Кралицата на жарта

Последици

Стигаме до площадчето на селото и го заварваме, озарено от огньове и факли, обезумяло от енергията на шестващите ужас и триумф. В тълпата съзирам познати лица — на войниците, които доведохме, но виждам и множество непознати с онзи измъчен и объркан вид, който бях свикнала да виждам през последните месеци. Те сякаш все още усещаха тежестта на веригите дори след свалянето им.

Сьорен води лорд и лейди Овелган до доскорошните жилища на робите. Уредил е да бъдат настанени отделно от останалите каловаксийци, само с децата си, макар че го правим не толкова от доброта, колкото от предпазливост. Императорът ме научи колко е важно да държа враговете си разделени едни от други, за да бъдат по-лесно управляеми и неспособни да заговорничат със себеподобните си.

Ще се погрижим за децата — дадох това обещание съвсем искрено. Видяла съм достатъчно и знам, че омразата се заучава, никой не се ражда с нея. Видях го у Крес — в начина, по който се отнасяше с мен, докато бяхме деца, и как започна да се държи, когато баща й и светът около нея я научиха, че аз съм по-недостойна от нея.

Може би има надежда за Фриц, Каролина, Елфриде, а и за всички деца от това село да израснат другояче. Трябва да вярвам, че е възможно, в противен случай няма да знам за какво се боря — за да стана същата като каловаксийците ли? За да се отнеса с техните деца така, както се отнесоха те с нашите — както се отнесоха с мен? Да ги залея с цялата омраза, натрупана у астрейците, докато един ден те се нахвърлят върху нас така, както сега се нахвърляме ние?

Тогава този порочен цикъл няма да има край. Трябва да има друг начин.

— Тео.

Обръщам се. Блейз, Артемизия и Херон идват към мен, изтощени, но доколкото виждам, невредими. Въздъхвам с облекчение.

— Имаше ли усложнения? — питам.

— Не. Всичко стана точно както каза Сьорен — робите бяха повече от каловаксийците. След като ги въоръжихме и им помогнахме да завладеят селото с тези оръжия, всичко стана съвсем лесно.

— Същото беше и в къщата — добавя Херон. — Веднага щом вие и семейство Овелган влязохте в трапезарията, аз и останалите стражи обиколихме къщата и въоръжихме всеки астреец, когото срещахме, с оръжията, които Водните пазители бяха прикрили. Както ти каза, оставихме децата и бавачката им на горния етаж, без да ги закачаме.

— Бавачката не беше единствената им компания — измърморвам и обяснявам какво се случи с Рига. Когато свършвам, никой не смее да каже и дума.

— Напълно ли си сигурна, че е мъртва? — пита най-после Блейз.

Кимвам.

— Когато отровата спря да й действа, от нея не беше останало нищо — само пепел. Сега обаче имаме по-сериозен проблем: Крес е напът към нас. Сигурно ще пристигне след два дни… а това означава, че победата ни е само временна. Дори да си тръгнем, тя и хората й просто ще завладеят наново селото и пак ще оковат астрейците, стига да не ги избият преди това.

— Можем да останем и да се сражаваме — предлага Артемизия. — Не виждам с какво това място е по-лошо от което и да е друго, а освен това разполагаме с повече информация от императрицата. Имаме немалък шанс да спечелим.

Поклащам неодобрително глава.

— Не, дори и да успеем, тази победа ще е само временна. По-добре изпрати вест на майка си. Накарай я да промени курса и да ни посрещне на река Саврия, преди да продължи към Земната мина. Ще изпратим с нея затворниците и онези астрейци, които не могат или не желаят да се сражават, а ние ще продължим към Въздушната мина, какъвто беше планът. Когато Крес пристигне, няма да намери никого.

Всички се замислят.

— Можем да спечелим още време, ако оставим тук няколко каловаксийци — предлага Херон. — Със съобщение за императрицата. Ще ги накараме да повярват, че сме се отправили към гората Ета, за да се подготвим да обсадим столицата.

Свивам устни.

— Лорд Овелган — решавам. — Ще оставим него, сам. Жена му и децата му ще тръгнат с нас и съм сигурна, че той ще предаде на Крес каквото му кажем, в замяна на помилването си.

— Нали няма да го помилваш? — пита Артемизия и сбърчва чело.

— Всемогъщи богове, не! — отвръщам. — Но дори да му го обещая, мисля, че няма да повярва. Ще се съгласим да пощадим жена му и децата му, да ги изпратим някъде, където да живеят спокойно. Ако Крес не го убие и той оцелее до края на войната, ще бъде съден за престъпленията си и ще плати цената, която решим, че е справедлива — както и всички други каловаксийци. Ако живее достатъчно дълго, за да изкупи престъпленията си, ще може да отиде при семейството си.

Тримата се споглеждат.

— Това не ми се струва достатъчно — казва след малко Артемизия.

— Знам — отговарям — Но какво предлагаш да направим? Да избием всички?

Арт не отговаря и аз имам чувството, че е била напът да предложи точно това.

— Разбирам изкушението — уверявам я. — Повярвай ми, разбирам го. Но така само ще помогнем за продължаването на този порочен кръг. Тези деца ще израснат с мисълта, че ние сме враговете, които са изклали семействата им, и гневът им ще нараства. Накрая ще се вдигнат на бунт, за да отмъстят за близките си, точно както правим ние сега. Искам да сложа край на това веднъж завинаги.

— Ще кажа на Сьорен — съгласява се Херон. — Ако някой може да убеди лорд Овелган, то това е той.

Благодаря му и проследявам с поглед как се отдалечава, преди да се извърна обратно към Артемизия.

— Мисля, че никое наказание, никое отмъщение не може да бъде достатъчно, за да изкупи онова, което те ни причиниха… което причиниха на теб — добавям и си спомням за престоя й в мината, за смъртта на брат й, за каловаксийския страж, който я е изнасилил. — Струва ми се, че за много от тях дори смъртта е проява на милост. Има и други, които бяха само съучастници. Това само по себе си е престъпление и няма да остане ненаказано. Но има степени на вина. Ако ги изколим всичките, значи не сме по-добри от тях. Тогава за какво изобщо се сражаваме?

Артемизия поглежда настрана.

— Аз не съм единствената, която не е съгласна — казва тя. — Знаеш го. Има и други, които ще искат да убият всички каловаксийци — някои може би няма да искат да пощадят дори децата.

— Знам — съгласявам се и топката от страх в стомаха ми става още по-голяма. — Но това е единственият начин да изковем мир — не заради тях, а заради нас самите. След като всичко свърши, искам да живея в мир, а това ще бъде невъзможно, ако тази война се възражда с всяко ново поколение.

Тя не възразява, но не се и съгласява.

— Ще изпратя съобщение на майка ми и ще започна да отделям тези, които искат да останат с нас, от онези, които ще искат да тръгнат с нея — казва най-накрая тя, тръгва към площадчето и аз оставам сама с Блейз.

— Ти не каза нищо — обръщам се към него. — Мислиш ли, че постъпих правилно?

Той вдига рамене. Не отговаря веднага.

— Не мисля, че някой от нас може да каже със сигурност, Тео. Не знам колко години ще минат, преди да разберем отговора. Може да са дори десетилетия. Но разбирам основанията ти и ми се иска да вярвам, че ако бях на твое място, щях да взема същото решение.

Кимвам и прехапвам долната си устна.

— Благодаря — промълвявам най-накрая. — Благодаря ти за това. И задето не настоя да се включиш в битката.

— Не го направих заради теб — казва той, преди тежестта на тези думи да се утаи напълно в него. Засмива се. — Колко странно! Мисля, че от много време не съм бил в състояние да го изрека — не и откакто бяхме в двореца. От тогава до сега всичко, което правих, беше заради теб.

— Блейз… — започвам аз, но той ме прекъсва.

— Не, това е хубаво — казва и поглежда към мен. — Този път действах заради самия себе си, защото знам, че така е най-добре за Астрея. И от тази мисъл… се чувствам добре.