Кралицата на жарта

Овелган

Отдалеч господарската къща прилича на творение на изкуството, но когато групата ни се приближава, тя изглежда по-голяма и по-тъмна. След залеза на слънцето, сградата вече не блести като злато. Превръща се в сянка — призрак на онова, което е била през деня.

Лорд и лейди Овелган ни чакат до вратата, в основата на широко мраморно стълбище. С тях са две от дъщерите им — деца на не повече от десет години. И двете са златокоси, с големи очи и сериозно изражение. И двете са облечени в роклички от плътно кадифе, които изглеждат прекалено стегнати, за да им позволят да дишат свободно.

По-малката е вперила поглед в пищния килим под краката си, но очите на сестра й ни изучават, оглеждат голямата ни група от двадесет и трима души, наблъскана във фоайето. За секунда се спират върху мен, преди да се задържат на Ерик. С времето и помощта на Херон сега подутото му око отново е отворено, но над липсващото е завързано по диагонал червено шалче. Той се подпира с една ръка на Херон, за да се насочва. Момиченцето се вторачва с отворена уста, без да се срамува, в синята коса на Артемизия. Но когато зърва Сьорен, на лицето му цъфва усмивка и то не устоява на изкушението, вдига ръка и му помахва.

— Сьорен! — възкликва то и се надига въодушевено на пръсти, преди майка му да го сгълчи да млъкне, да хване размаханата ръка и да я стисне здраво.

От своя страна, Сьорен се усмихва на малката така, сякаш всичко е наред, сякаш това е най-обикновена вечеря, на която ще говорим за най-обикновени неща — например за времето.

— Добре дошъл в дома ни, принц Сьорен — казва лорд Овелган и кимва към него. Прави пауза, дълга и преднамерена, и се обръща към мен: — Кралице Теодосия.

Усмихвам се, удовлетворена. Колкото и маловажно да изглежда, да чуя истинското си име от устата на един каловаксиец, ме изпълва с чувство на триумф. Не „лейди Тора“, не „принцесата на пепелта“, а „кралица Теодосия“. Все пак имената притежават сила и фактът, че ме нарече така, би изглеждал в очите на Крес като държавна измяна — ни повече, ни по-малко. Това е добър знак.

— Познавате ли Ерик, императора на Гораки? — питам и посочвам към Ерик, който схваща какво трябва да направи и се покланя по-изящно, отколкото бих успяла аз, въпреки доброто ми зрение. По някаква причина шалът, завързан около липсващото му око, не отнема нищо от красотата на Ерик особено когато е облечен в горакската си брокатена роба. Прави го загадъчен и дързък като трагичен герой от героична балада. Изобщо не прилича на мъжа, с когото се запознах — облечен в каловаксийски дрехи, които не му прилягаха, човек, откъснат от всички, който никога и никъде не се чувства спокоен и сигурен в себе си.

— Императоре — казва лорд Овелган с известно колебание, — радвам се да ви видя пак.

— Иска ми се и аз да можех да кажа същото, милорд — отвръща Ерик с мрачна усмивка. — Но както можете да предположите, напоследък не виждам добре.

Лорд Овелган се размърдва неспокойно. Очите му се стрелкат из фоайето, сякаш търсят помощ.

— Забелязах — изрича той внимателно. — Сигурен съм, че имате какво да ни разкажете.

Прави знак, с който обхваща цялото фоайе. Помещението е осветено само от един полилей над главите ни и аз едва успявам да различа пищното стълбище, тъмночервения килим, стените, боядисани в сиво и златно.

— Добре дошли в дома ни. Вашите стражи могат да ви изчакат тук, но на вечеря ще бъдем само ние — казва той, поглежда към дъщерите си и слага ръце на раменете им. — Каролина, Елфриде, лягайте си. Кажете „лека нощ“ на гостите ни.

— Но, татко — възразява по-голямата и се нацупва, — не е честно! Сега съм на десет и съм достатъчно голяма да остана. Искам да говоря със Сьорен.

— С принца — поправя я меко лейди Овелган, хваща ръцете и на двете и ги предава на една каловаксийка, която чака наблизо. Предполагам, че това е бавачката. — Някой друг ден ще има време за това. Но сега искаме да сте добри момичета и да отидете право в леглото, нали така?

Намусени и протестиращи, момичетата оставят бавачката си да ги отведе.

— Къде е Фриц? — пита Сьорен, загледан в отдалечаващите се деца. — Когато го видях за последен път, беше бебе, но сега трябва да е почти на пет…

— Болен е — прекъсва го рязко лорд Овелган. — Искате ли да отидем в трапезарията и да уредим въпроса?

Сьорен прави крачка назад, сякаш лорд Овелган му е ударил шамар.

— Извинявам се, милорд. Прав сте. Трябва да обсъдим много неща.

— Вилхелмина, трябва да нагледаш Фриц. Няма нужда да идваш — обръща се лорд Овелган към съпругата си.

Лейди Овелган поглежда към стълбите и на лицето й се изписва копнеж, който за миг измества стоическото й изражение. После се обръща към нас:

— Не, ще остана — отговаря тихо. — Заповядайте, преди да изстине вечерята.

Тя тръгва по коридора и не ни оставя друг избор, освен да я последваме.

— Ако ни е нужна помощ — обръщам се към стражите, преди да тръгнем, — ще изкрещя. В противен случай знаете какво да правите.

Херон кимва, отделя пръстите на Ерик от ръката си и му помага да се облегне на Сьорен. Погледът му не се отделя от моя.

— Внимавай! — обръща се той към мен.

— Ти също! — отговарям.

Масата за вечеря е наредена със златни чинии и прибори и кристални бокали, украсени с Водни камъни. Свещниците са обсипани с Огнени камъни. В русата плитка на лейди Овелган са вплетени Въздушни и Огнени камъни и дори жакетът на лорд Овелган е със Земни камъни, вместо с копчета. Още в мига, в който влизам в помещение с толкова много камъни на Духа, се чувствам смазана. Усещам тежестта им върху раменете си, върху гърдите си, чувствам призива, който отправят към кръвта ми, и ми става трудно да дишам.

Никой друг не изглежда толкова засегнат, затова се старая да запазя изражението си неутрално, докато прислужниците на семейство Овелган ни водят към местата ни. Озовавам се между Сьорен и Ерик, точно срещу лорд Овелган.

Веднага щом всички сядат, една млада робиня се приближава с гарафа с червено вино и налива във всички бокали. Гледам как налива виното с наведена глава. Виното във всички бокали е едно и също, така че не може да е отровно, но самите бокали…

— Имате ли нещо против да си разменим чашите? — обръщам се към лейди Овелган и протягам бокала си към нея.

— Моля? — пита тя учудена.

— Не искам да ви обидя — отговарям с усмивка. — Но от горчив опит разбрах, че трябва да съм бдителна, когато хора, в чиито мотиви не съм сигурна, ми предлагат напитки.

Лейди Овелган се намръщва и поглежда към съпруга си, който кимва, без да откъсва поглед от мен.

— Какъв абсурд! — измърморва раздразнено лейди Овелган, но взема бокала ми и ми подава своя. — Сякаш бих отровила някой от гостите си!

— В последно време предпазливостта никога не е излишна — не се смущавам аз. — Сьорен, Ерик, лорд Овелган, ако нямате нищо против, направете същото.

Настъпва малка бъркотия, докато тримата си разменят чашите. Накрая нито един от тях не държи бокала, който беше поставен пред него, макар че Ерик е взел този на Сьорен, защото очевидно той е единственият от нас, когото семейство Овелган искат да опазят жив. Всички отпиваме колебливо.

Виното е плодово, с щедро количество подправки и аз не усещам вкус на отрова. Оставям чашата на масата. Това не означава нищо: нали не успях да различа и боленза, отровата, която Колтания сипа в чая ми в Ста Криверо.

Може би винаги ще бъда нащрек, когато някой непознат ми предложи напитка, но по-добре да съм прекалено бдителна, отколкото дори и леко небрежна.

— И така — казвам аз и поглеждам към лорд Овелган, — знаете какво искаме от вас и не мисля, че щяхте да се съгласите да ви гостуваме тази вечер, ако и вие не искахте нещо от нас. Какво е то?

Лорд Овелган едва поглежда към мен, преди да насочи вниманието си изцяло към Сьорен.

— Съюз — казва му той, сякаш Сьорен му е задал въпроса, а не аз. — Когато всичко това свърши, някой ще трябва да седне на каловаксийския трон. Вие сте очевидното решение, принц Сьорен, и аз не съм единственият каловаксиец, който мисли така. Много хора — може би дори повечето — биха предпочели да видят на трона вас вместо кучката, която го заема сега.

Аз съм последният човек, който би защитавал Крес, но начинът, по който лорд Овелган говори за нея, ме дразни и аз полагам неимоверно усилие, за да не кажа нещо.

— Когато всичко това свърши, лорд Овелган — отговаря внимателно Сьорен, — може да не е останал никакъв трон — нито за мен, нито за друг някой каловаксиец.

Лорд Овелган изсумтява.

— Може би тук ще стане така — казва той. — Мен ако питате, което баща ви не направи, изобщо не биваше да идваме в тази страна. Нищо й нямаше на Гораки, нито на Йокси преди нея, на нито една от другите страни, които завладяхме. Защо трябваше да хвърляме толкова усилия да завладеем страна, която изоставяме след десет години?

— Защо изобщо трябваше да хвърляте усилия да завладеете някоя страна? — обаждам се аз, преди да успея да се въздържа. — Ерик е законният владетел на Гораки и там няма място за вас. Струва ми се, че и Йокси, и всички други страни, които сте завладели, изпитват същото.

— А какво тогава искате да направим? — пита лорд Овелган и най-сетне поглежда към мен. — Каловаксия е пустош. Тя е една безплодна земя. Няма как да оцелеем там. Да допуснем, че по някакво чудо действително успеете да победите и да си отвоювате трона, Ваше Височество. Какво ще се случи тогава с всички каловаксийци, които превърнаха тази земя в свой дом?

— В Астрея титлата е „Ваше Величество“ — казвам аз с твърд глас. — А отговорът на този въпрос зависи изцяло от вас, милорд. Лично аз не виждам нито една причина да проявя към вас повече милост, отколкото проявявате вие към моя народ от десет години насам. Но тъй като сега сте в благоприятното положение да ме накарате да променя мнението си, може да успеете да ме убедите да потърся друг вариант. В Ста Криверо и още няколко страни, които до момента не сте превърнали в свои врагове, има бежански лагери. Може би ще са така добри да ви приютят там.

Лорд Овелган стисва зъби.

— Бих ви посъветвал да внимавате, Ваше Величество — казва той и всяка дума е остра като кинжал. — Все пак имате нужда от помощта ми.

Вдигам вежди.

— Аз пък мислех, че си помагаме взаимно — отговарям.

— Тео! — изрича предупредително Сьорен и отново насочва вниманието си към лорд и лейди Овелган. — Какво искате от мен? — пита той. — Искате аз да седна на трона — където и да се намира този трон, където и да отиде нашият народ, когато тази война свърши, но това положително не е всичко.

Чувствам се така, сякаш вече не съм в стаята. Всички са забравили за мен, за Ерик също. Сякаш в тази трапезария са единствено Сьорен и семейство Овелган.

Лорд и лейди Овелган се споглеждат.

— Както вече казахме, искаме съюз. При това от най-трайните — отговаря лейди Овелган. — Искаме Каролина да стане императрица.

Сьорен очевидно се изненадва.

— Тя е дете — казва той.

— Разбира се — намесва се лорд Овелган, — говорим само за годеж, докато порасне. Но искаме обещание от вас, в писмена форма.

— Това предложение се гради на предположението, че имам желание да седна на трона на баща си — казва Сьорен.

— Познавам ви, Сьорен — отвръща лорд Овелган. — Вие винаги сте правили това, което е необходимо. А сега народът ви има нужда от вас, за да го предвождате.

— Всъщност, лорд Овелган, вие имате предвид, че аз винаги съм умеел да изпълнявам заповеди — казва Сьорен, като подбира думите си много грижливо. — Искате на трона човек, когото да можете да контролирате, и смятате, че с мен ще ви бъде лесно.

Лорд Овелган не го отрича. Вместо това отпива от виното си, без да се смущава.

— Споразумяхме ли се, Сьорен? — пита той.

Сьорен поклаща глава.

— Вече не съм толкова лесен за контролиране — отговаря той. — Боя се, че не мога да сключа подобно споразумение.

Хвърлям му кос поглед, съвсем объркана. Планът не беше такъв. Трябваше аз да съм докачлива и упорита — такава, каквато те си представят, че би била една астрейска кралица. Сьорен трябваше да бъде техният благ спасител, техният принц, дошъл да ги подкрепи и да им даде каквото поискат в замяна на тяхното разрешение да преминем. Трябваше да прояви сговорчивост, а не да ги настройва срещу нас още повече.

— Но подобно споразумение изобщо не е влизало в плана, нали? Нали така? — продължава Сьорен и поглежда към вратата. — Къде е Фриц?

Очите на лейди Овелган се разширяват и тя поглежда към съпруга си, преди да отговори:

— Вече ви казахме — промълвява тя, но в гласа й има паника. — Той е болен. Спи горе.

— Опитват се да ни забавят — обръща се Сьорен към Ерик и мен. — Само не мога да разбера защо.

Премествам поглед от единия ни домакин към другия. Знам, че Сьорен е прав, но има още нещо… Лорд и лейди Овелган не изглеждат нито самодоволни, нито горди, нито триумфиращи. Изглеждат уплашени.

— Ако си мислите, че сте изпратили човек в столицата, имам лоши новини — обажда се Ерик и се навежда напред. — Нашите хора бяха в готовност и патрулираха по северната граница на селото ви. Ако някой се е опитал да напусне имението, със сигурност са го хванали.

— Да, но не всички послания имат нужда от пратеник — разнася се глас — мек, но някак зъл, като издигащ се стълб от дим.

Стомахът ми се свива. Обръщам се и виждам, че на прага е застанала Рига Стратлан в надиплена рокля от сива коприна, която разкрива черната, обгорена кожа на гърлото й. Последния път, когато я видях, косата й беше дълга, с цвят на розово злато, но сега е безцветна, пепелява, с крехки връхчета, които свършват на нивото на щръкналата й ключица. Погледът й среща моя и черните й устни се извиват в доволна усмивка.

— Лейди Тора — казва тя, макар че в гласа й няма истинска изненада, а само развеселеност. — О, Крес толкова ще се възрадва, като разбере, че си жива.