Кралицата на жарта

Пробив

Налага се аз, Херон и Майли да натиснем заедно, за да отворим вратата на тунела колкото се може по-широко, докато Артемизия проверява дали и последният от избягалите затворници е излязъл. Когато се връща, очите й блестят.

— Всички излязоха — казва тя.

— Сигурна ли си, че си добре? — пита Херон, но тя махва с ръка.

— Добре съм — твърди тя. — Дори повече от добре. След два дни в морето дарбата ми просто ме умолява да я използвам.

— Тогава спри да й отказваш — обаждам се аз и кимвам на Сьорен, който не се поколебава, хуква по коридора и започва да крещи на каловаксийски:

— Затворниците бягат! Бунт! Всички бягат!

Чуваме гласа му, докато не се отдалечава прекалено много. Виковете му подмамват пазачите да напуснат постовете си в началото на тъмницата и да влязат вътре.

Забързвам към най-отдалечената килия заедно с другите. Притискаме се силно един към друг и част от кожата на Херон докосва част от кожата на всеки един от нас.

— Готови ли сте? — питам.

Те кимнат утвърдително, но аз усещам страха им. Това нямаше как да го упражним предварително. Цялата идея си е само теоретична — вярно, логична, но все пак теоретична. Ами, ако не сработи… Заповядвам си да не довършвам тази мисъл. Трябва да сработи, и толкова.

— Затвори вратата — казва Майли, но аз поклащам глава.

— Не и докато не се върне Сьорен — отговарям.

До ушите ни достигат виковете на каловаксийците, все още достатъчно далеч и неразбираеми, но… Аз не отстъпвам: стоя, поставила ръка на вратата на килията, приковала поглед в тъмния край на коридора, сякаш се опитвам да накарам Сьорен да се появи пред погледа ми със силата на мисълта си.

— Може някой да го е познал — настоява Майли. — Може изобщо да не дойде. Наистина ли искаш да рискуваш всичко заради един каловаксиец?

— О, я млъквай! — тросва се Артемизия. — Можем да почакаме още една минута.

Но и в нейния глас звучи тревога. Никога не съм си мислила, че ще видя Артемизия да се тревожи за Сьорен, но самата аз съм прекалено притеснена, за да я подразня.

Какво ще стане, ако не се върне навреме? Това е въпросът, който не исках да си задам. Не знам какво да отговоря… не, това не е съвсем вярно. Знам отговора. Знам, че ще направя това, което трябва — ще затворя вратата на килията и ще заповядам на Артемизия да нанесе удара си, каквото и да струва това.

Ти винаги си се борила преди всичко за Астрея — каза ми веднъж Блейз и беше прав. Винаги ще поставям Астрея над всичко друго и всички други дори когато се мразя заради това.

Крясъците стават по-високи. Сега вече мога да различа отделните думи.

— Килиите са празни! — виква един пазач. — Всички до една!

— Не може да са стигнали далеч — отговаря друг и в гласа му се долавя закана. Чудя се дали не е някой от пазачите, които си помислиха същото за мен, когато им се изплъзнах между пръстите.

— Тео — обажда се несигурно Херон, — наближават!

— Само още минута — отговарям, без да откъсвам поглед от ъгъла. — Хайде, Сьорен! — прошепвам едва чуто.

— Всичко ще провалиш! — сопва се Майли. — Само заради едно момче!

— Тихо! — намесва се отново Артемизия и продължава с по-мек глас: — Тео, и Сьорен щеше да ти каже да я затвориш.

— Да, така е! — процеждам през стиснати зъби. — Но ако Сьорен беше в тази килия, а аз там отвън, той никога нямаше да постъпи така. Още една минута! Зърна ли пазачите, затварям! Обещавам!

— Без колебание — добавя Артемизия.

— Без колебание — повтарям аз.

Крясъците стават още по-силни и тропотът от стъпки кара сърцето ми да забие в същия ритъм. Пръстите ми стисват по-здраво вратата и аз си представям как я затварям, как заличавам всяка надежда Сьорен да се спаси. Знам, че съм способна да го сторя. Знам, че наложи ли се, няма да се поколебая. Но не искам да го правя и няма да го направя нито секунда по-рано, отколкото е абсолютно необходимо.

Иззад ъгъла се показва тъмна фигура и сърцето ми подскача. Мога да видя само русата коса и униформата на пазач.

— Затвори я! — виква човекът и аз въздъхвам с облекчение, преди да проумея какво казва. — Затвори я бързо! — повтаря той и в същия миг зад петите му изниква тълпа преследвачи. Толкова са близо — прекалено близо! Сьорен няма време да стигне до нас, няма време да стигне до сигурно място. Ако той стигне до нас, тогава и те ще стигнат и всичко ще бъде загубено.

— Затвори я, Тео! — повтаря той. — Затвори я веднага!

Оставям тялото си да действа, изключвам ума си, преди да съм направила някоя глупост. Започвам да затварям вратата, без да мисля какво правя, какво ще ми коства това. Започвам да затварям вратата, защото винаги ще избера страната си пред всекиго — пред приятелите си, пред Сьорен и дори пред самата себе си.

Една ръка сграбчва вратата по-нагоре от моята. Някой я отваря с приглушена ругатня. Още преди да разбера какво се случва, Майли прави няколко забързани крачки по коридора и посяга назад, към лъка на гърба си. Без да се поколебае, пуска три стрели една след друга, поразява тримата пазачи най-близо до Сьорен и кара останалите да се спрат. Това й спечелва само няколко секунди, но те са достатъчни: Сьорен се приближава достатъчно, за да го сграбчи, да го дръпне в килията и да затръшне вратата зад гърба си.

Сграбчвам Сьорен за ръката и я притискам към голата ръка на Херон, така че всички да се допрем до кожата му.

Артемизия поема дълбоко дъх, вдига ръце и ги спуска с плавно движение, а от гърлото й се изтръгва такъв пронизителен писък, че го усещам чак в костите си. Призовава прилива в тъмницата.

Водата нахлува през отворената врата на тунела — истински потоп, който залива коридора, събаря пазачите и ги завлича под повърхността.

Стига и до нас, плисва се между решетките на килията, надига се, докато покрива глезените ми, коленете, кръста. Все по-високо и по-високо. Накрая залива и главата ми, но аз съм подготвена. Всички сме подготвени. Знаем, че каквото и да се случва, трябва да се държим за Херон. Дори когато водата нахлува в дробовете ми, дори когато приливът се опитва да ме завлече със себе си, оставам вкопчена в него с всички сили. И точно когато дробовете ми започват да горят така, че не издържам повече, когато си мисля, че всеки момент ще се пусна, водата в пространството около нас изчезва… или по-точно Херон използва дарбата си, за да изпълни килията с въздух като в мехур.

Отново мога да дишам. Въздухът никога досега не ми се е струвал тъй сладък. Когато се съвземам, се оглеждам и виждам какво става около нас.

Докъдето поглед стига, цялата тъмница, с изключение на мехура в килията ни, е пълна догоре с вода — чак до тавана. Успявам да различа две тела, които се носят в тъмната мътна вода. Не помръдват — само униформите се издуват около тях.

Очите на Артемизия са затворени, а лицето й — изопнато от съсредоточаване. Протегнатите й ръце треперят от силата на това, което правят, това, което държат.

Докато човек се удави, може да минат цели пет минути — зависи от няколко фактора. Артемизия ни го обясни на борда на „Уоз“ и придружи обяснението с ужасяващо многобройни подробности. Много от стражите сега са в безсъзнание, а при първоначалната ударна вълна на прилива мнозина или са си счупили врата, или са ударили главата си, но ако искаме наистина да бъдем сигурни, Артемизия трябва да удържи прилива цели пет минути… което означава, че Херон трябва да удържи своя въздушен мехур също толкова дълго.

Едната му длан е отпусната върху рамото на Артемизия, а другата — върху моето. Сьорен и Майли са се хванали за двете му ръце.

— Колко време мина? — пита шепнешком Майли.

— Само една минута — отговарям. — Остави я да се съсредоточи.

Извън мехура зървам пазач, който е още в съзнание, плува и търси място, на което има въздух. Той успява да стигне до килията ни, почти до мехура на Херон, но макар че не може да влезе, е толкова близо, че виждам отчаянието в очите му, виждам как сякаш ще изскочат, обезумели и отчаяни.

— Да умреш от удавяне е ужасно — предупреди ни Артемизия, докато разработвахме плана.

— Те не заслужават друго — отговорих аз и никой не възрази.

И все пак, съвсем различно с да видя тази смърт със собствените си очи, да видя как лицето на пазача посинява, да го видя обзет от яростно безумие, каквото никога не съм виждала преди, да гледам как драска по решетките, които ни разделят, без никаква полза, докато пръстите му се разкървавяват. Да видя как лицето му се отпуска, когато най-накрая изпада в безсъзнание, как пръстите му пускат решетките, а приливът го завлича в черната вода.

Усещам как Сьорен потръпва до мен и когато си помислям, че самият той беше на косъм да го сполети същата участ, и аз потръпвам.

Струва ми се, че минават десетки години, преди Артемизия най-после да отвори очи и да свали ръцете си. Тялото й се отпуска омаломощено срещу това на Херон, а водата около нас започва да се оттича обратно в тунела, влачейки със себе си телата на пазачите.

— Ти успя! — обръща се Херон към Арт, без да пуска рамото й, след като вдига длан от моето и се отърсва от Сьорен и Майли. Макар че и той сигурно е изтощен, въздухът около нас затрептява, когато Херон използва дарбата си, за да възстанови енергията на Арт и да се увери, че всички тези усилия няма да влошат състоянието на краката й.

Арт едва кимва, но дори и тя успява да се усмихне леко и гордо.

Херон бръква в джоба на панталона си, изважда едно съвсем малко парченце моло вару. Преди да се разделим с Драгонсбейн, аз разтопих камъка и го разделих на четири части — една за нас, една за Блейз, една за групата в избата за вино и една за групата в кухненската изба.

Херон ми го подхвърля и аз го затоплям с дарбата си. Разделен на четири, моло вару е прекалено малък, за да напишем нещо на него, но мога поне да го затопля, така че останалите да усетят. Това е сигналът, който чакат — Знакът, който им казва, че е време да щурмуват двореца.