Кралицата на жарта

Капан

Бригита вдига с треперещи ръце порцелановата чаша към устните си, слага я обратно върху чинийката и тя изтраква шумно. Двете сме сами в кабинета на коменданта и тя е с развързани ръце, макар че Артемизия чака отвън, в случай че Бригита се опита да направи някоя глупост. Не вярвам да се стигне дотам — у тази жена няма и следа от борбеност. Дори и сега, облечена в рокля от груб памук, с обветрено лице и къдрава коса, която плитките едва удържат, тя прилича от главата до петите на каловаксийска аристократка — такава, каквато е била възпитана да бъде.

— Къде отведоха Джиан? — пита тя и сивите й очи се вперват в моите.

Джиан навярно е името на мъжа, с когото беше. Предполагам, че той е мъжът, заради когото е напуснала тейна.

— Решихме, че ще е най-добре, ако ви разпитаме поотделно — казвам й аз. — За да се уверим, че ни казвате истината.

Тя повдига русите си вежди — жест, типичен за Крес.

— Истината — повтаря тя. — Държаха ни насила тук, бяхме затворници като всички останали.

Не че не й вярвам. Всички признаци сочат, че казва истината. Но сега, когато седя срещу нея, не мога да не си помисля за Крес — за един от последните ни разговори като приятелки, когато тя ми каза, че майка й я е изоставила. Не мога да не се запитам колко различни щяха да бъдат нещата — колко различна щеше да бъде Крес — ако майка й не беше го направила.

— Не можеш да ни виниш, че вземаме предпазни мерки — отвръщам и отпивам от кафето си. — Все пак си каловаксийка.

Очаквам да възрази, но тя само повдига рамо.

— Какво искате да узнаете? — пита тя.

Искам да узная безброй неща. Защо е изоставила Крес? Какво е правила през последните десет години? Какво означава за нея този мъж — Джиан? Защо е тук? Но тези въпроси не са от най-неотложните.

— Имала ли си контакт с дъщеря си, откакто тя стана императрица? — питам.

Тя примигва и онемява от смайване.

— Откъде знаете коя е дъщеря ми?

Хрумва ми да излъжа, но не виждам каква полза ще ми донесе това.

— Тя ми каза, че майка й я е изоставила и че е избягала с един горак. Знам, че майка й се е казвала Бригита. И съм виждала твой миниатюрен портрет — Крес го носи на гривната си. Освен това изглеждаш точно като нея.

Когато изричам името, тя потръпва, сякаш съм й нанесла физически удар. Погледът й се откъсва от моя и се забива в ръцете й.

— Не съм имала никакъв контакт с нея, откакто избягах — казва тя с треперещ глас. — През годините съм чувала някои неща за нея, за това как е, но никога не съм й изпращала вест. Мислех, че така ще бъде по-добре… — Гласът й заглъхва и тя поклаща глава. — Не. Не е вярно. Стоях настрана, защото се страхувах, че баща й ще се възползва от всеки мой опит да се свържа с нея, за да намери мен и Джиан. От дванадесет години не съм спряла да се оглеждам през рамо и да чакам деня, в който ще ни открие.

Изпитвам прилив на съчувствие. Все пак и аз знам какво е да се боиш от тейна. Десет години ме преследваше постоянно в кошмарите ми.

— Тейнът е мъртъв — казвам й аз.

Бригита се усмихва мрачно.

— Да, чух. Май трябва да ти благодаря. Той не беше добър човек.

— Много добре го знам — отвръщам кратко. — И все пак с готовност си оставила дъщеря си при него.

— Изобщо не беше с готовност — поправя ме Бригита и гласът й става остър. — Оставих я, защото нямах избор. Повярвай ми, така беше най-добре за всички.

— Трудно ми е да си представя как би могло да бъде най-добре за нея — отговарям. — Ти си му позволила да оформи характера й, да я превърне в чудовище. Ако беше останала, сега тя щеше да е съвсем различна.

— Ако бях останала, светът, който познаваш, щеше да е само купчина пепел! — отвръща рязко тя.

Така се стъписвам, че не мога да отговоря. Бригита поклаща глава.

— Какви са били слуховете? — пита ме тя. — Че съм напуснала съпруга си заради друг мъж? Че съм избягала от Каловаксия от любов? Това донякъде е вярно — наистина обичах Джиан и продължавам да го обичам. Но тази любов не би ме накарала да изоставя детето си. Май е било по-лесно да разпространят този слух, отколкото истината.

— И каква е истината? — питам аз.

Тя се усмихва, но в тази усмивка няма и капка радост.

— Извинявайте, но не ви вярвам, кралице Теодосия. Виждала съм как властта покварява хората и какво са готови да направят, когато са отчаяни.

Искам да възразя, но знам, че в думите й има известна истина.

— Не мога да ти помогна, ако ти не ми помогнеш — казвам вместо това.

Тя се замисля, вдига чашата към устните си и отпива пак.

— Запозната ли сте с алхимията, Ваше Величество?

Думата ми е позната, но познавам значението й само смътно. Това е нещо характерно за гораките — смесица от наука и магия, която е създала много неща, включително и моло вару.

— Малко — казвам аз.

— Преди каловаксийците да завладеят Гораки, смятаха Джиан за най-добрия алхимик там. Точно както с вашите скъпоценни камъни на Духа каловаксийците искаха да намерят начин да използват алхимията за своите цели. Моят съпруг, тейнът, взе Джиан в дома си, където можеха да го наблюдават, да го изучават. Където можеха да използват уменията му, за да получат оръжия, каквито светът не беше виждал. Джиан, разбира се, отказа. Години наред им даваше само дреболии — малки късчета алхимия, които ги задоволяваха достатъчно, за да го оставят жив. Мечове, които можеха да разсекат всичко, дори мускулите и костите, оръдия, които никога не пропускаха целта, таран — пробойна машина със силата на хиляда души.

Устата ми пресъхва.

— Никога не съм виждала такива оръжия — промълвявам аз.

Тя се усмихна.

— Разбира се, че не си. Джиан беше по-умен, отколкото си мислеха каловаксийците, а алхимията не е като вашите скъпоценни камъни на Духа. Тя е по-скоро нещо живо — има нужда от обгрижване, от внимание, за да оцелее. След броени месеци всички оръжия, които създаваше Джиан, ставаха безполезни.

— Предполагам, че каловаксийците никак не са били доволни.

— Не бяха — потвърждава тя и по лицето й преминава болка. — Но през тези няколко месеца тейнът беше възложил на Джиан да създаде ново оръжие — такова, което ще е достатъчно да сработи само веднъж, но ще има силата да постави хиляди хора на колене. Буквално.

Поизправям се на стола си.

— Какво оръжие? — питам.

Тя не отговаря веднага.

— Джиан го нарече веластра. На горакски корените на съставните части на думата означават нещо като „владетел на сънищата“. Има обаче грешка в превода. На горакски сънят не е нещо, което идва само когато човек спи, не е дори далечен блян и надежда за бъдещето. Думата означава нещо, което е свързано с душата на човека, с желанието. Ако е приготвена подобаващо, веластра обезценява нещата, които човек иска, отнема желанията му… сънищата и мечтите му.

Устата ми пресъхва. Каловаксийците открай време имат роби, но изглежда, че дори веригите не ги задоволяват.

— Как? — Това е единственият въпрос, за който се сещам.

Бригита поклаща глава.

— Веластра е газ, който разширява и изпълва цялото възможно пространство. Едно-единствено вдишване стига, за да превърне човек в марионетка. Животът ще се върти дори около най-дребните неща, които някой им намекне да вършат: да почистят кухнята, да съблекат дрехите си, да скочат от някоя скала. Жертвата няма да има избор. Джиан откри формулата доста бързо, като се имат предвид всички обстоятелства, но не им я каза. Аз разбрах, че я е намерил, по чиста случайност — зърнах част от бележките му, а той не знаеше, че разбирам достатъчно и от горакския език, и от науката, и че мога да схвана какво означават. И двамата разбирахме колко е опасно това оръжие, знаехме, че Джиан не може да го пази вечно в тайна от съпруга ми и че когато тейнът се сдобие с него, целият свят ще рухне. Затова измислихме план за бягство.

— Затова си изоставила Крес?

Тя се поколебава.

— Изоставих Крес, за да спася света — отвръща тя. — Не ми беше лесно да взема това решение, но и днес пак бих направила същото.

— И Джиан все още знае как да създаде веластра. — питам.

Тя не отговаря веднага.

— Ако имахте възможност, Ваше Величество, да унищожите каловаксийците само за няколко секунди, щяхте ли да се възползвате от нея?

— Да, разбира се! — отговарям, без да се замислям.

— С помощта на веластра можете да го постигнете. Можете да отнемете на човек свободата на волята му, възможността за избор, всичко човешко у него — казва Бригита и накланя глава на една страна. — Бихте ли го сторили?

Това ме кара да се замисля. Трудно ми е да си представя, че може да има нещо, което не бих направила за страната си, но това? Прекарах цели десет години като марионетка на императора, макар че дори когато ми се струваше, че нямам избор, всъщност имах. Това беше единствената причина, поради която в крайна сметка бях способна да кажа „не“, да се възпротивя, да избягам. Ако по това време императорът разполагаше с веластра… Прилошава ми. Не съм сигурна, че бих пожелала подобна участ дори на враговете си.

— Не — казвам след миг.

— Може би ще ви повярвам — отговаря Бригита. — Но вие сте просто една жена, макар и кралица, а не съм сигурна, че другите участници в бунта ви ще са на същото мнение. Няма да поема риска.

Готова съм да възразя, но си помислям за Майли. Не се съмнявам, че би използвала подобно оръжие, стига да може. Херон не би го сторил — знам го със сигурност, но не съм убедена за Артемизия. А онези от водачите, които не са тук — Драгонсбейн, Сандрин… те какво биха решили? Не, Бригита е права. Джиан не бива да казва на никого. Тази тайна е опасна и Крес не бива да се добере до нея.

— Значи сте избягали, за да опазите плановете за това оръжие от тейна, от каловаксийците — изричам тихо. — Но това не обяснява защо сте тук.

Бригита отпива още една глътка кафе.

— Двамата с Джиан се установихме в Ста Криверо преди няколко години — не в столицата. В малко, безименно селце близо до източния бряг. Предполагахме, че така ще е по-лесно да останем незабелязани, макар да ми се струва, че една каловаксийка и един горак ще бъдат забелязани, където и да отидат. Миналия месец един от нашите любезни съседи съобщи на краля за присъствието ни и в замяна получи допълнителни дажби вода. Оттогава сме в мината.

Още едно парченце се намества в пъзела.

— Ти си част от размяната — възкликвам аз. — Ти си причината принц Аварик да дойде лично — за да се увери, че ще те разменят… Но за какво? Водната мина? Навярно крал Етристо мисли Крес за сантиментална глупачка, готова да даде толкова много в замяна на няколкостотин войници, майка си и любовника, заради когото същата тази майка я е изоставила. И дори не подозира за истинската причина.

Бригита вдига рамене.

— Стакриверският ми е много слаб. Не можах да разбера всичко, което казаха хората, които ме плениха. Но изглежда, че крал Етристо и дъщеря ми са стигнали до споразумение, след като той е предупредил нея и императора за плановете ви. Да, това са по същество условията на размяната. Ста Криверо ще получи достъп до Водната мина в замяна на войници, с чиято помощ да смаже астрейския метеж веднъж завинаги. Това, че ме залови и ще ме предаде на дъщеря ми, е жест на добра воля от страна на краля преди официалната част на сделката, която Кресцентия и принц Аварик трябва да подпечатат лично съвсем близо до мината. Двамата с Джиан бяхме изпратени тук предварително е малка група стражи, за да може един каловаксийски страж, който беше част от домакинството на тейна в Гораки, да потвърди самоличността ни. Съгледвачът на Кресцентия замина малко преди вие да дойдете.

Сърцето ми се свива.

— Крес ще дойде тук — изричам бавно. Трудно ми е да обърна внимание на другите неща, които казва тя.

— Да. Довечера — потвърждава Бригита и объркана сбърчва чело. — Вие не знаехте ли?

Поклащам глава. Знаех за стакриверите, знаех за размяната, знаех дори, че принц Аварик ще дойде лично, за да подпечата споразумението. Може би трябваше да се досетя, че и Крес ще дойде лично, но императорът винаги се криеше зад стените на двореца, неизменно пращаше други да изпълняват заповедите му. Той никога не би рискувал живота си — не би дошъл чак тук, за да се срещне с непознат, на чиято вярност не може да разчита.

Или може би дълбоко в себе си съм знаела. Може би просто не съм искала да го приема. Може би съм знаела, че не съм готова отново да се изправя лице в лице с нея.

— Тя няма да дойде сама — казвам аз най-накрая и поглеждам към Бригита. — Би било изключително глупаво да дойде да се срещне с един чуждестранен принц и неговата армия, охранявана само от личната си стража. А тя не е глупачка. Ще дойде с армия — и мисля, че тази армия ще е голяма. Стакриверите действаха срещу нея до съвсем неотдавна, така че със сигурност им няма доверие. А освен това ще иска да се изперчи, така че никога да не им мине през ум отново да й се противопоставят.

Дойдохме във Водната мина с очакването да устроим засада на хора, извършващи най-обикновена размяна… не сме готови да подпалим война!

— Можем да избягаме — нарушава Майли мълчанието, изпълнило кабинета на коменданта от няколко минути насам.

Само минута след разкритието на Бригита Майли нахлу обратно в кабинета, следвана от Херон и Джиан. Джиан им казал същото, което Бригита каза на мен. Повикахме един от пазачите и му наредихме да заведе Джиан и Бригита на някое сигурно място, а Артемизия предположи, че ще ни е по-полезна като съветник, отколкото като страж, затова влезе при нас в кабинета и решително затвори вратата зад гърба си.

Току-що сме получили вест от съгледвачите, че на хоризонта са се появили кораби и ще пристигнат тук преди залез-слънце.

— Не можем да избягаме — отговарям и гласът ми е решителен, макар че във вените ми пулсира страх, изгарящ и панически. — От юг се приближава стакриверска армия с кораби, а от север идват каловаксийците по суша. Имаме прекалено малко хора, а много от тях все още не са се възстановили от раните си или от гладуването. Няма да успеем да се придвижим достатъчно бързо и ще се озовем в капан по средата.

Майли обаче не отстъпва. Погледът й среща моя, корав и уверен.

— Ние можем да избягаме — поправя ме тя. — Ние и онези, които ще могат да издържат.

— Не говориш сериозно! — изръмжава Херон.

— Не твърдя, че този изход е идеален — настоява тя. — Но няма да се срамувам, задето предлагам единствения разумен начин да се измъкнем. Или някои от нас ще оцелеят, или никой няма да остане жив.

— Няма да стигнем много далеч — намесва се Артемизия. — Когато пристигнат каловаксийците и видят какво е останало от мината, ще ни подгонят и тъй като единственият начин да останем незабелязани и да не се натъкнем право на армията им, е да тръгнем около езерото Кулан, ще ни настигнат най-много след няколко часа.

Останалите продължават да се препират, но аз не им обръщам внимание. Идеята за това нападение беше моя. Аз изтълкувах грешно ситуацията, аз не си набавих достатъчно информация, преди да взема решение. Може би трябваше да изчакам, но тогава още щяхме да седим край Огнената мина, несигурни и уязвими.

Премислям онова, което ми съобщи Бригита преди малко. Крес ще пристигне довечера заедно с армията си и ще очаква да завари Водната мина в нормалното й състояние. Ще се срещнат с принц Аварик, за да подпечатат споразумението, а после и каловаксийците, и стакриверите ще си тръгнат. Толкова главоболия за такава кратка среща! Само ако имаше начин да спуснем завеса над мината, да скрием факта, че изобщо сме били тук!

Още щом тази мисъл минава през ума ми, ми хрумва идея.

— С колко Водни пазители разполагаме? — питам, но думите ми потъват сред шума от спора им. Прокашлям се шумно и отново питам, този път достатъчно високо да ме чуят.

Майли ме поглежда така, сякаш е забравила, че съм тук.

— Двадесет — отговаря тя.

— Всъщност нито един — поправя я Артемизия. — Не разполагаме с обучени Водни пазители. Имаме двадесет души с вродена мощ, но без никакво обучение.

— Да, но са двадесет — произнасям бавно. Мисля си какво постигна Артемизия съвсем сама и го умножавам по двадесет. Разбирам какво казва. Наистина разбирам разликата, но си спомням и какво можех да правя аз дори преди да започна обучението си. Да, силата ми наистина беше дива и неопитомена, но беше голяма. Освен това нямаме друг избор.

— Никъде няма да ходим — обръщам се към Майли, а после поглеждам към Артемизия. — Няма и да се бием. Крес ще води със себе си много войници, а нашите хора все още се възстановяват от тазсутрешната битка. Със сигурност ще загубим. Не, ще останем тук, така че каловаксийците да ни видят. Ще се престорим, че ние сме стакриверите. А когато всичко свърши, ще продължим по пътя си, без каловаксийците да разберат нищо.

— А стакриверите? — пита Херон.

— Можем да ги обезвредим още преди да стъпят на брега. Те не са опитни воини, а като моряци са още по-неопитни. С помощта на няколко Огнени и Водни пазители можем да унищожим флотилията им.

— Звучи чудесно, но каловаксийците ще видят, че лагерът с унищожен — напомня ми Майли.

— Няма — отговарям. — Ще видят лагера точно такъв, какъвто беше — какъвто очакват да бъде. А принц Аварик и стакриверите ще бъдат на брега и ще ги чакат, готови да сключат сделка.

Останалите се намръщват, объркани, но Артемизия ме поглежда в очите.

— Искаш да използваме необучени Пазители — казва тя. — Ти най-добре знаеш, Тео, колко различна е първичната сила от овладяната.

— Знам — потвърждавам. — И ако обстоятелствата бяха по-различни, не бих го предложила. В сегашното ни положение обаче трябва да попитам: можем ли да го постигнем?

Тя се поколебава и кимва.

— На теория, да.

— Значи теорията ще трябва да ни стигне.

— А сделката? — пита Херон. — Крес иска Джиан и Бригита, но ако това, което ти е казала Бригита, е истина…

— Не можем да й дадем Джиан — прекъсвам го аз. — Знам го със сигурност, все едно какво ще се случи довечера. Ще й кажем, че е умрял по пътя дотук.

— Тя никак няма да се зарадва — предупреждава ме Артемизия.

— Убедена съм, че няма. Но предпочитам да си имам работа с гнева й, отколкото да сложа това оръжие в ръцете й.

— А Бригита?

Поколебавам се, прехапвам долната си устна.

— Ако й кажем, че нито един от двамата не е в наши ръце, тя ще заподозре нещо — отвръщам. — А освен това Бригита не представлява опасност — спокойно можем да я разменим. Интересът на Крес към нея е сантиментален, а не стратегически.

— Тя ще я убие — изтъква Херон.

Знам, че е така, но няма да го стори веднага. Сигурна съм, че е подготвила на майка си още ужаси. Може би ще успея да си възвърна столицата на моето кралство, преди Крес да е убила Бригита, а може би това няма да се случи. Но Бригита беше права: аз съм кралица и ще направя това, което трябва.

— Ще разменим Бригита, но не можем да позволим каловаксийците да намерят Джиан. Ако този план не сработи…

Млъквам, но Артемизия разбира какво имам предвид.

— Може и да пленят нас, но него няма да получат жив — казва тя.