Кралицата на жарта

Битка

Излизаме от тъмницата и се изкачваме по стъпалата към първия етаж на двореца. По пътя подминаваме няколко подути от водата трупа. Обсадата вече е започнала. Посрещат ни безредие, какофония от сблъсък на мечове, крясъци на безброй езици и викове от болка. Ние петимата се движим по коридора като един: Артемизия и Сьорен с извадени мечове, Майли с готова стрела на тетивата, аз и Херон с вдигнати ръце, готови да призовем дарбите си.

Иззад един ъгъл се появява група каловаксийски стражи, която се насочва към нас. Всички са в брони, вдигнали високо във въздуха украсените си със Земни камъни железни мечове.

Аз нападам първа, когато те са на три метра от нас — запращам срещу тях несекваща струя от огън. Вярно, че не ги изгаря, не и през броните, но прави метала непоносимо горещ. Бойните им викове се превръщат в агонизиращи писъци, а мечовете им издрънчават на пода. След броени секунди същото се случва с шлемовете им.

След това Артемизия и Сьорен им се нахвърлят без милост и прерязват оголените им гърла.

— Дотук беше лесно — отбелязва Майли. — Трябва да го повторим само още няколко десетки пъти.

— Може да ни помогнеш следващия път — отвръща навъсено Артемизия, но в гласа й няма истинска хапливост. Отново изглежда толкова жизнена, колкото съм я виждала само когато е с меч в ръка, а във въздуха се носи мирис на кръв.

Пробиваме си път покрай още две групи стражи със същата лекота, както покрай първата, но аз не мога да се отърся от страха, който натежава в стомаха ми. Майли беше права — наистина е лесно. А във всичките си очаквания за тази битка не бях си го представяла така. Каловаксийците не улесняват никого и нищо. Крес не улеснява никого и нищо.

— Къде са прислужниците? — питам, докато Майли пуска стрела в гърлото на страж в краката на Артемизия, която е вдигнала меч, готова да среже гърлото на каловаксиеца. Арт отпуска меча край бедрото си и отправя гневен поглед към Майли.

— Какво? — стрелва я Майли с широка усмивка. — Нали каза, че не съм помагала.

— Прислужниците! — повтарям аз. — А и благородниците. Ако наистина сме успели да ги изненадаме, би трябвало да има още хора, а не само стражи.

— Сега е време за вечеря — казва Сьорен и избърсва едно петно кръв от бузата си с опакото на ръката. — Може би имат пиршество. Може би всички са там.

— Може би — отвръщам, но нещо в това обяснение ме смущава.

— Наистина ги изненадахме — намесва се Херон. — И ги довършвахме бързо. Това е хубаво, Тео.

Опитвам се да потисна тревогата си.

— Хайде да вървим и да намерим другите.

Коридорите, по които тичаме, са ми познати — било от ранното ми детство, било от другия ми живот — затова тръгвам първа — минавам покрай дворцовия храм, покрай витражите с блестящо слънце, голямо колкото главата ми, покрай стълбището, което воли надолу към басейните за къпане.

Може би там има скрити каловаксийци. Може би има и прислужници — поне се надявам, че има — но в момента не те са основната ни грижа. Най-напред трябва да обезвредим всеки, който може да окаже съпротива. Това е тактика, която съм научила от каловаксийците — същата, която използваха те срещу нас преди повече от десетилетие.

Шумът от битката става по-висок, когато завиваме зад един ъгъл, за да се отправим към залата за пиршества, която се намира в центъра на двореца, на север от сивата градина.

Но още щом завивам зад ъгъла, една ръка ме хваща и ме притиска към стената. Усещам до гърлото си студено желязо.

— Тео! — възкликва Артемизия, прави крачка към мен и спира, приковала поглед в острието на гърлото ми.

— Хвърлете оръжията! — заповядва мъжът, който ме държи, но не е възможно аз да съм единствената, която забелязва, че гласът му трепери.

— Направете го! — обажда се Херон и в гласа му звучи заповедническа нотка, която не съм чувала никога преди. Той среща погледа ми и аз виждам в неговия, че се опитва да ме успокои.

Вярвай ми — говорят очите му.

Сьорен и Артемизия оставят мечовете си. Макар и по-колебливо, Майли също оставя лъка си.

Мъжът, който ме държи, понечва да отстъпи назад и да ме дръпне със себе си към една врата, но Херон му позволява да направи само една крачка. При втората го помита силен вятър, който се движи като ръка, отмества меча от гърлото ми и го отнема от мъжа, запраща го на пода така, че той издрънчава върху камъка и ехото отеква по целия коридор.

— Какво… — не вярва на очите си мъжът, но така и не успява да довърши. С още един порив на вятъра Херон му счупва врата и той рухва на пода в краката ми. Докато другите се втурват да вдигнат оръжията си, Херон се приближава до мен.

— Добре ли си? — пита той.

Разтривам гърло. Има една драскотина, но не е дълбока.

— Да. А ти? — питам. Херон не обича насилието, а да убива мрази още повече.

Той кимва, поглежда към трупа в краката ни и сбърчва чело.

— Това е война — казва той. — Мисля, че боговете ще разберат.

Слагам ръка върху неговата и го повеждам по коридора. Правим още един завой и… се заковавам на място, когато виждам гледката, която се разкрива пред очите ни.

Посреща ни истинско кръвопролитие, така безумно, че не мога да разбера кой на коя страна се бие — виждам само мечове, блеснали на светлината на свещите, кръв, която шурти по гола кожа, и очи, разширени от ярост и страх. Общо петдесетина войници. Може и да са повече.

Един мъж тръгва към мен и едва когато е на метър разстояние, виждам червената му каловаксийска униформа, която се подава между шлема му и нагръдника. Без да мисля, запращам към него огнено кълбо и виждам как униформата пламва. В усилието си да угаси огъня войникът дори не забелязва стрелата на Майли и тя се забива в гърдите му — стоманеният връх е пробил ризницата и е намерил плътта му.

И така, без да мислим и без да го желаем, петимата се озоваваме във вихъра на битката редом с другите. Внимаваме да не се разделяме и другите четирима се стараят винаги да ме обграждат от всички страни. Двете с Майли влизаме в ритъм — тя поставя стрели на тетивата, а аз ги възпламенявам с дарбата си. Това ни спестява време и свършва нелоша работа, макар да подозирам, че сътрудничеството на Майли поне отчасти се дължи на желанието й хем да ме държи на сигурно място, хем да не й се пречкам.

Чувам как мечът разсича плътта още преди да го видя, и за миг всичко наоколо изглежда като в сън — движенията са забавени и плавни. А после чувам как Херон изстенва от болка и всичко отново става ясно и отчетливо. Виждам кръвта, виждам ефеса на меча, който стърчи от корема на Херон, чувам как във въздуха отеква вик и със закъснение осъзнавам, че е излязъл от моята собствена уста.

— Не! — изкрещявам и за миг светът отново застива неподвижен. Този път обаче аз не съм замръзнала на мястото си. Изобщо не съм замръзнала — аз цялата съм огън, от главата до петите. Дори не виждам лицето на войника, който прониза Херон. Не виждам и лицата на останалите. Струва ми се, че в известен смисъл напускам тялото си — озовавам се обратно в пламтящия ад на Въздушната мина и изпитвам единствено ярост, която гори в цялото ми тяло, ярост — отчаяна, нажежена и неутолима.

Минавам тичешком покрай Херон и Артемизия, протягам ръка към войника, който прониза Херон, и макар че пръстите ми едва го докосват, той започва да крещи и се възпламенява, но не оставам достатъчно дълго, за да го видя как умира. Понасям се сред тълпата, докосвам всяка каловаксийска броня, която зърна, и с наслада гледам как всички войници избухват в пламъци. Когато стигам до другия край на коридора и докосвам и последния каловаксиец, стъписаната тълпа надава одобрителни викове, но аз едва ги чувам. Не виждам почти нищо.

С разтреперани крака се връщам при Херон. Сьорен го поддържа от едната страна, Артемизия от другата, а мечът все още стърчи от корема му. Очите на Херон са затворени и здраво стиснати, а на лицето му е изписана болка. Двамата го слагат да седне и го подпират на стената.

— Не го изваждайте — обажда се той. Въпреки всичко гласът му е спокоен, а зъбите — стиснати.

Артемизия присяда до него и се обръща към тълпата от бунтовници зад нас, която наблюдава сцената.

— Има ли тук Въздушен пазител? — пита тя отчаяно.

Никой не отговаря.

— Лекар? Лечител? — настоява Артемизия и гласът й става висок и пронизителен.

И този път никой не отговаря. Няма кой да му помогне.

— Може ли да се излекува сам? — пита Майли.

Никога не ми се е налагало дори да мисля за това. Всеки път, щом някой пострадаше, Херон беше там, готов най-малкото да облекчи болката му. Никога не съм си позволявала да мисля какво ще се случи, ако някой ден раненият се окаже той.

— Никога не съм пробвал — казва Херон и потръпва, когато ръцете му докосват острието. — Мисля, че важните органи са непокътнати, но ако го извадим, ще загубя много кръв. Ще припадна, след което няма да има никаква възможност да излекувам раната.

Гласът му е спокоен и овладян както винаги. Очите му се отварят и ме поглеждат сериозно.

— Тео. Ти можеш да обгориш раната.

— Да я обгоря… — повтарям и млъквам, защото не разбирам какво ми казва.

— Сьорен, ти ще извадиш меча. Полека и плавно — подхваща Херон и Сьорен кимва. — А докато той го вади, искам ти, Тео, да използваш дарбата си, за да обгаряш плътта около раната, за да се спре кървенето.

Започва да ми се гади толкова силно, че светът се размива пред очите ми.

— Не мога… не мога да го направя — прошепвам.

— Тео — настоява Херон и ме поглежда в очите. — Трябва!

Ако не го направиш, ще умра. Херон не го изрича, но думите увисват във въздуха помежду ни. Кимвам, стисвам устни и вдигам ръце точно над раната му, призовавам пламъците във върховете на пръстите си.

— Готова съм да започна, когато и ти си готов — обръщам се към Сьорен.

Той не отговаря. Със сбърчено от съсредоточаване чело бавно започва да издърпва меча от плътта на Херон. Веднага щом виждам първото движение, аз спускам пламъците надолу и те близват кожата на Херон.

Той извиква от болка и стиска ръката на Артемизия толкова силно, че с периферното си зрение зървам как кокалчетата му побеляват, но оставам съсредоточена върху раната, върху Сьорен, който бавно измъква меча сантиметър по сантиметър. Въздухът се изпълва с мирис на горяща плът, от който започва да ми се вие свят и да ми се гади, но успявам да запазя ръцете си спокойни, а пламъците — стабилни, докато върхът на меча излиза от тялото на Херон и аз обгарям и затварям кожата зад него.

Отпускам ръце и се олюлявам, но Сьорен слага длан на рамото ми и ме подкрепя.

Херон отваря очи едва забележимо и поглежда към обгорената кожа на мястото, където беше раната. Лицето му се покрива с тънък слой пот, диша накъсано. После вдига ръка и я поставя върху обгорената плът. Няколко секунди минават в напрегнато мълчание, а сетне тялото на Херон се отпуска изтощено и ръката му се смъква от корема. Там, където допреди миг имаше кръг обгорена плът, сега е останал само блед белег.

Дишането на Херон отново става равномерно. Той вдига поглед към мен.

— Благодаря.

Кимвам, неспособна да продумам. Светът все още се върти около мен, с неясни очертания.

— Пресилила си се — обажда се Артемизия.

— Добре съм — отричам, но гласът ми звучи неубедително дори в моите собствени уши.

Арт отваря уста да възрази, но откъм коридора се разнасят бурни крясъци, които я прекъсват. Артемизия се обръща към другите войници.

— Тръгвайте! — казва тя. — Скоро идваме и ние.

Те се втурват да изпълнят нареждането й, а Херон се надига на крака, почти без да потръпне.

— Какво има зад тази врата? — пита той и кимва към слабо осветения коридор.

Проследявам погледа му, макар че е трудно да видя нещо конкретно. Мъча се да си спомня къде се намираме, накъде води този коридор, какво има зад онази врата.

Когато се сещам, в гърлото ми напира смях, неовладян и налудничав.

— Тео? — пита тревожно Херон.

Това е моята стая! — отвръщам, без да спирам да се смея. — Предишната ми стая. Виждаш ли? Виждаш ли вратите на стаите на Сенките?

Артемизия издишва шумно.

— Права е — казва тя и поклаща глава. — Вие двамата спокойно можете да се скриете тук и да си починете.

— Не ми трябва почивка — уверява я Херон. — Наистина. Като нов съм.

— И аз — добавям, макар че не съм сигурна дали ще мога да остана права, ако Сьорен свали ръка от рамото ми.

— Само за няколко минути — настоява Арт. — Ние ще разчистим докрай това крило и ще се върнем за вас. Херон, запали й огън — това ще й помогне да си възвърне силите.

Херон понечва да спори, но преди да започне дори, Артемизия продължава:

— Тя не може да остане сама.

Сега вече Херон се съгласява и ме обгръща през кръста, за да ме подкрепи.

— Върнете се по-бързо! — казва той сериозно. Не им заръчва нито да се пазят, нито да се постараят да оцелеят и аз съм му благодарна за това.