по пода към Крес. После се дръпвам назад, далеч от обсега й, преди да може да направи нещо прибързано.

— Дойдох, за да ти дам възможност да умреш далеч от погледите на непознати, които те мразят — казвам аз. — Далеч от тълпите и виковете им. Можеш да умреш от собствената си ръка. Да направиш така, че краят да дойде бързо.

Крес се взира в камата пред себе си и се колебае. Поглежда към мен.

— Защо? — пита тя най-накрая.

Нямам отговор. Истината е, че не знам защо съм тук, защо й предлагам дар, който тя никога не би ми предложила на мое място. Но все пак се опитвам да облека истината в думи, доколкото мога.

— Защото някога прояви доброта към мен — отвръщам. — Беше добра, макар че никой не те караше. В добротата ти може да е имало и тръни, но тогава ми беше достатъчна. Смятай, че ти предлагам същото — доброта с тръни.

Крес свива устни, посяга към камата и я обръща в ръцете си. Не казва нищо, само кимва и очите й се наливат със сълзи.

Обръщам се да си тръгна, но гласът й ме спира.

— Ти… — Тя млъква и прави нов опит. — Ти ще останеш ли с мен? Не искам да умра сама.

Гласът й звучи толкова уплашено, че сърцето ми се свива.

Заслужаваш да умреш сама! — иска ми се да й кажа, защото се сещам за Блейз, за градината, пълна с уплашени роби, за мините, които изгори с хиляди хора вътре. Но не казвам нищо. Връщам се обратно, като внимавам да стоя надалеч от решетките, в случай че й хрумне да направи с камата нещо друго.

Кимвам, без да проговоря.

Тя допира върха на камата до корема си с треперещи ръце и поглежда към мен.

— Ако има Отвъд, както вярваш ти — казва ми тя, — надявам се един ден да се срещнем там.

Думите й не звучат като заплаха, а като искрено желание. Вчера това може би щеше да ме трогне, но днес не изпитвам нищо.

— Ако има Отвъд — отвръщам аз, — едва ли щете пуснат там.

Крес затваря очи и по бузите й потичат сълзи. Разтреперана, тя си поема дъх за последен път и забива камата в корема си.