Кралицата на жарта

Пътуване

До въздушната мина има само един ден път, но ние искаме да нападнем чак призори, за да изненадаме каловаксийците, затова привечер си правим лагер на километър и половина оттам. За разлика от Огнената и Водната мина, край Въздушната мина няма нито планини, нито езера, нито гори. Разположена е върху равна земя, по която тук-таме са пръснати маслинови горички. Това означава, че ще ни е по-трудно да останем скрити, а освен това не можем да рискуваме да запалим какъвто и да било огън, за да не ни забележат.

Разделяме се на три равни по численост групи и се разпръскваме сред трите маслинови горички на изток, юг и запад от мината. Разпъваме палатки. Раздаваме дажбите храна. Някои от войниците се оплакват, макар и половинчато, от липсата на огън, защото няма печено месо. Истината е, че сравнително лесната победа в имението на Овелган е ободрила всички ни.

За пръв път не се чувстваме като жалка сбирщина воини от различни краища, които правят каквото е по силите им и които до този момент са извадили късмет, компенсиращ слабостта им. За пръв път се чувстваме силни и способни. За пръв път виждаме светлина в безкрайния мрак на този несвършващ тунел и е всеки изминал ден надеждата ни озарява все повече.

Аз съм с групата от южния лагер заедно с Артемизия, Херон, Блейз, Сьорен и Ерик. Разпъваме колкото може по-малко палатки, за да пестим място в горичката, и вместо да взема да се настаня в самостоятелна, шестимата се наместваме в една голяма палатка с шест постелки, наредени една до друга, като деца, отишли на гости с преспиване.

Дори когато всички влизаме вътре, за да си легнем, се чувстваме изпълнени с толкова енергия, че не можем да заспим. Сега сме опиянени от радост, очакваме с оптимизъм и вълнение новия ден, който ще ни отведе още една крачка по-близо до победата. А когато Ерик изважда две бутилки хубаво астрейско вино от имението Овелган, опиянението ни нараства още повече.

— Как успя да ги откраднеш? — пита Блейз и изважда с ножа си тапата на едната бутилка.

Ерик свива рамене.

— В бъркотията никой не обърна внимание на полуслепия нещастник, който ровеше в шкафа с вино — отговаря той. — А освен това, от техническа гледна точка, не съм ги откраднал, защото всичко в това имение сега принадлежи на Тео. Ти смяташ ли го за кражба? — пита ме той.

— Ще трябва да питаш Херон — отговарям. — Казах му, че ако превземем имението, то ще стане негово.

Херон вдига вежди.

— Значи, си говорила сериозно? — пита той. — Аз пък реших, че раздаваш големи обещания, за да прикриеш колко се страхуваш, че няма да успеем.

— Ами, и това го имаше — въздъхвам аз. Блейз ми подава бутилката и аз отпивам. Виното е плътно, червено, топло и ароматно. Избърсвам капките, останали по устните ми, с опакото на ръката си по начин, за който съм сигурна, че е изключително царствен. — Но го казах сериозно. Боговете знаят, че когато всичко това свърши, едно такова приятно, тихо място ще ти дойде добре. А и това е искал Леонидас.

— Артемизия обаче беше права — казва Херон. — Ако започнеш да раздаваш така щедро, всички ще поискат нещо.

— Знам — отвръщам и оглеждам лицата им. — Но това е само между нас. Предполагам, всички са съгласни, че Блейз трябва да получи старата титла на баща си, както и земите, които вървят с нея. Артемизия винаги може да се нарече астрейска принцеса и да получи скъпоценните камъни и къщи, които вървят с тази титла, но имам чувството, че…

— Предпочитам да не го правя — прекъсва ме Артемизия, сбърчва нос и аз се разсмивам.

— Къде тогава ще отидеш? — пита Блейз. — Когато всичко свърши?

Арт вдига рамене и взема бутилката от мен.

— Предполагам, че за известно време ще остана в двореца — казва тя, отпива и подава виното на Херон. — Нали някой трябва да се погрижи Тео да остане жива, за да я коронясат. След като е в безопасност и в добри ръце… кой знае? Може да взема някой от корабите на майка ми. Може би ще се заема със задачата да внимавам каловаксийците, които ще пратим в изгнание, да не създават неприятности.

Не би трябвало да се учудвам — все пак говорим за Арт, но не мога да си представя, че това е животът, който някой би искал да води след войната.

— Няма ли да си уморена от битки? — питам я.

Тя се намръщва.

— Струва ми се, че по-скоро ще се уморя да дишам. Просто такава е природата ми. — Тя се извръща към Херон. — Щом имението е твое, не бива да продължаваме да го наричаме Овелган.

— Е, аз така или иначе нямам фамилно име — казва Херон. — А и преди това имението е било на семейството на Леонидас.

Наричали са го имението Талвера. Бих искал да запазя това име.

— Искаш ли тогава да станеш новият лорд Талвера? — питам го аз. — Нали това е искал Леонидас?

Херон се умълчава и кимва.

— Да. Мисля, че бих искал. Мисля, че и той би го искал.

— Това е достоен начин да почетем паметта му — предлагам аз. — Да възстановим имението на семейството му и да го поверим на теб.

Херон кимва, но погледът му е насочен някъде далеч.

— Лорд Талвера — повтаря той сам на себе си.

— Добре! — изправям се и му правя знак да стори същото. Видимо несигурен, той пуска ръката на Ерик и се подчинява. Палатката е толкова ниска, че трябва да се наведе.

Протягам ръка към Артемизия.

— Мога ли да взема за малко меча ти?

Тя ме зяпва така, сякаш съм я помолила да заема за малко белите й дробове или сърцето й, но макар и неохотно го изважда от ножницата и ми го подава с ефеса към мен. Поемам го и го вдигам пред себе си. Сребърното острие блясва на слабата светлина.

— На колене! — обръщам се към Херон и той го прави, макар и озадачен. Осъзнавам, че Херон никога не е виждал церемонията на Пазителите. Аз я помня съвсем смътно — преди всичко си спомням колко се отегчавах да гледам как Пазителите минават един след друг пред майка ми, за да ги благослови и да даде на всекиго наградата, която смяташе, че подобава на службата му. Опитвам се да си припомня подробностите, да възпроизведа какво точно казваше, защото самите думи представляваха магия, която обвързваше Пазителите. Но на този свят може да не е останал нито един човек, който знае какви са били тези думи, затова май трябва да измисля свои и сама да ги наситя с магия.

Прокашлям се, за да изговоря ясно:

— Всички Пазители са смели — и оглеждам лицата в палатката. — Всички Пазители са силни. Но е трудно да намериш Пазител с толкова добро сърце като теб, Херон. Особено в свят като нашия и във време като нашето, Пазител със сърце като твоето — чисто, уравновесено и прощаващо — е голяма рядкост. Ти не само ни помогна да освободим родината си и да спасим народа си, но осланяйки се на твоята разсъдливост и напътствия, когато димът се разсее и ние бъдем свободни, а войната остане в миналото, ние ще направим така, че светът, който ще построим наново, да бъде по-добър.

Оглеждам палатката и виждам, че всички са вперили очи в мен. Артемизия кима при всяка моя дума. Блейз избърсва една сълза от окото си. Сьорен се е привел напред с грейнали очи. Ерик се усмихва.

Докосвам Херон с острието първо по едното, а после и по другото рамо.

— Изправи се, Херон, лорд Талвера. Винаги ще се обръщам към теб, когато ми потрябват блестящ ум и добра преценка.

Херон се изправя. Краката му треперят, но той ми се усмихва.

— Благодаря, Ваше Величество — казва той. Гласът му е тих и дрезгав — може би от сълзи. — Надявам се да ви служа добре.

Връщам меча на Артемизия и слагам ръка на рамото на Херон.

— Надявам се аз да служа добре на теб — казвам му.

Той ме притегля към себе си и ме прегръща. Заравям лице в гърдите му, обгръщам го здраво с ръце, заслушвам се в ударите на сърцето му. Без предупреждение той ме вдига във въздуха, започва да ме върти и не спира дотогава, докато и двамата не избухваме в смях. Тогава Херон сяда до Ерик, взема бутилката от Блейз и я вдига високо.

— За кралица Теодосия! — казва той с ясен глас.

— За кралица Теодосия! — повтарят другите и бутилката продължава обиколката си, докато накрая се озовава у Сьорен. Проследявам с поглед как той я вдига, отпива голяма глътка и довършва виното.

— А ти какво ще правиш, когато всичко свърши? — питам го аз.

Той оставя бутилката и ме поглежда в очите. Замисля се, вдига рамене.

— Не знам — признава. — Мисля, че зависи от много неща. Но все още имам дълг пред теб и твоя народ, Тео. Все още имам да изкупвам много грехове.

— Мисля, че когато Астрея отново е наша, можеш да смяташ този дълг за изплатен — отвръщам.

— Проклятие, аз го смятам за изплатен още откакто оцеля след мъченията на императрицата! — обажда се Блейз.

— Дори преди това — добавя Херон. — След Огнената мина. Никога нямаше да я превземем без теб.

— Честно казано, за мен сметките ни са чисти, откакто напуснахме Ста Криверо — казва Артемизия. — Тогава реших, че вече си достатъчно наказан.

Сьорен поглежда надолу към скута си и на устните му трепва усмивка, която не стига до очите му.

— Благодаря ви — казва той. — Но не мисля, че изобщо някога ще почувствам, че съм изкупил страданията, които причиних. И смятам да продължа да се опитвам дотогава, докато успея.