Кралицата на жарта

Пещера

За последен път влязох в тази пещера заедно със Сьорен, след като минахме през тунела, хванати за ръце и треперещи в тъмното. Тогава той току-що беше загубил доверието ми след битката с вектурийците, а аз съвсем скоро щях да загубя неговото на борда на „Уоз“. И все пак, ето ни тук, рамо до рамо напът към двореца, и аз не вярвам почти на никого така, както на него. Освен това този път не сме сами.

— Тео, ако обичаш — обажда се Херон зад дясното ми рамо. Артемизия е до него, а Майли — зад тях. Макар че приливът е нисък, водата в пещерата стига до коленете ни.

Призовавам върху дланта си огнена топка, само колкото да осветя задната част на пещерата и входа на малкия тунел, скрит между скалите. Влизам първа и останалите тръгват след мен един по един, водени от светлинката ми.

Тунелът се оказва по-къс, отколкото го помня, но може би това се дължи на факта, че сега не съм толкова нещастна, колкото предишния път. Не съм изтощена от бягане, прегладняла след цяла нощ сама в килия, премръзнала от студения вечерен въздух. За разлика от безкрайното вървене миналия път, сега ми се струва, че са минали само няколко секунди, преди да стигна до разклонението.

Едната пътека води към тройната зала, където точно сега може би се намира Крес. Колкото и да е изкусително да отида първо там, се заставям да поема по другата — онази, която води към тъмницата.

Всеки път, щом си помисля за това място, настръхвам. Спомням си последния път, когато бях там, спомням си в какво състояние видях онези трима Пазители, които се бяха заклели във вярност на майка ми. Спомням си какво им бяха причинили каловаксийците, източената кръв, отрязаните пръсти, годините, прекарани под земята, докато императорът не спираше с налудничавите си планове, не спираше да експериментира с тях.

Но ако императорът беше луд, то каква е Кресцентия? Тя направи с Лайъс абсолютно същото. Да не говорим, че използваше собствената си кръв, за да отравя тези, които нарича свои приятелки. Кого ли държи в тъмницата? Скоро ще разбера със сигурност, но засега въображението ми е предостатъчно и картините, които рисува, са повече от ужасни.

— Ръката ти трепери — обажда се Артемизия и пристъпва по-близо до лявото ми рамо.

Поглеждам и виждам, че е права — ръката ми трепери, а с нея и пламъчето, и сенките, които то хвърля по мокрите каменни стени.

— Студено е — отвръщам. Това си е вярно. Тунелът е студен, но докато държа пламъка, не усещам никакъв хлад. Артемизия обаче приема оправданието, без да трепне.

— Сега не е моментът да губиш самообладание — казва тя все пак и въпреки че гласът й е тих, усещам в него предупредителна нотка.

Не бива да рухваш. Не и сега.

Няма нужда да ми го казва, но все пак съм й благодарна. Поемам дълбоко дъх и заповядвам на ръката си да се успокои.

— Стигнахме — обажда се Сьорен и аз чувам плискането на водата, когато той се приближава от другата ми страна. После минава покрай мен и се насочва право към каменната стена насреща ни.

Отначало ми се струва, че тунелът свършва тук, пред стената, но когато я оглеждам внимателно, виждам едва забележими пукнатини в скалата — очертания на врата. Сьорен полага ръка върху нея, обръща се и поглежда към нас. Изражението ми е напрегнато, но на светлината на огъня забелязвам колко е трескав погледът му.

— Готова ли си? — пита той.

Не! — помислям си ненадейно. — Не, изобщо не съм готова! Но си спомням какво ми каза той — че човек никога не е готов да се втурне на бойното поле, но все пак го прави.

— Готова съм — отговарям.

Сьорен кимва и натиска силно вратата с рамо. Тя изскърцва и се открехва — точно толкова, колкото да се промъкне през нея.

Ние оставаме в пещерата и се заслушваме напрегнато.

Тежки стъпки. Глухи, резки гласове, които говорят на каловаксийски. А после сблъсък на юмрук о кост, пропукване, което отеква в пещерата, боричкане. За няколко секунди настъпва тишина, не чуваме абсолютно нищо.

Затаявам дъх, защото отново се разнася шум на стъпки, които идват право към нас.

Сьорен надниква през отвора. Лицето му е опръскано с кръв, но на устните му играе мрачна усмивка.

— Готово — казва той, отдръпва се и ни пуска да влезем в тъмницата. Стиснал е за ръката някакъв каловаксиец — пазач, предполагам, макар че Сьорен е съблякъл униформата му — и когато ние сме вече вън от тунела, Сьорен го завлича в него и го бутва грубо на земята.

Връща се в светлината на моето пламъче и аз го оглеждам внимателно. Не ми изглежда уморен, но сега е облякъл униформата на пазача върху ризата и панталоните си. На слабата светлина ще мине за един от тях.

— Взе ли ключовете? — питам.

Той вдига един месингов пръстен с три ключа — два за портите, които разделят тъмницата от другата част на двореца, и един за всички килии, спомням си аз.

Започваме от най-вътрешната част на тъмниците — отключваме килиите и проверяваме хората вътре. Осъзнавам, че много от тях не са Пазители. Не са опасни. Просто астрейци, прегладнели, ранени и полумъртви.

— Откраднах само къшей хляб! — прошепва една жена и се хваща за мен с окървавените си пръсти. Очите й са обезумели, а косата — сплъстена. — Господарят ми го беше изхвърлил, а аз не бях яла дни наред.

Сърцето ме боли да ги слушам, но се насилвам да го сторя. Оставам при тях, докато Херон лекува един по един тези, които не могат да вървят сами. После трите с Артемизия и Майли ги завеждаме до тунела с ясни указания: Намерете Ерик. Намерете кораба. Качете се колкото можете по-високо на скалите около пещерата и чакайте да ви спасят.

Сьорен се преструва, че тръгва на обход около следващата група килии, но всъщност търси друг пазач и други ключове, за да можем да обиколим по-бързо тези килии.

Трябва да освободим всички затворници, преди да нанесем удара си.

След двадесетина минути Сьорен дотичва обратно при нас, задъхан и с още два пръстена с ключове. Подава единия на мен, а другия на Майли.

— Побързай! — казва ми. — Там, долу, има повече пазачи, отколкото очаквах. Тези двамата не ме познаха, но не знам за следващия.

Кимвам и намирам ключа, който изглежда като онзи, който използваше Херон.

— Заведете хората, които могат да вървят, на сигурно място — обръща се Херон към нас, без да вдига поглед от лицето на една жена със счупен крак. — Тези, които не могат, оставете в килиите, ще отида при тях при първа възможност.

Не си правя труд да отговоря. Вместо това двете с Майли тръгваме в различни посоки с ключове в ръка.

Когато отключвам първата килия, намирам петима Пазители, макар че е тясно дори за един. Не знам откъде разбирам, че са Пазители, но го усещам още щом влизам вътре.

— Можете ли да вървите? — питам с приглушен глас.

Един мъж ме поглежда с тъмните си очи, които се открояват на хлътналото лице.

— Кой пита? — иска да разбере той с груб, дрезгав глас и аз виждам, че са му избили няколко зъба.

За разлика от миналия път, когато чух подобен въпрос в тези килии, не се поколебавам.

— Кралица Теодосия Айрин Хазара — отговарям.

Мъжът се поизправя, а двама от другите започват да си шепнат, но толкова тихо, че не успявам да разбера какво казват.

— Така ли? — пита първият и ме поглежда замислено.

— Някой друг път с удоволствие ще ти разкажа най-подробно историята на семейството си, но сега трябва да дойдете с мен на сигурно място!

— На сигурно място! — подсмихва се презрително една жена. — Ако не знаеш, дете, на този свят няма нищо сигурно.

— Вижте, наистина нямам време да ви убеждавам да бягате, ако не искате! — отвръщам и поглеждам към дългата редица килии, до които трябва да стигна. — В края на този коридор има един тунел — добавям и посочвам мястото. — Ако не можете да стигнете сами, имам един приятел, Въздушен пазител, който може да помогне.

— Така ли? — пита мъжът. — А случайно да ви трябва още един?

Започвам да ровя във вързопа от зебло, изваждам един Въздушен камък, хвърлям му го и той го улавя ловко.

— Още някой? — питам ги.

Сега вече всички започват да искат камъни един през друг — още един Въздушен, два Водни и един Земен. Раздавам ги и нареждам на Пазителите да помогнат на хората, които вече са тръгнали към тунела, и да насочват тези, които тепърва ще идват.

— Помогнете на всички да се качат горе на скалите или на „Уоз“ колкото се може по-бързо.

— Да, кралице моя! — отговаря мъжът, стиснал здраво камъка в ръката си.

Усмихвам се и забързвам към следващата килия, а после и към по-следващата.

Когато стигам до края на редицата, в торбата ми не е останал нито един камък на Духа, а в килиите — нито един затворник. Въздушните пазители, които намерих, се заеха незабавно да лекуват ранените. Земните пазители носеха други хора. Това, което може би щеше да ни отнеме цял час, свършваме за половин.

— Всички ли са в тунела? — питам, когато се връщам.

Херон кимва.

— Има ли още пазачи?

— Доколкото видях, не — отговаря Сьорен. — Със сигурност са разположени или по-близо до входа, или край трапезарията от другата страна.

— Е, добре — казвам аз, — ще дадем на затворниците още пет минути да излязат от тунела. А после можеш да вдигнеш тревога.