Кралицата на жарта

Доказателство

Това не променя нищо — казва Майли, когато разказвам докрай съня си на нея, Херон, Ерик, Артемизия и Блейз.

Тя е първата, която нарушава продължителната тишина. Предполагам, че е логично, защото от всички нас тя знае най-малко за Крес и моите напрегнати, сложни отношения с нея. Изобщо не исках Майли да присъства, но тъй като двамата с Херон делят една палатка, тя настоя да остане, защото се боеше да не проведем още една среща, посветена на стратегията, без нея.

— Ти шегуваш ли се? — пита Херон. Стъписването, което се изписа на лицето му, когато видя ръката ми, все още не е изчезнало. — Двете с императрицата сънуват едни и същи сънища… при това не обикновени сънища. Това на ръката й е физическа рана. Което означава, че в тези сънища Тео може да бъде наранена.

— От теоретична гледна точка — обажда се тихо Арт, — това означава и друго: че и императрицата може да бъде наранена насън.

Досега не съм се замисляла за тази възможност, но Арт е права: щом Крес може да ме нарани в споделените ни сънища, защо аз да не мога да нараня нея? Или да й причиня нещо още по-лошо? Но ако успеех да убия Крес насън, това щеше ли да я убие в действителност? Не знам отговора, но си напомням, че всъщност няма значение. Крес е само лицето на проблема; ако умре, каловаксийците просто ще сложат друг на нейно място и положението може още повече да се влоши. Крес поне я познавам. Поне я разбирам донякъде.

— Не — намесва се Блейз, преди да мога да отговоря. — Прекалено е опасно. Не знаем какво ще се случи, а ако императрицата разбере, че тези сънища са нещо повече от съновидения…

Той не довършва, но няма и нужда да го прави. Неизречените думи остават да кънтят в палатката. Блейз и останалите мислят, че тя ще се опита да ме убие, но те не знаят това, което казах на Сьорен — Крес не е искала да умра. Част от нея е вярвала, че ме спасява от тях, от живота, който аз бях избрала. Тя е уверена, че те са ми го наложили насила. Поглеждам към Сьорен, който, очевидно, си мисли същото. Но тъй като не поправям Блейз, Сьорен не казва нищо.

Не знам защо не споделих с тях тази информация. Може би защото би изглеждало, че съм уязвима, за което ще ме осъдят. Биха сметнали, че е останала някаква връзка между мен и Крес… Връзка, която може би никога няма да мога да разсека.

— Тя не подозира нищо — казвам. — По някакъв начин сякаш осъзнава, че това не са обикновени сънища, но все пак ме смята за мъртва. Мисли, че духът ми я преследва.

— Щом те смята за мъртва, защо просто не ти разкаже какъв е планът й? — пита Майли.

Замислям се, прехвърлям в ума си различни възможности, стигам до онази, която ми изглежда неоспоримо вярна.

— Защото иска да е сигурна, че ще продължа да се връщам — отговарям. — Беше се ядосала, че не ме е виждала от няколко дни. Не споделя информацията докрай, защото така знае, че ще се върна.

— Няма да се връщаш повече! — заявява Блейз. — Прекалено е опасно. Херон, ти нали можеш да й приготвиш някакво лекарство? Нещо, което ще й позволи да спи, без да сънува?

Херон се смръщва, но кимва и погледът му среща моя.

— Бих могъл — казва ми той. — Отварата е съвсем лесна. Стига да искаш, ще ти я приготвя.

Искам ли я? Мисълта за сънища, в които Крес не може да проникне, ме изкушава. Не само за да не й позволя да разбере истината, а и заради самата нея, заради начина, по който ми говори, заради начина, по който ме кара да се чувствам. Не обичам да си спомням, че тя е истински човек — човек, когото нараних. По-лесно ми е да си я представям като враг. Когато е далеч, тя изглежда чудовищна и заплашителна.

— Не — отговарям. — Тази връзка е най-добрата ни възможност да останем на крачка пред нея, а ние трябва да държим под око развоя на събитията с Бригита и веластрата. Нямаме почти никакви други предимства пред каловаксийците и трябва да се възползваме от всяко едно.

— Тео… — подхваща Блейз, но млъква и поклаща глава. — Сигурна ли си?

Не съм сигурна в нищо. Отдавна не съм сигурна.

— Това е най-добрата ни възможност — отвръщам.

— Като заговорихме за веластра — казва Майли предпазливо, — ще пристъпя право към въпроса и ще предложа това, което никой друг не смее. Вместо да чакаме каловаксийците да създадат това вълшебно алхимическо оръжие, защо не ги изпреварим? Джиан е в наши ръце…

— Не — прекъсвам я, преди да е довършила. — Бригита имаше право, като не искаше да ни разкрие тайната. Оръжие, което отнема волята на човек, не бива да съществува.

— Но ако то все пак съществува, ако неговото използване е неизбежно — изтъква Майли, — тогава не е ли по-добре да го използваме ние, отколкото те.

Херон поклаща глава.

— Ако използваме веластра, ще станем като тях — заявява той.

Майли поглежда към Сьорен.

— Ами ти, принце? Твоите ръце и без това не са чисти. Ти разбираш какво е на война. Не е възможно и ти да страдаш от такива глупави морални задръжки.

За няколко мига Сьорен остава с поглед, вперен в нейния.

— Знаеш ли какво са берсерките? — пита я той.

Майли присвива очи.

— Ти ги използва срещу моя народ. Бих казала, че съм достатъчно запозната.

Сьорен поклаща глава.

— Да, ти ги познаваш от едната страна — казва той. — Но от другата, от моята… Знаеш ли как карахме берсерките да правят това, което искахме — да се отправят на смърт, без да възразят?

Майли не отговаря, но аз го правя вместо него.

— Упоявали сте ги. — И си спомням какво ми каза Ерик в двореца тогава, когато ми обясни какво точно представляват берсерките.

Очите на Сьорен се впиват в моите и в тях проблясва болка, но той кимва в съгласие.

— Това беше единственият начин — само така можехме да ги убедим да правят това, което искаме, да се самоунищожат заради нас. Но това не беше истинско убеждаване. Виждал съм как очите им се изцъклят, как се движат като марионетки на конци, замаяни и не по своя воля. Да отнемеш волята на човек, означава да отнемеш самата му душа. Вече съм го правил и ще съжалявам до края на живота си. Няма да го сторя пак, при никакви обстоятелства.

За миг мисля, че Майли ще възрази, но накрая тя стисва зъби и поглежда настрана.

— Значи, нищо не се е променило — казва отново тя, — поне за момента. Продължаваме към Въздушната мина. Вие все още настоявате да продължим с този глупав план и да се свържем със семейство Овелган, нали така?

— Мислиш, че е глупав само защото не го измисли ти — обажда се Ерик.

— Нищо не се е променило — казвам аз, без да обръщам внимание на заяжданията им. — Веднага щом съберем всичко, ще продължим по пътя си. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Останалите схващат намека и бързо излизат от палатката. Херон обаче остава край входа и ме гледа как почесвам ръката си и потръпвам от болка.

— Може би великият план на Крес е да ме подлуди с това — казвам аз и поглеждам към раната. Още е червена, както когато се събудих, но поне не се влошава.

Херон се връща при мен и протяга ръка. Показвам му раната и той я оглежда внимателно, като избягва да докосва разранената плът.

— Със сигурност е магическа — казва той след миг. — Но мога да я излекувам.

Отдръпвам ръката си.

— По-добре да лекуваш с дарбата си хората, които наистина имат нужда — отговарям. — Наистина е дразнещо, но няма да ме убие.

Херон кимва и на лицето му се изписва леко облекчение. Сигурна съм, че с цялата му ангажираност да лекува в последно време, е изтощен докрай.

— Сложи й малко мехлем, дръж я чиста и покрита, след време би трябвало да зарасне.

— Благодаря — отвръщам.

Той остава в палатката още малко.

— Извинявай, че не ти повярвах — казва ми той — за сънищата. Трябваше да ти се доверя.

— Това звучеше налудничаво дори и на мен. Самата аз едва повярвах.

— Ще ти приготвя отварата за дълбок сън без сънища — обещава Херон. — Не си длъжна да я пиеш, но някой от тези дни може да искаш да прибегнеш до нея. А ако тя започне да осъзнава… е, ще бъде добре да имаш малко отвара подръка.

Не мога да не се съглася.

— Благодаря — промълвявам.

Той кимва, усмихва се уморено, навежда се, минава под чергилото и изчезва.