Кралицата на жарта

Епилог

Тронната зала е безмълвна като гробница. Няма никой друг освен мен. Сигурна съм, че ако прекрача прага, ще чуя звуците на празнично веселие, които все още нахлуват от залата за пиршества дори сега, когато слънцето изгрява и се е родил новият ден, но вратата е затворена и единственият звук е от тихото шумолене на роклята ми, докато предпазливо, стъпка по стъпка, прекосявам огромното помещение напът към трона.

След толкова наздравици умът ми е малко замъглен, но чувствам ясно всичко — и триумфа, и скръбта по Блейз и по всички други, които загубихме, и дори по Крес, ако трябва да съм честна.

Но сега съм си у дома — напомням си.

Тази тронна зала не е същата, която помня от детството си. Макар че трусовете на Блейз бяха умерени и добре прицелени, за да оставят това помещение почти невредимо, то все пак изглежда зле. След повече от десет години каловаксийско владичество плочките на пода вече не блестят на ранната утринна светлина, която нахлува през витражите. Подът е напукан и мръсен. Всички повърхности имат нужда от добро почистване. Полилеят е толкова прашен, че почти не свети. Стените са опушени и покрити с петна. Дори и тронът изглежда занемарен — обсидианът е потъмнял и е подобен на восък.

Каловаксийците открай време умеят да вземат нещата, които искат, но да се грижат за тях — в това не ги бива особено.

Стената откъм балкона към градината е набързо поправена — група Земни пазители са попречили целият дворец да рухне, но пукнатините все още се виждат. Земята все още е обсипана с отломки. Може би ще оставя всичко така — с пукнатините и всичко останало, та никога да не забравим какво се случи тук.

Огряна от бледото утринно слънце, тройната зала изглежда позлатена и мека. Като сън. Дори сега не съм напълно сигурна, че не е сън. Може би след миг ще се събудя в някоя палатка извън столицата, на някой кораб или в Ста Криверо, или може би дори в старата си стая в този дворец, заобиколена от Сенки — затворничка в собствения си дом. Но ако това е сън, смятам да му се порадвам колкото се може по-дълго.

Като дете мразех трона на майка си. Представях си как я увива в черни ластари, приковава я към себе си и я превръща в непозната — не моята майка, а кралицата. Мразех този трон, боях се от него и винаги го заобикалях отдалеч.

Сега обаче вървя към него. Представям си майка ми, седнала на него както преди обсадата. Виждам я седнала удобно, с кръстосани крака и отпуснати в скута ръце. Виждам я със същата корона, която нося аз сега, и високо вдигната глава, докато изслушва хората, дошли да я помолят за помощ. Мисля, че никога няма да узная със сигурност, но ми се иска да вярвам, че е била щастлива на този трон, че е била щастлива като кралица.

Обсидиановата странична облегалка е студена под пръстите ми. Проследявам пламъците, гравирани в нея. На този трон са седели безброй поколения жени от моя род. Един ден трябваше да науча имената им, но каловаксийците навярно са унищожили всеки, които ги е познавал, всяка писмена следа от съществуването им. Сърцето ми се свива.

Не искам да мисля за Крес, но все пак си я представям, седнала на този трон. Дали й е бил удобен? Или я е плашел така, както някога мен? Питам се дали духът й ще ме преследва вечно. Част от мен се надява да е така, надява се да мога да запазя частица от нея, колкото и ужасна да е тази частица.

Част от мен все още не знае как да живее в свят, в който нея я няма.

Описвам кръг около подиума и ръката ми се плъзва по твърдите извити ръбове на трона. Отново стигам отпред и си поемам дъх — бавно, несигурно. После се отпускам на трона, слагам ръце на страничните облегалки и сядам колкото се може по-изправена.

Оставам стъписана до дън душа, защото осъзнавам, че това вече не е тронът на майка ми. Не е и тронът на императора, нито тронът на Крес или на някоя от моите безименни предшественички.

Този трон е мой и само мой и вече не се боя от него.