Кралицата на жарта

Теория

Налага се да отложим заминаването си с няколко часа. Малко вероятно е пратеникът да е дошъл съвсем сам — на мястото на Крес бих изпратила с него и шпиони, които да наблюдават действията ни. И наистина, когато изпратихме съгледвачи в планините, те преброиха двадесет мъже, които ни наблюдаваха. Веднага ги убиха — не можем да хабим храна за заложници. Предложението е на Майли, но и аз нямам особено желание да възразявам.

Докато се приготвяме да напуснем следобед, Артемизия ме намира в палатката ми. Изражението й е непроницаемо както винаги, но едва доловимо любопитство играе в ъгълчетата на устните й. Вдигам глава от захабената карта, разстлана на пода — единственият предмет, който все още не е прибран в багажа ми.

— Някакви новини от Херон? — питам.

Арт поклаща глава.

— Когато го видях тази сутрин, стискаше онази златна бучка в ръката си толкова силно, та си помислих, че ще я строши. — Тя се поколебава и поглежда през рамо към спуснатото чергило на палатката. От другата страна е застанала фигура, чийто силует се очертава като сянка върху чергилото. — Но намерих нещо… или по-точно някого. Една жена, която е била в мините, когато императрицата е отишла там преди около месец.

Гръбнакът ми се сковава.

— Крес е била тук?

— Императрицата — поправя ме тя не особено благо. — Да. Официалното обяснение било, че се е нагърбила със задължението на баща си да проверява мините, докато изберат нов тейн.

— А неофициалното?

— Задавала много въпроси — казва Артемизия. — За мината и по-специално за изворите в нея.

Не мога да кажа, че съм изненадана — вече подозирах, че може да се е случило — но въпреки това усещам, че при тази мисъл по гърба ми сякаш се стича струя студена вода.

— Значи, знае за изворите — казвам аз. — Навярно е разбрала, след като с изтезания е накарала някого да й каже какво представлява Енкатрио.

— Да, но точно това е проблемът — отговаря Арт. — Нито един от робите, нито един от стражите, нито един от хората, които са работили в мината след обсадата, не знаел нищо за никакви извори. Никой не ги е виждал.

Отивам до отсрещната страна на палатката, облягам се на един от коловете и скръствам ръце на гърдите си.

— Но в това няма никаква логика! — казвам замислено. — Чух изворите още щом влязох в мината, още преди спомените ми да изчезнат. И мисля, че веднъж зърнах един от тях, но не съм сигурна. А ти… Който и да е този, от когото си взела Енкатрио, той със сигурност е получил отровата от мината.

— Човекът, който ми я даде, не я е налял лично. Съмнявам се, че би могъл да ми каже кой или кога е взел отровата. Може да е бил някой отпреди обсадата — разсъждава Артемизия. — Колкото до теб, не знам какво си чула и видяла, но всички доскорошни роби, с които говорих, казаха едно и също: колкото и надолу да са слизали в мината, не са виждали нито един извор. Отначало си помислих, че може би не са казали на императрицата, за да опазят тайната на изворите, но сега, току-що повториха същото и пред мен и ми се струва, че казват истината.

— Но ти си довела някого тук — казвам и поглеждам към сянката на жената от другата страна на палатката. — Какво знае тя?

— След всичките усилия да я намери, императрицата не искала да си тръгне с празни ръце — обяснява Артемизия. — Затова започнала да разпитва хората за други начини да създаде огнена отрова — нещо, което да има същия ефект като Енкатрио.

— И тази жена й е помогнала, така ли?

Арт отрича, като поклаща глава.

— Но познава човека, който й е помогнал. И нещо още по-важно: знае какво е казал този човек.

На пръв поглед жената, която Артемизия довежда в палатката ми, наближава четиридесетте, с повяхнала кожа, крехка фигура и прошарена черна коса. Погледът й е мрачен и предпазлив — след като е работила в мините повече от десетилетие, със сигурност е видяла ужаси, каквито аз не мога и да си представя. Предлагам й стол и тя приема, но сяда на ръба и стиска здраво ръце в скута си. Едва когато се взирам в нея, осъзнавам, че не може да е толкова възрастна, колкото си помислих отначало — бих се учудила, ако е на повече от двадесет и пет.

— Благодаря, че се съгласи да говориш с мен — обръщам се към нея аз. — Как се казваш?

— Страя — отговаря жената и ме поглежда с големите си тъмнозелени очи, които се отклоняват веднага щом срещат моите.

— Страя — повтарям аз и поглеждам несигурно към Артемизия, която е застанала зад нея, препречвайки входа, за да е сигурна, че никой няма да ни прекъсне. — Разбрах, че императрицата се идвала на мините, за да събере информация.

— Никой не искаше да й каже нищо, Ваше Величество! — уверява ме Страя с разтреперан глас. — Когато пристигна в лагера, косата й беше прибрана под копринен шал, увит около врата й. Макар че времето беше топло, носеше наметало, което я покриваше от врата надолу. Видяхме само лицето й. Устата й беше начервена, но виждах, че под багрилото нещо не е наред — устните й бяха черни и се белеха.

Спомням си как изглеждаше Крес, когато я видях за последен път — черните устни, обгореното гърло, побелялата коса. Изобщо не се беше опитала да прикрие ефекта от Енкатрио. Гордееше се с тези белези. Но, изглежда, невинаги.

— Ти разбираше ли какво се е случило с нея? — питам момичето.

Очите на Страя търсят моите и този път не се отклоняват. Тя преглъща и прехапва долната си устна.

— Имаше слухове — започва бавно тя. — Някои от хората в мините са чули стражите да казват, че вие сте я отровили. В нощта, в която тя пристигна, се върнах в бараките и момичето, което спеше над мен — Надя — ми каза, че със сигурност е било Енкатрио. Каза, че когато човек погълне подобна отрова и оцелее, се променя — и външно, и вътрешно.

Изправям се на стола си.

— Надя откъде е знаела толкова много за отровата? — питам Страя.

— Преди обсадата баща й е бил огнен жрец — отговаря тя. — Надя знаеше за мините какви ли не неща, за които ние, останалите, дори не подозирахме. Каза, че можела да избяга, ако знаела къде да отиде после, но смятала, че дори да успее да се измъкне от лагера, щяла да скита без посока, докато умре от глад, а да не говорим, че ако я открият, щели да я екзекутират. Познавах много хора, които биха предпочели смъртта пред веригите, но Надя не беше от тях. Тя смяташе да живее и да види края на каловаксийците.

Усещам как ми прилошава. Забелязвам, че Страя говори за Надя в минало време, и не е трудно да предположа, че Надя не е живяла достатъчно дълго, за да види веригите си строшени.

— Стражите знаеха за Надя. Знаеха, че тя познава мините по-добре от всеки друг. Затова я заведоха пред императрицата и там започнали да я разпитват. Така и не я видях повече.

— Тогава откъде знаеш какво е казала на императрицата? — питам аз.

— Защото тя ми го каза веднага щом императрицата пристигна и видяхме какво й е причинила отровата. Надя ми обясни, че изворите в мината са трудни за намиране, че се местят, а понякога съвсем изчезват, но че самите извори нямат значение, защото докато императрицата е жива, отровата ще остане в кръвта й.

Отровата ще остане в кръвта й.

Палатката се разлюля под краката ми. Нужно ми е голямо усилие, за да остана права. Още едно парченце от пъзела се нарежда на мястото си и аз чувам как изтраква с такава сила, че ехото стига чак до костите ми.

— Сигурна ли си, че го е казала на императрицата? — Очаквам всеки момент гласът да ми изневери.

Страя се поколебава.

— Не съм сигурна. Предполагам, че единствените хора, които знаят със сигурност, са императрицата и самата Надя. Но императрицата си тръгна веднага след като приключи с нея. Стражите бяха събрали и други, за които предполагаха, че разполагат с информация, но тя не пожела да говори с никого другиго. Просто си замина.

Поглеждам над рамото на Страя и срещам погледа на Артемизия. Тя се опитва да намери логика в чутото, да разбере какво означава, но разказът я е изненадал много и тя изглежда ужасена, а това рядко й се случва.

— Значи, когато тя ми с предложила отрова — изричам бавно и отново поглеждам към Страя, — всъщност ми с дала кръвта си.

— Да, Ваше Величество — отговаря момичето, — така мисля. Навярно разбирате, че тази кръв не е толкова силна, колкото онази отрова, която идва от мините. Надя ми каза, че е по-лесно човек да преживее отровната кръв, отколкото истинско Енкатрио. Преди няколко века оцелелите от истинското Енкатрио продавали кръвта си на тези, които се надявали да се сдобият с дарби, но не искали да рискуват твърде много, както ако слязат в мините. Мисля, че вашата прабаба е забранила тази практика.

— Ето защо отровата не е била толкова силна и не те е убила — обръща се към мен Артемизия.

— Мислех, че по-скоро е заради теб — казвам аз и поглеждам към нея. — Защото ти я неутрализира.

— Може би и заради едното, и заради другото — отвръща тя замислено.

— Това обяснява и още нещо — добавям аз и я поглеждам многозначително. Не искам да споменавам за съня си пред момичето.

Артемизия все още не изглежда съвсем убедена, но долавям в очите й разколебаност.

— Благодаря, Страя. Помогна ми повече, отколкото можеш да си представиш — казвам й аз.

Страя кимва, изправя се и приглажда памучната си рокля. Точно преди да стигне до чергилото обаче, се спира.

— Ваше Величество? — поглежда към мен през рамо.

— Да?

— Надя предпочиташе веригите пред смъртта, но беше по-смела от мен — казва тихо тя. — Може да съм страхливка, но ако каловаксийците отново се опитат да ме пленят, предпочитам да умра.

— Няма да се стигне дотам — уверявам я, макар да не знам дали ще мога да удържа на обещанието си. — И аз казах същото по време на битката. Нима би ме нарекла страхливка?

— Не! — отвръща бързо тя. — Разбира се, че не. Исках да кажа само…

— Има различни видове смелост, Страя. Днес твоите предци ни наблюдават с гордост от Отвъд и когато дойде денят да отидеш при тях, ще те посрещнат с отворени обятия. Но този ден няма да настъпи скоро — не и ако зависи от мен.

Страя скланя глава.

— Благодаря, Ваше Величество — промълвява тя и оставя двете ни с Артемизия сами в палатката.

— Пила си от кръвта й — казва Арт след кратко мълчание.

Когато чувам думите, изречени на глас, ми се повдига.

— Да.

Сега у мен има част от Крес и не мисля, че някога ще мога да се освободя от нея. Кръвта, изтласквана от сърцето й, е вътре в мен и онова, което е било част от нея, е вече част от мен.

Сега наистина сме сестри по кръв и душа.

— Това не означава, че двете с нея сънувате едни и същи сънища — заявява Арт, но сега в гласа й я няма предишната сигурност.

— Не знаем какво означава това — напомням й. — Но знаем, че Крес разполага с неизчерпаем запас от Енкатрио съвсем буквално на върха на пръстите си. И тя го знае.

— Ако тази теория е вярна, значи и ти разполагаш с такъв запас — изтъква Арт.

Не съм се сещала за това, но сега прозрението ме осенява като мълния. Кръвта във вените ми изведнъж започва да ми се струва по-гореща, кипяща от опасна енергия. Вдигам ръце към раменете си и ги потърквам, защото кожата ми изведнъж настръхва.

— Ако тази теория е вярна, моята кръв би трябвало да е по-слаба — отбелязвам аз. — А освен това няма да я използвам.

Артемизия изсумтява.

— Стига, Тео! — сгълчава ме тя. — Няма нужда да се правиш на добродетелна, справедлива кралица — не и пред мен. И двете знаем, че наложи ли се, ще използваш всяко оръжие, с което разполагаш.

Тази мисъл ме смущава, но не съм убедена, че не отговаря на истината.

— Има и още нещо — казвам, защото се сещам за спомена от мината. Разказвам за него на Артемизия и тя прехапва устна.

— Всички, с които говорих, е тези, които са излезли променени от мината, казват едно и също — казва тя. — Отначало не помним нищо, но е времето се връщат три спомена. — Тя вдига три пръста. — Три изпитания, през които сме преминали. Това сигурно е било първото.

Три изпитания. Спомних си как майка ми работеше до мен в градината, колко невъзможно ми се струваше да се откъсна от нея. Ако това е било само първото изпитание, не мога дори да си представя другите две. Но каквито и да са били, очевидно съм ги издържала, иначе нямаше да съм тук.

— Какви бяха твоите изпитания? — обръщам се към Арт.

На лицето й за миг се изписва болка.

— Ти ми разказа за едно от твоите, затова аз ще ти разкажа за едно от моите — отвръща тя с напрегнат глас. — Ти си била принудена да изоставиш майка си. Аз изоставих брат си. Кълна се, че понякога още усещам как ръчичките му се вкопчват в подгъва на туниката ми. Понякога все още чувам как гласът му ме умолява да остана с него.

Не знам какво да кажа. След малко Артемизия продължава:

— Всички ние сме били принудени да вземем мъчителни решения, Тео — неочаквано гласът й звучи по-меко. — Но ще ти кажа едно: първото изпитание е най-лесното. Следващите стават все по-трудни. Но ти ги издържа. Сега си тук. Не го забравяй.