Кралицата на жарта

Замаяност

След като централната част на двореца рухва, битката приключва бързо — разбирам го само по звуците, по какофонията на войната, която първо се превръща в по-тиха глъчка, а после в победоносни викове и дрънчене на мечове, захвърляни на земята.

Победните викове са на астрейски и през замаяното ми съзнание се плисва вълна на триумф. Победихме — мисля си аз. Въпреки всичко победихме. Но това чувство бързо се стопява, изместено от вината. Победихме, но Блейз не може да го види. Никога няма да види Астрея свободна, макар че не бихме могли да я освободим без неговата саможертва.

Смътно осъзнавам, че вратата към градината се отваря, че Херон и Артемизия минават през нея и тръгват към мястото, където седя неподвижна до тялото на Блейз. Заложниците, събрани в градината, вече ги няма — завели са ги някъде, където да се нахранят и измият, така че тук сме само ние тримата, заобиколени от отломки — ние и студеното тяло на Блейз върху земята.

Толкова време прекарах да се тревожа колко гореща е кожата му, а нито веднъж не се замислих каква ли ще е на допир, когато изстине.

Никой не промълвява нито дума. Херон сигурно е съобщил на Арт за Блейз, защото тя не с изненадана да го види да лежи на земята, но въпреки това е потресена и не може да откъсне поглед от студеното му безжизнено тяло. Предполагам, че да чуеш е едно, но да го видиш с очите си — съвсем друго.

— Свърши ли? — питам и едва ги поглеждам.

Херон кимва и навежда глава.

Колко пъти съм си представяла този момент! Представях си триумфа, който ще изпитам, щастието, което ще ме обземе. Във въображението ми всички ние надавахме радостни викове, смеехме се и ликувахме. Във въображението ми Блейз винаги беше тук и ликуваше заедно с нас.

— Той загина като герой — тихо промълвява най-сетне Артемизия.

От устните ми се изтръгва смях, груб и грозен.

— И какво от това? Дори и герой, пак е мъртъв!

— Той знаеше какво прави — обажда се Херон след миг.

— Искаш да кажеш, че е искал да умре — отвръщам дрезгаво аз. — Знам. Той често ми го казваше.

Херон поклаща глава и челото му се сбърчва.

— Не искаше да умре — поправя ме той, подбирайки внимателно думите си. — Искаше Астрея да живее. Просто знаеше, че е невъзможно да постигнем и едното, и другото, затова направи избор — същия, който щеше да направи всеки един от нас, ако ни го бяха предложили. Същият, който направи и ти, когато императрицата ти предложи Енкатрио.

Знам, че казва истината, но това не ми носи утеха, не и в този миг.

— Тя умря ли при земетресението? — питам, вдигам глава и поглеждам към Херон. — Крес? Открихте ли тялото и?

Херон и Артемизия се споглеждат. Мисля си, че Арт може пак да ме поправи — да ми напомни, че не бива да наричам Крес с малкото й име. Струва ми се, че ако го направи, може да я ударя.

— Не — казва тя вместо това и се поколебава. — Искам да кажа, че открихме тялото й, но не е умряла при земетресението. Открихме я сред отломките край тронната зала. Беше в безсъзнание, но жива. Сега е в тъмницата, свалихме й всички Огнени камъни. Доколкото знам, още не е дошла на себе си.

Кимвам, без ни най-малко да се учудя. Естествено, че едно земетресение не би могло да убие Крес. Каква глупачка бях да си помисля, че ще успее — да си помисля, че боговете ще й дарят такава лека смърт. Че ще ми позволят да не участвам пряко! Не. Винаги съм знаела, че краят може да бъде само един.

— Тя страда от минна лудост — казвам аз. — Дори без камъни, пак може да е опасна. Погрижете се край нея постоянно да има Водни пазители и насрочете екзекуцията й да бъде на зазоряване.

Артемизия кимва, без да се учудва на нито една от двете прокламации. Сигурно не съм единствената, която е замаяна.

— Трябва да станеш! — обръща се Арт към мен с решителен глас. — Астрея е свободна и народът й — твоят народ — празнува. Хората ще искат да видят своята кралица.

Преглъщам мъчително. Прилошава ми при мисълта да се изправя пред хиляди ликуващи хора и да празнувам.

— Той щеше да иска да постъпиш точно така — подкрепя я Херон. — А твоите поданици имат нужда от това. Много от тях са били деца преди обсадата. Мнозина са посрещнали вчерашния ден като роби. Сега не са сигурни какво да правят със свободата, която им даваш. В този момент им трябва водач, трябва им някой, чийто пример да следват.

Не се чувствам като водач, а като кралица — още по-малко. Но знам, че е прав. Отново поглеждам към Блейз и докосвам ръката му, отпусната и студена до тялото му.

— Погрижете се да измият тялото му — казвам. — Подгответе го за погребение — за церемония като за герой.

Артемизия кимва разбиращо.

— Днес загинаха много герои, Тео — казва внимателно тя, но в гласа й все пак долавям остра нотка.

Ти не си единствената, която загуби любим човек. Колкото и сурово да звучи, тя има право.

— Утре вечер ще има обща церемония за всички тях — казвам й. — И от сега нататък ще почитаме тази дата всяка година.

Това не е достатъчно, но ми се струва, че нищо никога няма да бъде достатъчно.

Херон протяга ръка и аз я поемам, и пускам ръката на Блейз. Артемизия ме прегръща през кръста, Херон — през раменете.

— Победихме — казва Арт колебливо, сякаш проверява звученето на думите. — Астрея е свободна.

— Победихме — съгласявам се. Надявам се, че ако повторя думите достатъчно много пъти, ще започнат да ми се струват истина.

Излизаме от градината. Не поглеждам през рамо — страхувам се, че ако го направя, ще го запомня завинаги такъв: студен, мъртъв и безжизнен. Вместо това си го спомням засмян, с грейнали очи и усмихната уста. Спомням си го в разгара на битката, с лице, на което са изписани напрежение и ярост. Спомням си как ми пееше с разтреперан глас и фалшиво. Спомням си усещането, което изпитах, когато ме целуна.

Такъв го запечатвам в паметта си. Това е онзи Блейз, когото искам да помня до последния си ден.

Артемизия ми помага да се преоблека в чиста дреха — тъмновиолетов хитон, прихванат на рамото със златна брошка във формата на пламъци. Двете се връщаме в старата ми стая, макар да знам, че сега кралското крило е мое. Все още не съм готова за него — не съм готова да заспя в същото легло, в което навремето спеше императорът, същото легло, в което някога спеше Крес. Докато не сменим всички мебели, тази стая ще ми свърши работа.

Когато се обличам и измивам лицето си, Арт ми донася сандъче от червено кадифе. Малко прилича на сандъчето, в което императорът ми изпращаше моята корона от пепел.

Без да питам, знам, че короната, която се намира в това сандъче, не е от пепел, но когато Артемизия ми я подава, все пак я докосвам, за да съм сигурна. Черното злато е студено под пръстите ми, а рубините блещукат на светлината на свещите. Спомням си как майка ми я носеше и колко красива изглеждаше — с високо вдигната глава, над която камъните блестяха като пламъци — и гърлото ми се свива. Спомням си как понякога я слагаше на моята глава с фините си, хладни пръсти и как короната винаги ми беше голяма и падаше около врата ми.

Спомням си и Хоа. Спомням си как безброй пъти вдигаше онази корона от пепел колкото се може по-внимателно. Иска ми се и двете да бяха тук, да можеха да видят този миг.

Но Артемизия е тази, която повдига короната от сандъчето и я слага на главата ми. Кръгът се спуска точно до челото ми. Металът е хладен върху кожата ми.

Вече не ми е голяма. Сега ми е точно по мярка.

Когато двете с Арт излизаме от стаята, Сьорен, Сандрин и Драгонсбейн ни чакат, подпрени на отсрещната стена, безмълвни като мъртъвци. Но не са мъртви — живи са и когато ги виждам, дъхът ми секва от такова облекчение, че ми се доплаква, макар че не са ми останали сълзи.

Веднага щом ме виждат, тримата се оттласкват от стената. Сандрин и Сьорен се покланят и след секунда Драгонсбейн следва примера им.

— Ваше Величество — казва Сьорен и се изправя.

И той се е преоблякъл — сменил е окървавените дрехи с най-обикновена риза от бял памук и черни панталони. Не прилича на принц, но всъщност май вече наистина не е такъв и това не го притеснява.

Премествам поглед от единия към другия, към третия. Не мога да се сетя за кой знае колко причини, които биха могли да ги съберат тук, в коридора пред вратата ми, но една ми хрумва незабавно.

— Предполагам, че искате да говорим за каловаксийските затворници? — питам.

Май беше прекалено много да се надявам на малко отдих, но всъщност са прави — колкото по-скоро разрешим въпроса, толкова по-добре.

— Това може да почака — обажда се Артемизия. — Има пиршество в твоя чест и съм сигурна, че непременно ще искаш да отидеш.

Замислям се, но поклащам глава.

— Още не. Мислех първо да се отбия в тъмницата. Вие тримата ще дойдете ли с мен? Можем да поговорим по пътя.

Драгонсбейн повдига едва забележимо вежди и кимва.

— Разбира се.

Извръщам се към Артемизия.

— Ще се видим на пиршеството — казвам и поглеждам към нейните дрехи — същите от тази сутрин, но сега с няколко кървави петна. — Така и ти ще можеш да се преоблечеш.

Артемизия поглежда към облеклото си и вдига рамене.

— Все тая — отговаря. — Не се бави. Май е неучтиво да започнеш да пиеш, преди да се вдигнат наздравиците, а тъй като повечето наздравици ще са за теб… — Тя не довършва.

— Скоро ще дойда — обещавам.

Когато Артемизия изчезва зад ъгъла, аз се сгушвам в прегръдките на Сьорен и обвивам врата му с ръце. Драгонсбейн въздъхва раздразнено и дори Сандрин неловко се прокашля, но аз не им обръщам внимание. За миг двамата оставаме така, без да помръднем. Единственият звук в коридора е биенето на сърцата ни, които туптят в унисон.

— Оцеляхме — промълвявам.

Той кимва срещу рамото ми.

— Съжалявам за Блейз.

— И аз — прошепвам. Да говоря за него, ме кара да се чувствам така, сякаш човъркам прясна рана, но не знам как да спра. Има рани, които човек не иска да зараснат напълно. Има рани, от които човек иска да остане белег.

Отдръпвам се и тръгвам по коридора към тъмницата. Тримата ме заобикалят и тръгват с мен.

— Сигурна съм, че искате да обсъдим какво да правим с каловаксийците — казвам, преди някой от тях да успее да подхване темата.

Сандрин се поколебава и кимва.

— Предполагам, че точно сега не искате да мислите за това. Искате да празнувате и така трябва, но…

— Но има хиляди хора, които в този момент са затворници в столицата, да не говорим за десетките хиляди, които ще пленим утре, когато разпратя войниците си извън нея — въздъхвам аз. — Мислих за това, и то много. Къде са сега каловаксийските затворници?

— Всички оцелели воини са в тъмницата — отговаря Сьорен. — Но другите — благородниците, а също и децата, които нямат нищо общо с престъпленията на родителите си — се намират под домашен арест, докато се вземе решение какво ще стане с тях. Знам, че трябва да вземаш сурови решения, но знам също така, че си справедлива.

— Справедлива, да! — повтаря Драгонсбейн с рязък глас. — Но не и глупава. Те са наши врагове, Тео. А тези деца ще пораснат.

— Въпросът е какви ще пораснат — казва тихо Сьорен.

Драгонсбейн му отправя остър поглед.

— Точно сега не е моментът за сантименталност.

— Така е. Но не е и моментът да вземаме решения, водени от гняв — казвам аз и започвам да премислям проблема от всички страни. Не ми е за първи път — от месеци насам, когато не мислех как да стигна до този победоносен край, се чудех какво ще правя, ако успея. Те са прави — решението наистина е много сложно.

— Не искам да има нова война само след едно поколение — заявявам и поглеждам към тримата. — Искам да сложа край на кръвопролитията веднъж завинаги. Но справедливостта трябва да възтържествува. А Астрея дълго време ще се възстановява от войната. Едва ще можем да изхранваме самите себе си, както и бежанците от другите страни, на които обещах подслон. — Млъквам и поглеждам към Сьорен. — Колко страни е завладяла Каловаксия през последните сто години?

Налага му се да се замисли.

— Девет — отговаря накрая той.

— Страни, които сте оставили в руини, нали така? — питам аз.

— Да — признава той. Не се опитва да заяви, че е невинен, макар че няма да му е трудно. Знае, че се е възползвал от облагите на тези войни, дори и да не е участвал лично.

— Каловаксийците са престъпници — да, престъпници с различна степен на отговорност, но престъпници, така или иначе. — Поглеждам към Сандрин. — Как кралиците, моите предшественички, са постъпвали с престъпниците?

Той се замисля.

— Изправяли са ги пред съд — отговаря. — Престъпниците са чували в какви престъпления ги обвиняват и са отговаряли на обвиненията — или за да се опитат да оправдаят действията си, или за да помолят за прошка и милост. Организирали са се комисии, за да изслушат изявленията им, да преценят тежестта на престъпленията и да произнесат наказания, които са им подобавали.

— Тогава предлагам съд — казвам аз.

Драгонсбейн изсумтява.

— Моля те! Нали не вярваш, че сред тях има невинни?

— Невинни, не — поклащам глава. — Но както вече казах, има различни степени на злодеяния. Не ми се струва справедливо да се отнеса с изнасилваните, убийците и робовладелците по същия начин, както със селските стопани, капитаните на кораби или шивачките — хора, които наистина са се облагодетелствали от злодеянията, които са ги приемали, но самите те не са извършвали престъпления. Предлагам най-големите престъпници — воините, робовладелците, пазачите от мините — да бъдат наказани и може би убити, в зависимост от доказателствата и от присъдата на комисия, съставена от хора от всички страни, пострадали от каловаксийците.

Сандрин се замисля, без да казва нищо. Аз обаче продължавам да чакам, защото за своя изненада установявам, че наистина се интересувам какво мисли за плана ми. Все пак Сандрин е човек с благородно сърце — с честен ум и дух на човек, който умее да оцелява.

— Мисля, че това може би е най-чистият начин да продължим напред — казва той след малко.

— Най-чистият начин е да не оставим нито един оцелял, да унищожим каловаксийците така, както те унищожаваха другите страни, другите семейства! — намесва се Драгонсбейн.

— Да, но ние не сме каловаксийци, лельо! — заявявам с решителен глас. — Аз нито ще убивам деца, нито ще бъда причината да се превърнат в чудовища, жадни за отмъщение, след едно десетилетие. Искам мир, и то траен. Искам съд и отговорност, да, но също така и изкупление и милост там, където мога да я дам. Искам да посея семената на бъдеще, което да продължи и след моето царуване.

Сьорен обмисля думите ми и кимва в съгласие.

— Това решение е по-справедливо, отколкото очаквах — признава той. — Знам, че ще има много екзекуции, но какво ще стане с другите? Благородниците, селските стопани, хората, които, както спомена, не са извършвали престъпления…

— Но са били съучастници — довършвам аз и замлъквам. — Каловаксия вече не съществува, така че не можем да ги върнем там, но има девет съсипани страни, които трябва да се построят наново. Какво ще кажете да ги разделим на девет групи и да ги изпратим във всички държави, унищожени от каловаксийците? Децата им ще отидат с тях и ще станат жители на съответната страна. Ще получават същото отношение като всички други — ще ходят на училище, ще учат занаят, ще се превърнат в членове на обществото.

— А родителите? — пита Сьорен. — Роби ли ще бъдат?

Поклащам глава и свивам устни.

— Слуги, подвластни на определени условия — отвръщам. — Ще ги натоварим със задачата да изградят наново съответната страна по начина, който поискаме. Съдебните комисии могат да решат колко дълги да са присъдите им, а после те ще бъдат свободни и също ще станат граждани на тази страна. Не могат да се върнат в Каловаксия, така че все някъде ще трябва да живеят.

Отначало никой не казва нищо и аз започвам да се притеснявам, че ще възразят, че Сандрин ще сметне това решение за прекалено сурово, а Драгонсбейн — за твърде меко, че Сьорен ще намери някаква логическа слабост, която съм пропуснала. Струва ми се, че е минала цяла вечност, но накрая Драгонсбейн заявява:

— Ще изпратя корабите си в Дораз и с екипажа ми ще подготвим връщането на бежанците в съсипаните им страни. Ще преценим също какво трябва да направим, за да ги възстановим.

— А аз ще започна да събирам комисии сред хората, събрани тук — казва Сандрин. — Още другата седмица можем да започнем с процесите, след като оплачем и погребем мъртвите и всичко се поуспокои.

Чувствам облекчение.

— Моля ви, действайте. Благодаря и на двама ви.

Сандрин и Драгонсбейн кимват и тръгват обратно по коридора. Аз и Сьорен оставаме сами пред входа на тъмницата.

— А какво ще стане с мен? — пита той след малко.

Не казвам нищо — само впервам поглед в него. Трудно ми е да го погледа и да видя същото момче, с което се запознах преди месеци — момче, което сякаш беше така неразривно свързано с чудовищния си баща, че не можех да видя самото него. Но сега той стои пред мен и е такъв, какъвто сам е станал. В него няма нито следа от императора.

— Говорех сериозно — отвръщам. — Ти изкупи вината си многократно, Сьорен. Свободен си да си тръгнеш или да правиш каквото поискаш.

— А ако реша да остана при теб? — пита тихо той.

По кожата ми се разлива топлина и правя усилие да не протегна ръка към него. Прехапвам устна, защото иначе ще му кажа колко искам да остане.

— Кралиците не се омъжват — казвам вместо това. — Няма да наруша тази традиция.

Сьорен се смее.

— Уверявам те, че нямам никакво желание да ставам крал, император или нещо подобно.

— Тогава какъв искаш да бъдеш? — питам.

Той не се поколебава.

— Посланик — отговаря. — Искам да прекарвам половината година тук, в двора, а другата — в онези други осем страни, за да се грижа за благополучието на моя народ и да потушавам всички признаци за бунт, които може да се надигнат сред него, колкото се може по-миролюбиво.

— Твоят народ! — повтарям аз. — Мислех, че нямаш никакво желание да ставаш император.

— Нямам — уверява ме Сьорен. — Но точно ти ще разбереш, че това невинаги е въпрос на избор. Не искам корона, не искам трон, но това е моят народ и е мой дълг да се погрижа за благополучието му.

Разбирам го чудесно.

— Добре — казвам. — Това ли е всичко, което искаш?

Той протяга ръце към мен и ме привлича към себе си. Сега двамата стоим лице в лице.

— Е, искам теб, но не мислех, че изобщо има нужда да го казвам — отговаря Сьорен. — Искам те в каквото и да е качество, в което мога да те имам, ще бъда твой за толкова дълго, колкото ме искаш ти.

Усмихвам се, надигам се на пръсти и го целувам нежно.

— Яна кребести — прошепвам до устните му. — Каквото и да се случи.