Кралицата на жарта

„Уоз“

Капитанската каюта на „Уоз“ е предназначена най-много за двама души. С малко усилие на пода могат да се сместят още двама. Шестима обаче са прекалено много. Всички сме единодушни, че Арт трябва да спи на леглото. Краката й все още не са оздравели и има нужда от удобството на мек дюшек. Останалите от нас си избираме числа, за да определим кой ще спи при нея, и макар с неохота Арт признава, че Майли е улучила числото, което тя си е намислила.

— Надявам се, че не риташ — измърморва Арт и се претъркулва настрана, за да й направи място.

— И да ритам, ти не можеш да ми отвърнеш със същото — отвръща Майли, вмъква се под завивката и очите й се затварят още щом подушва възглавницата.

На лицето на Арт се изписва желание да я удари, но после, за всеобща изненада, тя се разсмива.

След като уреждаме този въпрос, Херон и Ерик си правят легла на пода с допълнителни одеяла и завивки от запасите на кораба и също заспиват бързо.

Откакто напуснахме Въздушната мина, сме все заети и аз се чувствам изтощена почти през цялото време, но сега, когато действително имам възможност да спя цяла нощ, през тялото ми пулсира непрестанен прилив на енергия и цялата ми умора изчезва. Вместо да се мъча да заспя, ставам, увивам одеялото около раменете си, за да се предпазя от студения морски въздух, и тръгвам към палубата.

Небето е обсипано със звезди като едри кристали разпиляна захар върху черно кадифе — блестящи и многобройни. Тази нощ няма и следа от луна. Забравила съм какво е усещането да си насред морето — равномерното люлеене на кораба, въздухът, който мирише на сол и на нещо друго, нещо, което няма име, вятърът, който минава през косата ти, сякаш прокарва пръсти през нея.

— Да не би Херон да хърка? — пита ме Сьорен от мястото си на щурвала.

И той изглежда по-добре в морето. Не че на сушата изглеждаше зле, но тук е по-жизнен, по-спокоен. Тук съвсем прилича на себе си.

— Още не — отговарям и тръгвам към него по палубата. — Въпрос на време е — сигурна съм, че ще започне всеки момент.

Той се усмихва.

— Прилича малко на последния път, когато бяхме тук, нали? — пита.

Засмивам се.

— Последния път, когато бяхме заедно на този кораб, Сьорен, аз те предадох и те превърнах в затворник.

— А, да, вярно — спомня си той и потръпва. — Мисля, че съм положил всички усилия да забравя за това пътуване. Имах предвид по-миналия път. Когато бяхме само ти и аз.

Онази нощ беше съвсем различна, във въздуха пулсираше вълнение от съвсем друг вид, а помежду ни пращеше енергия, която на онзи етап беше само обещание за нещо възможно.

— Тогава и ти, и аз бяхме съвсем различни — казвам му. — И още не се познавахме.

Но още преди да изрека думите докрай, си спомням устните му върху моите, вкуса му, прегръдката му. Спомням си как се почувствах — сякаш никой друг на този свят не ме познава толкова добре. Тогава всичко беше лъжа — Сьорен дори не знаеше истинското ми име. И все пак не мога да не мисля, че все едно какви хора сме били, все едно в какви ще се превърнем, част от душата му докрай разбира моята душа.

Сьорен пуска щурвала и прикляка до основата му. Когато се изправя, държи в ръка бутилка вино.

— Надявах се, че е още тук — казва той. — Но не исках да я делим с другите. Тогава щяхме да изпием само по една глътка.

— Предполагам, че все още нямаш чаши?

— Ах, да, сега си кралица! — въздъхва театрално той и вдига вежди. — Навярно ти изглежда варварско да пиеш направо от бутилката?

— Специално за теб ще направя изключение — успокоявам го.

Сьорен се смее, дръпва една ръчка отстрани на щурвала, за да го застопори, взема ръката ми в своята и ме повежда към носа. Заедно разгъваме одеялото ми и сядаме. Без него потрепервам от студа и Сьорен ме притегля към себе си, така че да седна между краката му, притиснала гръб до гърдите му, а ръцете му обгръщат раменете ми и ме топлят, докато се опитва да отвори виното.

Минава малко време, докато извади тапата с камата си, но най-накрая успява и оставя настрана ножа, чието острие е все още забучено в тапата. Известно време не казваме нищо, само си разменяме бутилката и се вслушваме във вълните, които се разбиват в корпуса.

Когато бутилката остава полупразна, Сьорен проговаря. Усещам топлия му дъх в ухото си.

— Понякога се питам какво ли щеше да се случи, ако бяхме избягали онази нощ — промълвява тихо той и по гръбнака ми преминава тръпка.

— Ако бяхме отишли в Брака, за да пируваме с инту накара³? — шегувам се с него.

Той се разсмива и отпива още една глътка.

— Понякога ми е приятно да си представям колко по-лесен би могъл да е животът ни — казва той. — Само ти и аз на някакъв чуждоземен бряг, където никой не знае кои сме и нямаме никакви отговорности.

Аз сгушвам глава в извивката на шията му.

— Каква хубава фантазия! — признавам.

— Да, но наистина е само фантазия. На пръв поглед звучи изкушаващо, но няма достатъчно дълбочина, за да ни донесе истинско удовлетворение — нито на теб, нито на мен. Нямаше да сме щастливи на друго място.

Замислям се.

— Ако живеех на друго място, тогава нямаше да бъда аз — промълвявам най-после. — На практика станах кралица още когато умря майка ми, но мисля, че наистина се почувствах такава в мига, в който се изправих срещу баща ти, когато защитих и себе си, и Астрея. Мисля, че тогава и ти не беше намерил себе си. Беше синът на императора, но не знаеше кой си ти самият.

Вземам бутилката, отпивам още една глътка и продължавам:

— Може би щяхме да сме щастливи някъде другаде, а животът ни заедно да бъде по-прост и по-лесен. Но това нямаше да сме ние. Предпочитам настоящето, този кораб, мига с теб — нас, такива, каквито сме сега — пред всичко друго.

Той не отговаря. Вместо това отмества настрана косата ми и ме целува продължително по рамото, там, където връзката на ризата ми среща кожата. После пак, по-нагоре по врата. И пак. И пак.

През тялото ми преминава тръпка и Сьорен я усеща, а аз усещам как се усмихва с долепени до шията ми устни. Ръцете му се плъзват по-надолу, по ребрата, по извивката на кръста ми и се спират върху бедрата. Усещам мазолите по пръстите му през тънката си риза.

С треперещи ръце оставям бутилката, за да не ни пречи, надигам се на колене и се обръщам. Сега двамата сме лице в лице и аз виждам собствената си нервност, отразена в ясните сини очи на Сьорен.

— Тео! — прошепва едва чуто той.

Само една дума, просто името ми, изпълва тялото ми с топлина и ме превръща в светлина.

Искам да му кажа толкова много неща, толкова много думи, макар да знам, че никога няма да стигнат, за да изразя чувствата си. Затова изобщо не се опитвам. Вместо това му показвам: целувам го бавно, почти нараняващо, прокарвам ръка през късата му руса коса. Пръстите ми се плъзват надолу по гърба му, усещат костите на гръбнака му под ризата. Той простенва тихо срещу устните ми и през тялото ми преминава тръпка на въодушевление.

Аз изтръгнах от устните му този стон. Питам се какво ли още мога да постигна.

— Теодосия — прошепва той и дъхът му донася името в устата ми като нещо опасно и свято. Ръцете му се плъзват по бедрата към коленете ми, намират краищата на ризата ми. Пръстите му се прокрадват отдолу неуверено, едва-едва.

Посягам към ризата му и разкопчавам най-долното копче, а после следващото и по-следващото. Разкопчавам всички, смъквам ризата от раменете му и поглеждам голите му гърди, белязани с ивици и грозни думи, които никога няма да изчезнат докрай. Сърцето ми се свива от болка, но си напомням, че тези страшни следи означават и друго: че е оцелял. Напомням си, че в известен смисъл приличат на моите.

През ума ми пробягват безброй думи, но не смея да проговоря — боя се, че гласът ми ще издаде как всичко в мен се стопява под допира му. Вместо това отново го целувам, по-бавно и по-продължително, оставям ръцете си да се плъзнат по гърдите му, по ивиците и думите, защото тези рани са нещо красиво и свято.

Сьорен повдига ризата ми с разтреперани ръце и аз се отдръпвам, без да мога да сдържа смеха си.

— Какво? — пита задъхано той, пуска ризата и тя пада обратно надолу. — Кое е толкова смешно?

На лицето му е изписана тревога и аз се опитвам да я изтрия с целувка.

— Нищо — отговарям. Не мога да спра да се усмихвам. — Просто никога не съм и помисляла, че ще те видя уплашен, а ето че те видях, и то от мен.

Той преглъща и се опитва да отвърне на усмивката ми. Очите му са потъмнели и широко отворени, приковани в моите така настойчиво, че искам да отклоня поглед, но в същото време за нищо на света не бих посмяла.

— Разбира се — отвръща той. — Ти си ужасяващо създание.

Усмихвам се още по-широко и го целувам пак, този път бързо. Преди да имам време да размисля, събличам сама ризата си и кожата ми остава обгърната единствено от студения морски въздух.

От гърдите на Сьорен се изтръгва звук, който сякаш не е съвсем човешки, звук, от който кожата ми настръхва. Ръцете му отново ме обгръщат, полагат ме по гръб на одеялото. Той ме целува, целува ъгълчето на устата ми, целува челюстта ми. Ръцете му се плъзгат по цялото ми тяло, без да спират да ме проучват. Едната се прокрадва между бедрата ми; ахвам и забивам нокти в гърба му.

Сьорен се отдръпва и лицето му застава над моето.

— Сигурна ли си? — пита той шепнешком, сякаш някой наблизо може да го чуе — някой друг освен мен.

Няма много неща, в които да съм сигурна. Не съм сигурна какво ще ни донесе следващият ден или по-следващият. Не съм сигурна дали някой от нас ще доживее да разбере. Не съм сигурна какво ще се случи с Астрея или с Каловаксия и дали някога ще постигнем мир. Но съм сигурна за него, сигурна съм за нас, сигурна съм за това.

— Яна кребести — прошепвам, обвивам врата му с ръце и го придърпвам надолу за нова целувка.