Кралицата на жарта

Бригита

Майли идва лично на уговореното място. Когато пристигаме там, където се срещат езерото, планинската верига и гората, тя вече ни чака сама, облегната на едно дърво с ръце, скръстени на гърдите. Щом ни съзира, тя се изправя и на лицето й цъфва шеметна усмивка, но изражението й бързо се променя, когато вижда, че Херон носи безчувствения Блейз.

— Какво се е случило? — пита тя. — Нападнаха ли ви?

Поглеждам към другите. Очаквам някой да се обади, но и десетимата мълчат и чакат аз да заговоря. Блейз може и да е уплашил другите Огнени пазители, но той е човекът, който ги предвождаше, обучаваше и подкрепяше през последните няколко седмици. Макар да не са сигурни какво да мислят сега за него, те знаят, че той все още е един от нас. Съзнават, че ако някой друг разбере за случилото се, може да се опита да го нарани. Затова мълчат и аз съм им благодарна.

— Пресили се — казвам аз, но Майли само се намръщва още повече.

— Как така? — пита тя. — Нямаше земетресения. Да, имаше огън, вълни и ураганни ветрове, но нищо, което да е дори и малко свързано със земята.

Насилвам се да махна пренебрежително с ръка.

— Силата му не можа да премине езерото — лъжа. — Той положи неимоверни усилия да стигне до другата страна, но… — Млъквам и кимвам към безчувственото му тяло. — Но се оказа, че няма нужда. Предполагам, че сме завладели лагера?

Майли кимва и усмивката й се връща.

— Веднага щом минахме през портата, всичко стана съвсем лесно. Особено след като оръжейницата им беше унищожена — добавя тя и поглежда към Артемизия. — Браво!

Похвалата на Майли изобщо не трогва Арт.

— А има ли цивилни жертви? — пита тя.

— Няколко ранени — признава Майли. — Но всички рани изглеждат леки и ще се излекуват — нищо фатално. Няколко лечители вече обикалят лагера. От наша страна имаше няколко жертви, но като цяло загубихме много по-малко войници, отколкото очаквах. До голяма степен благодарение на вас дванадесетимата.

— А колко астрейци имаше там? — пита Херон.

— Не съм ги броила — отвръща тя. — Но предполагам, че горе-долу толкова, колкото в Огнената мина — там някъде. Достатъчно, за да ни помогнат да превземем с лекота следващата мина, стига в столицата да не разберат какво се е случило, преди да сме стигнали до тях. Не бива да оставаме тук повече от ден.

Намръщвам се.

— Дойдохме тук, за да пресрещнем стакриверите. Има ли някакви признаци, че приближават?

— Разположих съгледвачи сред скалите, които гледат към морето, но до момента никой не ни е съобщил нищо — казва Майли. — Сигурна ли си, че искаш да поемеш този риск и да останеш само заради тази среща? Та ние дори не знаем какво ще разменят!

— Но знаем, че каквото и да е, то е важно за императрицата — отговарям. — Това ми стига. Но няма причина да оставаме всички. Ти трябва да продължиш с половината войници. Ще се срещнем там, където бяхме направили лагер в гората Перея — недалеч оттам, на север, има няколко села, които няма да имат нищо против да ги освободим. Стига да не ви заловят…

— Няма — прекъсва ме Майли. — Сигурна ли си, че искаш да останеш тук с по-малко войници, когато пристигнат каловаксийците и стакриверите?

— Ако ми оставиш Водните пазители, ще се оправя — уверявам я.

Майли кимва.

— Трябва да вземем Водните скъпоценни камъни — казва тя и макар че гласът й звучи съвсем обичайно, идеята й ме кара да се закова на място.

— Скъпоценните камъни? — питам аз. — И защо трябва да ги вземем?

Тя вдига рамене.

— Тук има цял куп, нахвърляни са в един склад. Според мен са повече от хиляда. Притежават мощ, която ще ни е от полза в нашия поход.

Не успявам веднага да осъзная какво предлага. Арт обаче схваща преди мен.

— Предложи същото и в Огнената мина и ние ти отказахме — казва тя. Гласът й е мек, но застрашителен. — Тези камъни не са предназначени за ползване от страна на хора, които не са родени да боравят с тях. Отговорът ни не се е променил и ако си толкова глупава да попиташ трети път…

— Очаквах такава сантименталност от Херон — прекъсва я Майли. — Но вие двете сте прекалено практични. Тези камъни може да се окажат онова, което ще натежи на везните. Не е възможно да смятате суеверията за по-важни от логиката.

— За какво говорите? — питам аз, когато най-накрая започвам да проумявам какъв е спорът им. — За какви скъпоценни камъни в Огнената мина става дума?

Майли и Артемизия се споглеждат, но Артемизия отговаря първа:

— Открихме ги, докато ти беше в мината — подземен склад със стотици камъни. Обсъдихме какво да правим с тях. Някои хора — като Майли — смятаха, че трябва да ги използваме в битките, както правят каловаксийците, и че така ще изравним силите. Други изразиха несъгласие.

— Херон — досещам се веднага. Разбира се, че не е бил съгласен. Не съм сигурна доколко аз вярвам в боговете, но Херон вярва безусловно в тях. Вярва, че човек, който не е бил благословен от боговете, не бива да използва тези камъни. Така, както правят каловаксийците. Че това е светотатство. — И кой друг?

— Блейз, аз — изброява Артемизия и прави пауза. — Майка ми също. И макар че ти не беше там, за да изкажеш мнението си, всички знаехме какво мислиш за скъпоценните камъни. Как отказа да ги използваш, докато не… — Тя млъква и погледът й се приковава в Огнената висулка на врата ми. Скъпоценният камък на Ампелио.

— Е, добре, какво направихте с тях? — питам.

— Оставихме ги там — вдига рамене Артемизия. — Запечатахме входа към подземния склад, така че никой да не може да ги вземе.

Кимвам.

— Добре. Тук ще направим същото.

Майли се намръщва.

— Но…

— Вече е решено — прекъсвам я аз. — Вие сте се споразумели.

— Но това е само суеверие — възразява тя.

— Може и така да е — отговарям. — Но астрейците вярват в него. А по-голямата част от армията ни все още се състои от астрейци. Ако нашите вярвания — нашите суеверия, както снизходително ги наричаш ти — се сблъскат с неуважение, хората ще започнат да се бунтуват. Не можем да допуснем раздори, не и сега, след като гораките си тръгнаха.

Майли изглежда така, сякаш иска да подхване спор, но Артемизия я изпреварва.

— Каловаксийците завладяха Астрея заради тези скъпоценни камъни — казва тихо тя. — Много от нас бяха принуждавани да ги изравят от земята, докато пръстите ни не започнеха да кървят, а разумът ни — да се разстройва заради близостта ни с тях. Ако започнем да ги раздаваме свободно, не ни очаква нищо хубаво.

Майли кимва, но все още изглежда раздразнена.

— Има и още нещо — добавя тя.

— Кълна се в боговете, ако не престанеш… — прекъсва я Артемизия.

— Не това. Нещо друго.

Усещам как устата ми се изкривява в гримаса.

— Нещо хубаво или нещо лошо?

Майли разтрива врата си.

— Честно казано, не мога да реша. Може би ще е по-добре просто да ви заведа да го видите. Елате с мен.

Спомням си, че бях виждала Водната мина само веднъж преди обсадата. Тогава тя изобщо не беше мина, а само пещера, около която се издигаше храм — висок, величествен и блестящ. Тези образи са далечни и малко неясни, но си спомням жриците в техните светлосини копринени роби, които трептяха около телата им като вода. Спомням си как майка ми стоеше пред храма с покорство и смирение. Спомням си как си помислих, че никога не съм виждала по-красиво място — беше по-прекрасно дори от двореца.

Но този храм престана да съществува преди десет години, а лагерът, който каловаксийците са издигнали на негово място, е всичко друго, но не и красив. Разположението му прилича на това на лагера на Огнената мина — редици от казармени постройки, които приличат на блокове от сив камък. Херон отнася Блейз в една от тях, където ще остане да си почива, докато се събуди. Огнените пазители се отправят към трапезарията — съвсем същата като тази в Огнената мина. Дори минаваме през същата желязна порта, инкрустирана с Огнени скъпоценни камъни, която затваря мястото, където навярно са държали Пазителите и берсерките. Искам да попитам Майли колко хора е намерила там, но някак думите ми бягат — прекалено съм погълната от догадки за това къде ли ме води.

Артемизия също мълчи, но предполагам, че не се безпокои толкова за мястото, където отиваме, колкото я смущава самият лагер. Питам се как ли изглежда той през нейните очи, години след като си е помислила, че го е оставила завинаги в миналото. Чудя се дали оглежда лицата на освободените роби, покрай които минаваме, и търси някой познат. Но дори да е намерила някого, изражението й не го показва.

— Добре ли си? — питам я тихо, за да не чуе Майли.

Тъмните й очи се извръщат към мен, макар че й трябва малко време, за да фокусира погледа си.

— Толкова е странно — успява да изрече тя най-накрая. — Толкова е странно, че пак съм тук. Момичето, което бях, когато си тръгнах, не е същото, което съм сега, и все пак се чувствам досущ като него — не мога да направя нищо, за да го избегна. Това не ми харесва.

— Онова момиче оцеля — напомням й аз. — Онова момиче стана достатъчно силно, за да спаси другите хора тук.

На устните й трепва тъжна усмивка.

— Но не всички — отвръща тя. — Как мислиш, колко хора са били убити, след като се махнах?

— Не твоите ръце са опръскани с тяхната кръв, Арт — казвам аз, — а ръцете на каловаксийците.

— Знам — отговаря тя и ръката й разсеяно се плъзва към ножницата на камата, която виси на хълбока й. — И съм готова да ги накарам да си платят. — Тя тръгва по-бързо, за да се изравни с Майли. — Колко стражи останаха живи?

Майли поглежда към нея. Очевидно е, че не е сигурна.

— Около стотина — отговаря тя. — Държим ги под строга охрана в две от казармените помещения. Решихме, че са по-ценни живи, отколкото мъртви.

Артемизия изглежда раздразнена, но се съвзема бързо.

— Да, засега може би — съгласява се тя. — После искам да ги видя — след като се върнем от мястото, където ни водиш. Всъщност къде отиваме?

Майли ми хвърля поглед през рамо, преди отново да се загледа напред. После кимва към една сграда — кабинета на коменданта, точно до мястото, където навярно е била оръжейницата, макар че сега от нея не е останало почти нищо. Мерникът на Артемизия е бил много точен.

— Намерихме двама души, които ни… изненадаха, меко казано.

— Каловаксийци или астрейци? — питам аз, докато тя отваря вратата и ни въвежда вътре.

— Нито едното, нито другото — казва Майли.

Минава малко време, преди очите ми да свикнат със сумрака. После обаче едва се удържам да не ахна.

Вътре ни чакат двама души с ръце, вързани зад гърба. Мъжът прилича на гораки, със същата златиста кожа и черна коса като Ерик и Хоа, но жената… Щом я зървам, си мисля, че е Крес. Тя има същото лице на порцеланова кукла, същите сиви очи, същата жълта коса, сплетена на две плитки, които висят до кръста й. Но тази жена е по-възрастна и около очите и устата й има бръчки. Макар че лицето й е по-слабо от това на Крес, то е някак си по-меко… или поне по-меко от лицето на Крес, което си спомням от последните ни няколко срещи. Тази жена прилича на онази Крес, която познавах някога.

У нея има и нещо друго — нещо познато, което сякаш пробожда паметта ми.

— Коя си ти? — обръщам се аз към нея, без да обръщам внимание на горака до нея.

Очите на жената се впиват изпитателно в лицето ми и в тях проблясва искра — сякаш ме е разпознала. Аз не я познавам, но тя мен — да.

— Казвам се Бригита, Ваше Величество — представя се тя и вдига брадичка. И гласът й прилича на предишния глас на Крес — мелодичен и мек, но глас, който изисква да бъде чут.

Отнема ми малко време, за да свържа името с човека, наречен така. И когато успявам, светът се люшва под краката ми, защото си спомням къде съм виждала тази жена — мъничък портрет, не по-голяма от палеца ми, който Крес държеше като талисман на една от гривните си — спомен от покойната й майка, която, както открих по-късно, изобщо не беше умряла.

Бригита е името на съпругата на предишния тейн — жената, която избягала с един горак още преди каловаксийците да нахлуят в Астрея. Бригита е името на майката на Кресцентия.