Кралицата на жарта

Съюз

Трябва да си напомня да дишам, докато двете с Крес се приближаваме към лагера. За миг ме обхваща паника, сякаш ми се струва невъзможно Водните пазители да са успели да преобразят лагера — той е много по-голям от всичко, с което са се справяли преди, и макар да разполагахме с многобройни Водни пазители, те не бяха обучени. Боя се, че погледът на Крес веднага ще прозре илюзията. През ума ми минава мисълта, че този план е невероятно глупав и само ще отложи неизбежното. Каква глупачка бях да си помисля обратното!

Един преобразен страж отваря вратата и ни пуска, като скришом ми намига. Веднага разбирам, че това е Майли, но съм прекалено заета, за да мисля за нея. Вместо това насочвам вниманието си към лагера — невредим и пълен със стотици каловаксийски стражи в униформи.

Илюзията не е съвършена. Търся слабостите и те се разкриват пред погледа ми съвсем ясно, като шевовете на рокля, когато опънеш плата. Знам, че северната ограда е изгорена докрай, и макар че сега е цяла, когато я поглеждам внимателно, виждам следите от обгореното дърво, дупката, през която се показва небето, лекият облак от дим, който все още витае във въздуха. Същото важи и за пълните с вода сгради и улиците, които бяха наводнени само преди няколко часа.

Крес обаче не знае, че трябва да разкрие илюзията, затова не забелязва подробностите. Вижда единствено високата, внушителна ограда, чистите сгради с ясно очертани ъгли, сухата, сбита пръст наоколо. Вижда каловаксийски войници с късо подстригани руси коси, гладко обръснати лица и безупречно чисти униформи, вместо опърпани бунтовници с жадни погледи.

Личните й стражи вървят плътно след нас, но и те изглеждат заблудени от илюзията и не могат да видят нищо освен преобразения с магия екстериор. Аз обаче не мога да успокоя лудо биещото си сърце. Няма да мога да си поема свободно дъх, преди Крес и всичките й хора да изчезнат в далечината.

— Не смятате ли, че мирише странно? — обръща се към мен Крес със заговорнически шепот. — Миризмата малко ми напомня за смърт.

Трудно ми е да не си спомням за всички случаи, когато двете с Крес вървяхме ръка за ръка, за моментите, когато тя ми шепнеше доверително тайните си. Трудно ми е да не забравям, че в този момент аз не съм Тео, не съм дори и лейди Тора. Аз съм принцеса Амиза и за мен Крес е непозната.

Насилвам гласа си да прозвучи равно:

— Струва ми се, че да, Ваше Величество. Не мирише ли винаги така? Доколкото разбирам, смъртността сред работниците е много висока.

— Имате предвид робите — поправя ме Крес и се намръщва. — Сигурно е от това, но миризмата е ужасно неприятна, не мислите ли?

— Така е — съгласявам се. — Може би ще се чувстваме по-добре, ако пийнем по чаша вино извън портите, където въздухът е по-чист?

Отначало Крес сякаш обмисля предложението ми, но после бързо поклаща глава в несъгласие.

— Не, ще седнем в трапезарията. Надявам се, че миризмата от готвенето на храната ще убие тази воня.

Нямам друг избор, освен да я последвам, а тя нарежда на един страж да тръгне преди нас и да поръча да сложат маса за двама.

Когато влизаме в трапезарията, Крес заповядва на стражите да останат навън със същата пленителна усмивка, която навремето толкова често виждах на лицето й, но сега, с тези почернели устни, въздействието е различно. Вместо да се смутят и изчервят, както някога правеха мъжете, озовали се близо до нея, стражите просто изглеждат изнервени.

— Ще си говорим само за момичешки работи — казва им тя. — Няма причина да се притеснявате.

Без да им даде възможност да отговорят, тя ме дръпва към единствената маса в помещението, застлана с безупречно чиста бяла покривка. На нея ни очакват украсена със скъпоценни камъни гарафа и два еднакви бокала.

В трапезарията се усеща течение и кожата ми настръхва. Надявам се Крес да не си помисли, че е странно. Надявам се илюзията да издържи и тя да не осъзнае, че южната стена на трапезарията е напълно унищожена и студеният вечерен въздух нахлува вътре.

— Харесва ли ви новият ви живот? — пита ме Крес и привлича вниманието ми обратно към себе си. — Ста Криверо много ли е различен от Дораз?

Въпросът ме учудва, но си спомням, че Амиза е родена в Дораз. Тя е дъщерята на тамошния император, макар че владетелите на Дораз сами избират наследниците си. Точно затова Амиза е станала принцеса едва когато се е омъжила за принц Аварик.

— Ста Криверо е място, което не прилича на никое друго по света — отговарям аз. Надявам се да не започне да ме разпитва за Дораз. Не знам за тази страна нищо освен това, което са ми разказвали Сьорен и Артемизия за структурата на властта. — Наистина не може да се опише. Надявам се, че някой ден ще ни дойдете на гости, след като всички тези неприятности отминат.

— Баща ми винаги оставаше много доволен от посещенията си там — казва Крес и в гласа й прозвучава копнеж. — Казваше, че всички в Ста Криверо живеят в кули, толкова високи, че стигат до небето, и оцветени в какви ли не ярки цветове. Признавам, че не ми е по силите да си го представя.

— И аз не можех, преди да го видя с очите си — съгласявам се и това е самата истина. — Ста Криверо е пустинна страна и е непоносимо гореща, но столицата е построена около един естествен извор, затова температурата там е по-умерена.

Крес обаче не се интересува от естествените извори — разбирам го, когато виждам как погледът й става разсеян. Тя посяга към украсената гарафа и налива в бокалите ни червено вино. Взирам се в ръцете й и си спомням последния път, когато ми наля чаша вино — смесено с Енкатрио, което едва не ме уби.

Тя забелязва погледа ми, оставя гарафата и прибира напуканите си сивкави ръце под масата. Осъзнавам какво си мисли: че гледам към ръцете й, че се взирам в обгорената й кожа. Явно, се притеснява от външния си вид, поне пред жена като Амиза. Може би използва страховитата си външност като оръжие пред войниците си, защото те имат нужда да вярват, че е страховита, но Амиза… Амиза е нейна равна и води живота, който Крес открай време смяташе, че ще е и нейна съдба — живот с хубав съпруг от кралски род, елегантни бални рокли и красота.

Присъствието на Амиза — моето присъствие — я кара да се чувства непълноценна. Знам, че е така, колкото и нелепо да звучи.

— Мога ли да попитам какво се е случило? — питам внимателно. — Чух какви ли не слухове, но не съм убедена, че им вярвам.

Очите на Крес пламват от ярост.

— Тя ли ви разказа някой от тези слухове? — пита тя. Всяка дума е остра, режеща. — Докато е живяла в двореца ви като ваша гостенка?

Няма нужда да питам, за да разбера, че говори за мен — Тео. Дръпвам се по-далеч от нея и свеждам поглед.

— Да — отговарям, като подбирам внимателно думите си. Трябва да й кажа това, което иска да чуе, и нито дума повече. — Кралица Теодосия твърдеше, че ви е отровила, но вие сте оцелели и това ви е помогнало да се сдобиете с известни дарби.

Крес се поотпуска, посяга към бокала си и отпива голяма глътка вино, преди да проговори.

— Отровата Енкатрио е ужасна — казва тя с нисък глас. — Знаете ли как точно действа?

Аз знам, но Амиза няма представа. Поклащам глава и Крес се усмихва мрачно.

— Това е огнена отрова, от най-дълбоките кътчета на Огнената мина. Няма мирис. Няма вкус. Но веднага щом докосне устните, започва да прогаря тялото на човека, слиза като пламък през гърлото му, през стомаха му. Изгаря го жив отвътре навън. Видях как го стори с баща ми — уби го само след няколко минути, но тези няколко минути бяха агония. Не бях си представяла, че ще видя баща си да плаче, но той плачеше като новородено, молеше за милост без глас. А аз изобщо не можах да заплача. Усещах болката, горенето, но за разлика от баща ми, моята агония не свърши след няколко минути. Продължи часове наред и аз не спирах да се надявам — да се моля — да дойде смъртта и да ме спаси от мъката. Но смъртта имаше други планове за мен и когато болката най-после утихна, установих, че отровата ме е променила.

— Звучи ужасяващо — едва промълвявам, не вярвайки, че ще успея да издам звук. — Много съжалявам, че е трябвало да преживеете подобно страдание.

За един дълъг миг Крес не казва нищо. Отново отпива от виното си, преди да върне бокала на масата, тропването му отеква из цялата трапезария.

— Аз не съжалявам — казва тя най-накрая. — Разбирате ли, и аз бях като вас, Амиза — мога ли да ви наричам Амиза?

Кимвам и тя продължава:

— Мислех, че властта е нещо, което мога да придобия, като се омъжа за подходящия мъж, като направя впечатление на подходящите хора. Като бъда харесвана. Сега никой не ме харесва.

— Това не е вярно, сигурна съм…

— О, това не ме притеснява! — засмива се насила Крес. — В началото сигурно ме е притеснявало, но вече не. Защото разбрах, че властта — истинската власт — не е нещо, което можеш да спечелиш чрез одобрението на другите. Единствената власт, която има значение, е тази, при която ти си този, който одобрява, който взема решенията. Властта, която е породена от страха, а не от симпатията. Нали ме разбирате?

Кимвам, защото не мога нито да кажа, нито да направя нещо друго.

— Жалко, че здравето на свекъра ви се е влошило — продължава Крес, обляга се назад на стола си и ме оглежда изпитателно. — Но е жалко и това, че когато той си отиде, съпругът ви ще бъде този, който ще управлява на негово място, а вие ще бъдете само съпруга на краля — роля, която не ви позволява никаква власт.

В думите й се крие нещо опасно, нещо, което не мога да разбера докрай. Нещо, което Амиза изобщо не би забелязала, защото не познава Крес така, както аз. Не познава съсредоточаването, което се изписва в очите й, когато в ума й се загнездва някоя мисъл.

— Нямам нищо против — казвам аз и се усмихвам насила.

— Разбира се, че имате — отвръща Крес, пресяга се над масата и взема ръката ми в своята. Кожата й е все още топла, но безжизнена. — Не ми казвайте, че не искате да управлявате от свое име като истинска кралица, вместо да бъдете утробата, която ще осигури бъдещите принцове и принцеси.

Прехапвам долната си устна. Усещам колко лудо бие сърцето ми. Кажи й това, което иска да чуе! — трескаво мисля.

— Е, добре, и ако го исках?

Усмивката на Крес става още по-широка.

— Тогава си мисля, че двете с вас ще можем да си помогнем една на друга. Мисля, че можем да станем истински съюзнички, за разлика от фарса, който представлява сегашното примирие. Нека не се преструваме, Амиза. Крал Етристо изобщо не смята да продължава този съюз повече от няколко месеца. Веднага щом покоря бунтовниците, той ще се опита да се възползва от факта, че каловаксийците имат — според неговото виждане — слаб владетел. Ще се опита да ми отнеме трона, а с него и магията на Астрея.

Не знам каква част от приказките й отговаря на истината и каква част е чиста параноя. Звучи абсурдно. Да, крал Етристо наистина е алчен и подценява всяка жена, но не разбира нищо от война, а освен това е прекалено ленив, за да направи подобен опит.

Да, но няма значение кое е вярно и кое е плод на фантазията на Крес. Важно е само едно: Амиза да каже на Крес това, което иска да чуе.

— Смятам, че можем да го уредим — казвам бавно. — Какво трябва да направя аз?

Крес изважда от джоба на роклята си едно шишенце. Енкатрио. Сега отделните парченца се подреждат, виждам ясно плана й и дъхът ми секва.

— Трябва да вземете властта, която искате така отчаяно — казва тя. — Дори това да ви струва скъпо.

— Какво е това? — питам, защото Амиза никога не е виждала отровата.

Крес плъзва шишенцето по масата към мен.

— Енкатрио — отговаря тя така непринудено, както би казала „мед“ или „вода“.

— Искате да убия Етристо? — питам аз. Надявам се, че като се преструвам на глупава, ще спечеля малко време.

— Искам вие да я изпиете — отговаря тя.

— Но… но това ще ме убие — заеквам.

Крес вдига рамене.

— Може би. Тази течност не е чисто Енкатрио — напоследък е доста трудно да се намери, затова е поразредена. Не е толкова смъртоносна, поне през повечето време.

Разредена с кръвта й — мисля си и стомахът ми се свива.

Крес продължава, без да забелязва, че ми е прилошало:

— Да, наистина има риск, но нима този риск не си заслужава? Ако залогът е да получите такава сила?

Тя бутва шишенцето по-близо до мен.

— Сега ли? — питам аз и отчаяно се оглеждам из трапезарията в търсене на нещо, каквото и да е, което ще ми даде оправдание да не изпия повторно Енкатрио, заставена от Крес. Този път отровата ще ме убие. Знам го със съкрушителна сигурност.

— Трябва да съм сигурна, че мога да ви вярвам, Амиза — обяснява Крес с равен глас. — И така, ще кажем на съпруга ви, че не се чувствате добре, затова трябва да отложите потеглянето си с един ден. И ако нещата наистина се развият толкова зле, ще обвиня бунтовниците, че са успели да ни дадат отровно вино. Съюзът между нашите две страни ще остане невредим.

Това не ме успокоява и мисля, че не би успокоило и Амиза.

— Имам дете — промълвявам. — Синът ми има нужда от майка.

Крес дори не примигва.

— Има нужда от майка, с която да може да се гордее — казва тя и кимва към шишенцето. — Хайде! Доколкото разбирам, Ста Криверо е на ръба на криза. Само въпрос на време е, преди стените му да рухнат, преди народът да се вдигне на бунт. Вие можете да спасите тези хора. Можете да бъдете кралицата, която заслужават. Изпийте го. Какво е краткотрайната болка в сравнение с властта, която ще продължи цял живот?

Тя ме хваща за ръката и я обвива около шишенцето. Отпушва го с моите пръсти, сякаш съм кукла, с която си играе, контролира движенията ми, взема решения вместо мен. И което е още по-лошо, аз й позволявам, защото съм стъписана, онемяла и парализирана.

Някой чука на вратата и ни прекъсва. Крес дръпва ръката си от моята така, сякаш допирът до моята я е опарил.

— Какво има? — пита троснато тя и поглежда яростно към стража, който влиза, стиснал в ръка руло пергамент с неразчупен печат.

— Извинете, Ваше Величество — покланя се той. — Дойде писмо от двореца. Мисля, че ще искате да го прочетете лично. Спешно е.

Крес изпухтява, става, тръгва към стража и грабва писмото от ръката му. Прочита го, обърната с гръб към мен, но виждам как раменете й се напрягат. Когато свършва, го смачква на топка в юмрука си.

— Пригответе конете! — заповядва тя с напрегнат глас. — Тръгваме веднага.

Стражът отново се покланя, излиза и двете с Крес пак оставаме сами. Тя се извръща обратно към мен, но сега цялото й същество пулсира от сдържана ярост. Няма и следа от онази Крес, която познавам.

— Боя се, че се е случило нещо — казва тя и поклаща глава. Взема шишенцето и пак го запушва. — Ще поддържаме връзка. Когато вашият свекър легне на смъртно легло, изпийте отровата. В бъркотията, която съпровожда всяка смяна на владетел, ще ви бъде лесно да завземете трона.

В състояние съм единствено да кимна и да взема шишенцето е отровата, но когато го правя, Крес хваща ръката ми в своите. Сивите й очи се впиват в моите, сякаш вижда право в душата ми.

— Знаете ли, напомняте ми на едно момиче — казва тя. — На една моя някогашна приятелка. Надявам се, че ще се окажете по-добра приятелка от нея, Амиза. Мисля, че двете заедно можем да покорим света.

Не си позволявам да се отпусна, преди каловаксийците да са преминали отвъд хоризонта. Когато най-накрая изчезват от погледа ми, отмалявам от облекчение и се облягам на Херон, който обвива ръка около раменете ми.

— Успяхме — промълвявам, но думите ми звучат странно. Не мога да повярвам, че е истина.

— Така е — съгласява се той, но някак разсеяно. — Отне ни повече време, отколкото очаквахме, за да предадем съобщението — трябваше да прекараме пратеника покрай каловаксийските войници, за да изглежда достоверно пристигането му.

— Не би могло да пристигне в по-подходящ момент — уверявам го. — Аз съм добре. Ти си добре. Хората ни са живи и здрави. Нещо повече: върнахме си Сьорен и Ерик.

Херон кимва, но погледът му е тревожен.

— А гораките, които Ерик заведе в столицата? Как мислиш, какво се е случило с тях?

Не знам. Не искам да знам.

— Хайде! — обръщам се към Херон и прогонвам от ума си тази мисъл. — Да отидем да видим Ерик и Сьорен.