Кралицата на жарта

Живи

Тръгваме веднага след изгрев-слънце. Аз яздя коня на Артемизия, както обикновено седнала зад нея. Когато стигаме до другата страна на езерото Кулан, точно преди да влезем в гората, Арт дръпва юздите, обръща се и поглежда за последен път към Водната мина.

— Никога не съм си мислила, че ще се върна тук, след като избягах — казва ми тихо тя. — Години наред сънувах кошмари, свързани с мината. В съзнанието ми тя беше място на болка, нещастие и смърт. В известен смисъл навярно завинаги ще си остане такова. Но бих искала да запомня мината така — разрушена почти до основи.

— Скоро ще построим на нейно място нещо ново — уверявам я. — Следващия път, когато я видиш, ще бъде красива.

Артемизия не отговаря веднага.

— Не — отвръща тя, — не мисля, че искам да я виждам никога повече. За мен това място винаги ще си остане грозно и нищо не може да го промени. Просто предпочитам да си го спомням грозно и срутено — отчасти разрушено от мен самата. Мисля, че това е най-хубавият спомен за мината, който искам да запазя.

Тя обръща гръб на лагера, забива пети в хълбоците на коня и той се понася към прикритието на дърветата.

Яздим, без да кажем нищо повече, и аз се замислям над думите й. Въпреки че ми е нужно известно време, мисля, че накрая ги разбрах. Та нали астрейският дворец беше място, което някога обичах, но сега съм изпълнена е безброй ужасни спомени от него. И се питам дали някога отново ще го почувствам като свой дом. Питам се дали не е по-добре местата, обитавани от такива страшни призраци, да бъдат оставени в руини, отколкото да бъдат възстановени. Питам се дали ще имам сили да постъпя така с единствения дом, който познавам.

Спираме за нощувка в гората Перея, правим лагер и след като предишната нощ почти не мигнах, сега си лягам рано — веднага след кратката вечеря отивам в палатката си. През чергилата прониква приглушеният шум от разговори край лагерния огън, но това не ми пречи. Мисълта, че не съм сама, в известен смисъл ме успокоява и ми помага да подредя мислите си, докато пропълзявам върху постелката си и вдигам оръфания си юрган до брадичката.

Последните няколко пъти, когато спах, изобщо не сънувах Крес, но сега не мога да спра да мисля за думите на Ерик и се питам дали днес няма да я видя пак. Тази мисъл и ме ужасява, и ме запленява, и аз знам, че самото очакване ще ми попречи да заспя, колкото и уморено да е тялото ми.

Струва ми се, че съм прекарала поне един час в опити да се унеса, когато чувам някой да се прокашля. Звукът, който идва като че ли точно зад чергилото на входа, ме изтръгва от блуждаещите мисли. След малко някой колебливо прошепва:

— Тео?

— Да? — отвръщам предпазливо и сядам.

— Аз съм — казва гласът малко по-високо. Минава миг, преди да позная Сьорен.

— О, ти ли си! — извиквам. — Влизай!

Сьорен отмята чергилото, влиза и го пуска обратно. Обгръща ни непрогледна тъмнина. Той се удря в нещо — мисля, че в моя поднос — и изругава.

— Извинявай — казва веднага. — Имаш ли свещ?

— Разбира се — отговарям и призовавам дарбата си. Върху дланта ми се оформя огнена сфера, която осветява палатката и изуменото лице на Сьорен. Едно е да му разкажа за дарбата си, друго — да я види със собствените си очи.

Опитвам се да разгадая какво означава изражението му. Дали не изпитва ужас? След онова, което му причини Крес със същата тази сила, не съм сигурна дали бих могла да го обвинявам. Той обаче не изглежда точно ужасен. Виждам изненада, удивление, но нищо повече. Той преглъща, приковал поглед в пламъка върху дланта ми, и се опитва да възприеме гледката.

— Би ли ми подал свещта? — кимвам към черната конусна свещ в месинговия свещник върху земята до краката му.

С ръце, станали ненадейно непохватни, Сьорен я взема и ми я подава. Веднага щом я запалвам, затварям пръсти и гася пламъка в дланта си. Сьорен поставя свещта на земята до постелката ми, но като че ли не знае какво да прави оттук нататък. Ръцете му помръдват неспокойно и той не смее да ме погледне.

— Наред ли е всичко? — питам го. — Вече е късно.

— Знам — отвръща той. — Нали не те събудих? Чаках всички да се разотидат и да не ме види никой, че влизам, но се забавиха повече, отколкото мислех.

— Не. Не можах да заспя — признавам и му правя знак да седне до мен.

Струва ми се странно и малко опасно да го виждам тук, седнал на постелката ми, но преди да го отвлекат, прекарвахме почти всяка нощ заедно. Оттогава минаха само няколко седмици, а ми се струва, че е било в някакъв друг живот.

— Кой е на пост? Видяха ли те? — питам го.

— Само Артемизия — отговаря Сьорен. — Пусна ме да мина и завъртя очи от досада, но не каза нищо. Може да не ме е забелязала.

— Според мен тя просто не може да понася Майли, а това я кара да харесва всички останали малко повече от нея — казвам аз.

— И това ми стига — вдига рамене той. — И аз не можах да заспя.

— Ерик хърка ли? — питам.

Сьорен поклаща глава и на устните му се прокрадва лека усмивка, макар че бързо изчезва.

— Ужасно хърка, но аз съм свикнал отдавна — отговаря, поколебава се, поглежда надолу към ръцете си и облизва устни. — Виждал съм не едно и две страшни неща, Тео. Не за пръв път ме пленяват и пребиват така.

Потръпвам.

— Да, и винаги е било заради мен — напомням му. — Съжалявам.

Той поклаща глава.

— Нямам това предвид — отговаря той. — И моля те, не се извинявай. Бих го преживял отново, за да бъда сега тук, с теб, и да бъда такъв, какъвто съм сега. Просто искам да кажа, че този път беше различно.

Намръщвам се.

— Какво искаш да кажеш?

Той внимателно премисля думите си.

— Първия път, докато бяхме на кораба „Дим“, все още се чувствах безкрайно виновен. Заслужавах да бъда в онзи карцер, заслужавах всичко, което се случваше с мен. Не мисля, че изпитвах гняв дори за секунда. И в Ста Криверо не бях ядосан. Чувствах се… Не знам. Примирен. Изглеждаше ми като недоразумение, единствено заради баща ми… И макар и странно, някак ми се струваше… редно. Освен това вярвах от самото начало, че ти ще намериш начин да ме измъкнеш оттам. Винаги виждах светлина в тунела.

Той млъква и пръстите му се заиграват с една изпусната нишка от юргана. Под ноктите му все още има набита пръст, а по опакото на дланите — тънки резки, затворени, но зачервени.

— Но този път… този път онези, които ме държаха там, бяха хора от моя народ. Момиче, което познавам, откакто съм се родил — което в някакъв момент дори съм харесвал и уважавал. Някога аз бях част от този свят и се очакваше един ден да го управлявам. А ти… ти беше мъртва. Затова този път изпитвах гняв и той сякаш щеше да ме разяде отвътре, но този гняв беше единственото нещо, което ми помагаше да издържа. Мисля, че можеш да го разбереш по-добре от всеки друг.

Не казвам нищо, само кимвам.

— Мислех си, че след като вече съм тук, жив и в безопасност, този гняв ще изчезне, но той изобщо не намалява. Само загноява като отворена рана, оставена, без да се лекува. Не знам какво да правя с този гняв — признава той. — Не знам как да го прогоня.

— Не можеш да го прогониш — отговарям след кратък размисъл. — Можеш само да се научиш да живееш с него и да му позволиш да те тласка напред. Гневът никога няма да изчезне, но можеш да му дадеш посока и цел и да го превърнеш в нещо хубаво.

Очите му все още са разсеяни.

— С теб съм, Тео — кимва той. — Знам, че и преди съм ти го казвал. Но тогава беше различно. Знаех за какво се бориш и го подкрепях. Исках да направя всичко по силите си, за да ти помогна да успееш. Но сега… сега съм част от тази борба също като теб. И ще остана с теб до самия край, каквото и да означава това. Защото каловаксийците са моят народ и все едно дали ми харесва, или не, аз нося отговорност за тях. И знам, че трябва да бъдат спрени.

Прехапвам долната си устна.

— Ние никога не сме говорили за това, Сьорен — казвам тихо. — Затова какво ще се случи накрая, ако победим. Как ще изглежда тази победа и какво ще означава за каловаксийците.

— Наистина не сме — отговаря той внимателно. — Но аз нямам право на глас в това решение. Това, което преживях в тъмницата, беше само дребно неудобство в сравнение е онова, което каловаксийците причиниха на милиони хора. Освен това вярвам в преценката ти.

Не мога дори да си представя каква ще бъде тази преценка — от нея ни дели толкова много време, толкова още неизвестни. Но Сьорен вярва, че ще взема правилното решение, и аз се надявам, че когато дойде време, ще успея да го направя.

Ръката му колебливо посяга към моята и когато преплитам пръсти с неговите, и двамата оставаме загледани в тях, докато накрая той прекъсва мълчанието.

— Наистина мислех, че си мъртва — казва тихо той. — Все още имам чувството, че сънувам, че ще се събудя и всичко ще изчезне.

— Аз съм истинска — отговарям, но разбирам какво има предвид. И аз не мога да осъзная докрай, че е истински — струва ми се, че е по-скоро плод на въображението ми, въплътен в неговия образ. — Живи сме — добавям, за да успокоя и него, и себе си. — Тук сме.