Кралицата на жарта

Драгонсбейн

Само след един ден и половина стигаме до реката Саврия с половината от армията си, макар че думата „река“ не е съвсем точна — по-скоро е тесен морски проток, който тръгва от Калодийско море към вътрешността на страната и стига чак до планините Далция като дълга криволичеща змия. Предполагам, че наименованието „протокът Саврия“ не звучи така впечатляващо, защото на почти всички карти, които съм виждала, го наричат „река“. Във всеки случай това е мястото, където можем да се съберем най-бързо с Драгонсбейн и нейните кораби.

Пътуването минава като в мъгла. Когато армията ни спира, за да направи лагер за през нощта, аз почти падам от седлото и се строполявам на постелката си. Едва отделям няколко минути да погълна един-два сухара и малко сушено месо. Цялото ми тяло пулсира от изтощение, а мускулите ме болят от цял ден яздене. С помощта на отварата на Херон потъвам в дълбок сън без сънища.

Докато яздим начело на войската, Сьорен също почти не говори, само от време на време обръща глава и подмята някаква иронична шега или споменава някаква подробност от плана ни, за която не съм помислила, и аз разбирам, че умът му съвсем не мързелува.

— Трябва да отвлечем вниманието им — обръща се той към мен на втория ден, когато едва успявам да различа на хоризонта синята ивица на протока.

— А? — измърморвам замаяна.

— Нали си казала на Крес, че идваш, макар да съм сигурен, че и преди е подозирала, че ще го направиш. Това означава, че ще ни очакват. Ще има много войници на пост, но те ще очакват нападателите да се опитат да нахлуят през портите, нали така? Ами ако наистина изпратим хора, които да нападнат оттам? Ако ги привлечем към портите, ще спечелим повече време за хората, които ще минат през тунелите.

Усмихвам се, притиснала лице до рамото му.

— Да отвлечем вниманието им — прошепвам. — Мисля, че познавам един-двама Огнени пазители, които могат да го постигнат.

Той не отговаря, само кимва.

— Не сме говорили къде ще бъдеш ти в тази битка — казва колебливо.

— Трябва да се изправя срещу Крес — отвръщам. — След всичко, което направи тя, и онова, което може да направи, аз съм единствената, която може да го стори.

Очаквам да ми каже, че е прекалено опасно, че трябва да остана на сигурно място, но Сьорен не казва нищо. Вместо това кимва утвърдително.

— И през ум не ми е минавало, че ще изпитам съжаление към Крес — казва той и аз усещам усмивката му. — Искам да кажа, и сега не изпитвам, не и след всичко, което се случи, но ако обстоятелствата бяха по-различни, сигурно щях да я съжаля.

Херон се намира най-близо до нас, а Ерик язди от другата му страна, но дори и те са прекалено далеч, за да видят как целувам Сьорен по врата, там, по голата кожа до яката на ризата. По гърба му пробягва тръпка, аз се усмихвам и го целувам още веднъж.

— Защо? — пита той, извръща глава и ме поглежда развеселено.

Вдигам рамене.

— Задето не се опита да ме разубеждаваш — отвръщам.

— А щях ли да успея?

Засмивам се, но не си правя труда да отговарям. Сьорен и бездруго знае отговора.

Драгонсбейн вече ни чака на брега с шепа мъже. Във водата зад гърба й виждам три кораба, достатъчно малки, за да плават спокойно в протока, но и достатъчно големи, за да поберат воините, които сме довели.

Сьорен слиза от седлото и ми помага да се смъкна. Усещам как Драгонсбейн ме гледа изпитателно. Както винаги, не мога да се избавя от чувството, че очаква много повече от мен, но когато скъсява разстоянието помежду ни, на устните й грейва усмивка. Лицето на Драгонсбейн може да е същото като на майка ми, но усмивката й е съвсем различна. И въпреки това ми действа успокоително.

Леля ми слага ръка на рамото ми и го стиска — жест, който за нея е равносилен на сърдечна прегръдка.

— Виждам, че си жива — казва тя, а аз не мога да се сдържа и се разсмивам.

— Опитай се да не изглеждаш така изненадана!

— Това е война, Тео — поклаща глава леля ми. — Най-разумно е да очакваш всички да умрат. Тогава можеш да изненадаш приятно, когато разбереш, че си сбъркал.

Погледът й се стрелва към застаналия зад гърба ми Сьорен и тя го удостоява с кратко кимване.

— Виждам, че и принцчето е оцеляло — продължава тя. — Него вече го броях за умрял.

— Аз също — отговаря Сьорен, макар че се затруднява с астрейските думи, и успява да я разсмее.

— Астрейският ти се е подобрил — отбелязва тя и вдига вежди.

Той свива рамене.

— Усвоявам бързо — отговаря на астрейски той и преминава обратно на каловаксийски: — Освен това нямах избор — би било жестоко да принуждавам хората да говорят езика на своите поробители само заради мен.

Драгонсбейн кимва разбиращо, но виждам, че го слуша разсеяно. Погледът й се плъзва по редиците на войниците, събрани зад мен, и търси един конкретен човек.

— Артемизия е жива — казвам аз и тя отново поглежда към мен.

— Защо не е с теб? — Намръщва се тя. — Нали е твой страж?

Поколебавам се.

— Раниха я — обяснявам. — Сега е добре и раните й зарастват, но има изгаряния по краката и я боли, докато язди, затова се движат по-бавно.

Драгонсбейн присвива очи и аз се подготвям да посрещна яростта й — заслужавам я, но тя не казва нищо, а после отсича:

— Значи е жива?

— Жива е.

— И ще се оправи?

— Ще се оправи.

Виждам как облекчението се разлива по цялото й тяло, а раменете й се отпускат. Може и да е очаквала всички да умрат, но се съмнявам, че е била готова да приеме загубата на дъщеря си.

— Значи няма нужда да кършим пръсти — казва Драгонсбейн и си възвръща деловитостта. — Хайде да качваме бежанците, преди да ни забележи някой.

— 0, надявам се да ни забележат! — отвръщам и тръгвам след нея към подвижната стълба, която води до най-големия кораб. — Искам да съобщят на императрицата, че сме побягнали. Искам да повярва, че е победила. Тогава изобщо няма да очаква нападението ни.

Драгонсбейн ме поглежда косо, сякаш вижда непозната — но непозната, която може да й хареса. Кимва.

— Този път няма да мога да закарам бежанците в Дораз. Ще стоим по-далеч от брега, докато ти и твоите войници сте в столицата. Ако ти потрябвам, можеш да ми пратиш вест, но…

— „Но се постарай да не ти потрябвам?“ — довършвам вместо нея. — Ако положението ни стане чак толкова отчаяно, не мисля, че би могла да направиш нещо с флотилия, пълна с хора, които са пострадали толкова много, че едва ли ще могат да се сражават. Ако получиш вест, че сме в беда, забрави за нас и намери някое сигурно място за хората, които са ти поверени.

Тя вдига вежди и кимва утвърдително.

— Слушам, Ваше Величество.

— Не мислех, че ще дойдеш лично на срещата — признавам. — Поне не без прикритието си на свиреп пират, за да скриеш самоличността си.

От устните на Драгонсбейн се изтръгва звук, който е наполовина въздишка, наполовина съскане.

— Вярно. Оказа се, че сега, когато станахме десет пъти повече, е невъзможно да скрия коя съм. Хората клюкарстват, все едно дали нарочно, или не, затова реших, че е най-разумно да се примиря с тези приказки. Нека разказват истории за жената пират, колкото им душа иска — да говорят каквото си искат, стига да ме изкарват страховита.

Усмихвам се леко, но знам, че разкритието на самоличността й я измъчва повече, отколкото е готова да признае.

— Съжалявам — казвам. — Знам, че много държеше да запазиш тази тайна.

Тя вдига рамене.

— Живеем в безпрецедентни времена, Тео. Ако не се приспособим и не вървим в крак с тях, не ни остава друго, освен да се удавим.

Не мога да не се съглася, но когато двамата със Сьорен понечваме да тръгнем след нея по рампата, тя ни спира.

— О, няма да се качвате на тоя кораб — казва тя и посочва към едно корабче далеч зад другите — каловаксийски кораб, който изглежда съвсем малък на фона на нейните.

— „Уоз“! — възкликва Сьорен, неспособен да прикрие изненадата си.

— Хрумна ми, че ще ти е по-лесно да се промъкнеш незабелязано в каловаксийско пристанище, ако си на борда на каловаксийски кораб — казва Драгонсбейн. — А доколкото разбирам, ти вече знаеш как да го управляваш, принкити.

Сьорен е толкова смаян, че успява само да кимне, приковал поглед в кораба си така, сякаш вижда стар приятел.

— Благодаря — прошепва той след минута и премества поглед към Драгонсбейн.

Гласът му е така натежал от емоция, че тя очевидно се чувства неудобно, затова вдига рамене.

— Това е само кораб — казва тя. — Дори не е голям.

Чувам тропот на копита и се обръщам. Майли язди към нас. Артемизия е на седлото зад нея, седнала странично, като каловаксийска млада дебютантка, представяна за пръв път в обществото. Знам, че това я докарва до лудост, но можеше да избира: да пътува или така, или в каруца, дърпана от кон, което тя категорично отказа. Така краката й поне са защитени, а освен това Херон ги е увил в многобройни слоеве превръзки и памук.

Застанала до мен, Драгонсбейн застива, докато наблюдава как дъщеря й слиза от седлото. Когато краката на Артемизия се опират в земята, тя цялата потръпва от болка. И Драгонсбейн потръпва, сякаш и тя изпитва същото. Но когато Арт се приближава, бавно и с усилие, Драгонсбейн се овладява и изражението й става съвсем спокойно.

— Добре ли си? — пита тя, когато дъщеря й е достатъчно близо. Точно така би се обърнала и към някой член на екипажа си: с безпокойство, но без да го приема особено лично.

— Добре съм, капитане — отвръща Артемизия.

— Хубаво — казва Драгонсбейн. — Тогава ще дойдеш с мен на кораба ми.

Това не е въпрос, а заповед, но Арт поклаща глава.

— Аз съм с Тео — казва тя.

Самообладанието на Драгонсбейн се пропуква и тя се намръщва.

— Ти си ранена, Артемизия! — напомня й тя с рязък глас. — Няма да допусна да се втурнеш към челните редици на битката в това състояние. Ти би ли изпратила ранен войник на бой? Освен че е опасно за теб, ти ще представляваш слабост за всички ни.

При последните думи Артемизия потръпва, но не отстъпва.

— Херон казва, че краката ми ще се подобрят до няколко дни. Докато стигнем до пристанището, ще съм се оправила. Възнамерявам да довърша тази война така, както я започнах — редом с кралицата.

Очите на Драгонсбейн се стрелват към мен, а по челото й се появяват бръчки. Колкото и да твърди, че сигурността на Арт не е основната й грижа, виждам страха, изписан на лицето й.

— Е, Ваше Величество? — пита ме троснато тя. — Вие вече осакатихте дъщеря ми. Ще го направите ли отново, или ще я изпратите с мен?

— Капи… — Артемизия сменя подхода. — Майко. Тео е тази, която ми помогна да не пострадам още повече. Докато тя желае да съм до нея, ще се сражавам за каузата й.

Това несъмнено е най-прочувственото признание, което някога ми е отправяла.

— Докато имам кауза, за която да се боря, ще се радвам да се сражаваш до мен — обръщам се към нея.

Драгонсбейн стиска зъби, премества поглед от мен към Арт и обратно, кипнала от ярост, но след малко се овладява, пристъпва към нас и слага ръка на бузата на дъщеря си.

— Ще се върнеш от тази битка жива и здрава, Артемизия! — казва тя — поредната заповед, която не оставя място за преговори. — А после ти и аз ще си поговорим, както трябваше да направим много отдавна — добавя тя с тих, страховит глас.

Когато се обръща и тръгва по рампата обратно към кораба си, аз въздъхвам с облекчение. Зад гърба ни Майли се прокашля.

— Тази жена е ужасяваща — промълвява тя със страхопочитание и възхита.

Артемизия свива рамене, но на устните й трепва лека усмивка.

— Да, нали? — съгласява се тя и поглежда към Майли. — Все пак ми е майка. Откъде мислиш, че съм го наследила?