Кралицата на жарта

Готовност

Денят се влачи бавно като пясък, който едва-едва се процежда през задръстен пясъчен часовник. Корабът ми се струва все по-малък и по-малък, притиска ни от всички страни и аз нямам никакво убежище, никакво място, където да мога да се откъсна от другите. Колкото и да ги обичам, готова съм да дам всичко за минута усамотение. Макар да знам, че всяка миля, която изминаваме, ни отвежда по-близо до войната и до неизбежната касапница, започвам да копнея за тях, да жадувам за всичко, което да накара този проклет кораб да се движи.

Струва ми се, че и другите изпитват същото. Когато се качихме на борда, всички се надпреварваха да говорят; сега ни обгръща мълчание, тежко и зловещо. Дори двамата със Сьорен не си казваме нищо през нощта, когато лягаме един до друг на палубата. Просто се прегръщаме и заспиваме така.

Не би трябвало да сънувам Крес, защото съм изпила отварата на Херон, но се случва точно това.

Тя е седнала в сенчестата прегръдка на трона. По крайниците й криволичат ластари от мрак, още по-черни на фона на бялата й като кост кожа, сякаш чудовището, което си представях като дете, я е стиснало здраво и я държи там. Ивицата овъглена кожа на гърлото й се вижда ясно над деколтето на сребристата й рокля — Крес я показва с гордост като бойна рана. Главата й е увенчана с черно-златната корона на майка ми, положена точно над челото й.

Не би трябвало да я виждам — знам го със сигурност, но я виждам и ми отнема цял един миг да разбера защо, да забележа нещо друго освен нея, нещо друго освен трона, който я държи така здраво. Тронът не се намира нито в тройната зала, нито дори в двореца. В мината е. Пак съм в мината.

Но това не е сън. Постепенно осъзнавам какво се е случило: това е спомен, също като майка ми в градината, също като мъртвите, които не спряха да дерат плътта ми дотогава, докато не ги освободих от тежестта на вината си. Това вече се е случило, вече е било разрешено. Вече съм издържала това изпитание. Но Крес ме гледа така, сякаш ме вижда през времето и пространството. Изобщо нямам чувството, че се намирам в спомен. Струва ми се, че никога не съм напускала мината, че през цялото това време съм била там, лутаща се в дълбините й, губейки съзнание и идвайки на себе си.

Сега обаче не съм сама.

Сякаш цяла вечност двете с Крес не правим нищо, освен да се взираме една в друга. Тишината изкопава пропаст помежду ни и е невъзможно да я пресечем.

— Заслужаваше ли си?

Думите сякаш не са мои. Нямам намерение да ги кажа, не решавам да ги кажа. Просто ги изричам, сякаш са реплики от пиеса, която знам наизуст.

— Сега имаш трон, имаш корона. Заслужаваше ли си да се омъжиш за него, за да ги получиш?

Ръцете й стисват още по-силно облегалките на трона.

— Аз имам всичко, а ти нищо. Ти си никоя. Какво значение има как съм победила? Важното е, че победих.

— Ти победи — повтарям като ехо. — Това победа ли го наричаш?

— Това е война — повдига тя едното си рамо. — Ти нанесе първия удар, а аз нанесох най-добрия. Ти какво искаш, дати се извиня ли?

Дори да го направи, няма да приема извинението й.

— Искам този трон — казвам вместо това.

— В този живот никой не ти дава нищо — усмихва се подигравателно Крес. — Трябва сам да си го вземеш. Баща ми ме научи на това, научи и теб.

Пред очите ми изниква образът на тейна, споменът как преряза гърлото на майка ми и ми я отне, но аз преглъщам яростните думи, които съм напът да изрека.

Крес се опитва да вдигне ръце, но ластарите от пушек я държат за трона, приковават я към него. Тя свива черните си устни.

— Някога бяхме приятелки, нали? — пита.

— Сестри по сърце — потвърждавам и думите заплашват да ме задавят.

Тя се изсмива пронизително.

— Какъв абсурд! Не си ли съгласна? Как биха могли сърцата ни да бъдат сестри? Още от самото начало сме били орисани да застанем на противоположни страни във войната.

— Може и така да е — съгласявам се и предпазливо правя крачка към нея. — Но ако ме беше попитала, преди всичко това да се случи, щях да кажа, че не мога да си представя бъдеще, в което ти да не си до мен. Понякога все още не мога.

— И в това е слабостта ти — отвръща Крес, но нещо в погледа й трепва.

— Възможно е — съгласявам се. — Но не само моята, нали?

Призовавам огъня в себе си и този път той откликва с готовност. Пламъците изригват на върха на пръстите ми така, сякаш са техни продължения.

Крес ги вижда и очите й се разширяват.

— Недей, Тора! — промълвява тя е треперещ глас. — Моля те!

Правя една крачка към нея, а после и втора.

— Не се казвам Тора. Аз съм Теодосия Айрин Хазара, кралицата на Астрея — казвам и оставям огъня си да полети.

Той я улучва право в гърдите и също като духовете на мъртвите, тя изчезва веднага щом я докосва. Остава само празният трон.

Трябва да седна на него. Знам го със сигурност, но не мога да накарам краката си да помръднат. Тронът се извисява пред мен, огромен, черен и зловещ. Ако седна на него, никога вече няма да съм същата. Никога няма да мога да стана, без сенките му да останат долепени до мен.

— Някой трябва да седне на него.

Майка ми се появява до рамото ми и това е майката от най-чистите ми спомени, недокосната нито от времето, нито от ужасите, които й причиниха каловаксийците.

Преглъщам сълзите си.

— Ами ако не мога? — питам едва чуто.

— О, миличка! — промълвява тя и отпуска ръка на рамото ми. Ненадейно ми се струва, че не се намирам нито в сън, нито в спомен, нито в нещо друго, защото я усещам. Усещам я така, сякаш стои до мен. Сякаш никога не си е тръгвала. — Боговете ти отредиха трудна пътека, но никога не биха те обременили с товар, който не можеш да понесеш.

Изрича го с абсолютна увереност, но думите не предизвикват в сърцето ми никакъв отклик.

— Още ли вярваш в боговете? — питам. Този въпрос е опасен дори за помисляне, при това точно в Огнената мина, но не знам кога ще имам друга възможност да говоря с нея. — След всичко, което позволиха да ни се случи?

Тя се замисля.

— Не вярвам, че боговете съществуват, за да разрешават проблемите ни — отвръща най-накрая. — Но мисля, че ни дават онези оръжия, които са ни нужни, за да победим. Мисля, че ни дадоха теб, закалена в огън.

Това не е отговор, но предполагам, че такъв не съществува. Някои въпроси са прекалено сложни, но може би така и трябва да бъде.

Майка ми поема ръката ми в своята и двете заедно тръгваме към трона. Страхът все още ме гризе, но тя е до мен и стъпките ми са сигурни. Когато стигаме до подиума, я целувам по бузата.

— Обичам те — казвам й. — И ще се опитам да те накарам да се гордееш с мен.

Изкачвам се по златните стъпала и се отпускам на обсидиановия трон.

Когато се събуждам, слънцето наднича над хоризонта от едната страна на кораба, а от другата зървам едва доловимите очертания на североизточния бряг на Астрея. Изправям се, облягам се на стената на кораба и се заглеждам в брега — в издадените скали, в купчината кораби в пристанището, толкова далеч от нас, че платната им са само червени точици. А когато поглеждам по-внимателно, различавам почти невидимите златни куполи на двореца, белите кули, каловаксийското знаме, което се развява от най-високата.

Дъхът ми секва и усещам на рамото си ръката на майка си — блед призрак от спомена, съня, каквото и да беше снощното видение. Представям си, че тя е до мен, че се връща у дома с мен, готова да си възвърне онова, което ни откраднаха каловаксийците.

Въпреки всичко ми се приисква и Блейз да беше до мен. Това е нашият дом, мястото, където сме родени, мястото, където сме израснали. Иска ми се да можеше да го види заедно с мен, такова, каквото го виждах аз. Иска ми се да плавахме към него заедно, готови да отвоюваме това, което е наше, рамо до рамо.

„Скоро пак ще го видя“ — казвам си с надеждата, че ако го повторя многократно, ще повярвам.

— Ето че пристигнахме — обажда се Сьорен зад мен и сяда на одеялото с все още сънени очи.

— Ето че пристигнахме — повтарям аз. — Утре по това време всичко ще е наше.

— Утре по това време всичко ще е твое — поправя ме той.

Разбирам защо го казва, но част от мен иска да не беше. Това бреме е ужасно тежко за сам човек. Не съм се замисляла особено как точно ще управлявам Астрея след края на войната. В един идеален свят майка ми щеше да е до мен, да ме насочва, да ме подготвя. Но нея я няма и аз изпитвам чувството, че никога няма да бъда подготвена.

Спомням си какво ми каза в мината.

„Боговете ти отредиха трудна пътека, но никога не биха те обременили с товар, който не можеш да понесеш.“

Моля се на всички богове да е права, но има само един начин да разбера.

— Готов ли си? — питам и се облягам на стената на корпуса. Поглеждам изпитателно към Сьорен. На светлината на изгряващото слънце той изглежда сякаш изваян от бледо злато. Раните, които покриват светлите му гърди, изглеждат по-меки — не изпъкват така рязко. Сякаш са част от него, също толкова важни, колкото белите дробове или сърцето му — все пак в известен смисъл те са го направили такъв, какъвто е.

Сьорен се усмихва, без да подозира какво си мисля.

— Участвал съм в много битки, Тео. Много повече, отколкото мога да преброя. Но не мисля, че някога съм се чувствал готов за някоя от тях. Не мисля, че е възможно човек да е готов да се втурне стремглаво към смъртта, която може да го чака — която вероятно го очаква. Мисля, че това с нещо, за което човек никога не може да се подготви.

Думите се загнездват в стомаха ми като катран, лепкав и черен. Вдигам рамене и се опитвам да изглеждам спокойна и уверена.

— Е, добре! — отвръщам, като се насилвам гласът ми да прозвучи нехайно. — Предполагам, че тогава просто ще трябва да не умираме.

Той се смее и протяга ръка към мен. Поемам я, преплитам пръсти с неговите и го оставям да ме притегли обратно долу на одеялото, в прегръдките си. Целуваме се нежно в топлата светлина на зората и дори когато Сьорен се отдръпва, челото му остава притиснато до моето. Очите му са затворени, дългите му руси мигли се разстилат върху бузите.

— Звучи толкова лесно — прошепва той. — Просто да не умираме. Защо никога не съм го пробвал?

— Няма значение — отговарям. — Пробвай сега.

Той очевидно усеща тревогата, която се прокрадва в гласа ми, защото отваря очи и се взира дълбоко в моите.

— След всичко, което преживяхме, Тео, възнамерявам да те видя седнала на този трон — казва той с тих, сериозен глас. — Аз, а не духът ми, от тук, а не от Отвъд, или каквото ни очаква след края на земния живот. Възнамерявам да го видя с очите си и изпитвам съжаление към всеки бог, който би се опитал да ми отнеме живота, преди да се случи.

Започвам да го целувам и спирам чак когато слънцето изгрява напълно и ни окъпва в светлината си, а другите се размърдват в каютата под главната палуба. Целувам го и спирам чак когато става време да започнем да се подготвяме за последната си битка.

Слънцето вече залязва, когато „Уоз“ се приближава към астрейския бряг. Толкова близо до пристанището, в което стоят на котва толкова много каловаксийски кораби, никой не обръщал внимание на такъв малък съд като нашия. Навярно смятат, че го направлява някой рибар, който носи дневния си улов, за да го продаде сутринта на пазара.

Но едва когато изчезваме в сянката на скалите, скрити от всички погледи и достатъчно близо до пещерата, за да можем да стигнем дотам с газене, въздъхвам с облекчение.

— Може да ти е трудно да излезеш, много ще зависи от прилива и отлива — обръща се Сьорен към Ерик, единствения, който ще остане на кораба.

Очевидно двамата отдавна се шегуват, че Ерик може да управлява кораб дори полусляп, но днес направихме няколко опита и ми се струва, че в това твърдение има известна истина.

— Приливът и отливът няма да ни пречат — обажда се Артемизия.

Подава ми вързоп, в който са увити камъни на Духа. Дори през дебелото зебло усещам пулсирането им в кръвта си — Огнени, Водни и Въздушни камъни от мините, всички нахвърляни и завързани заедно, както и Земни камъни, изчегъртвани от броните и оръжията на каловаксийците, с които сме се сражавали до момента. Би трябвало да съм свикнала с усещането — все пак повече от месец нося до сърцето си Огнения камък на Ампелио, но не ми се струва редно да държа толкова много наведнъж.

Е, поне няма да са за дълго при мен.

Сьорен слиза от кораба и стъпва на малкия сал, като се държи за перилата, за да не отплава преждевременно. Херон следва примера му и помага на мен и Артемизия. Тя вече не потреперва, когато стъпва във водата, не потръпва и когато върви. Казва, че е оздравяла, и няма причина да не й вярвам, но не мога да не се притеснявам, а е и по-лесно да се тревожа за нея, отколкото за всичко друго.

Сьорен се опитва да помогне на Майли да слезе, но тя само го поглежда свирепо и скача сама на сала.

— Остани тук колкото можеш по-дълго! — извиква Херон на Ерик, оттласква сала ни от перилата и го насочва към зейналото гърло на пещерата.

— Постарайте се да свършите бързо — отвръща сухо Ерик. -

Нямам търпение да сложа в уста нещо друго освен сухар. Искам да вечерям в залата за пиршества и да пия вино в бокал, украсен със скъпоценни камъни.

Колкото и несериозно да звучат тези думи при сегашните обстоятелства, те ме карат да се усмихна и аз съм му благодарна.

— Щом свършим — обещавам му, — ще отпразнуваме победата с пиршество с десет блюда.