Кралицата на жарта

Рана

Оказвам се права за раните на Сьорен — Херон не може да ги излекува с магията си. Ще трябва да зараснат сами, а дори и тогава белезите навярно ще останат до края на живота му. Херон предлага все пак да направи усилия, за да го излекува, но Сьорен отказва.

— Тук има прекалено много хора, които се нуждаят от помощта ти повече от мен — казва той. — Аз няма да умра — само ме боли.

— Ще умреш, ако раните се инфектират — предупреждава го Херон. — Но нямаш нужда от моята помощ, за да го предотвратиш. Просто трябва да почистим и превържем най-сериозните рани. Мога да се опитам да намеря някой, който знае как, но сигурно ще мине малко време.

— Аз ще се погрижа — обаждам се, преди да мога да се спра.

Херон ме поглежда, изненадан.

— Знаеш ли как?

Вдигам рамене.

— Бях в подобна ситуация преди. Императорът често ме наказваше. Сигурна съм, че ще разбера как се прави.

Херон кимва.

— Добре. Ще ти донеса материали. Арт, можеш ли да помогнеш на Ерик да излезе навън? Помогни му да се научи да се ориентира. — Той поглежда към него. — В никакъв случай няма да ти позволя да седиш и да се самосъжаляваш. Ще се изправиш на крака и ще се научиш как да се приспособиш. Някой ден ще ми благодариш, повярвай ми.

Ерик се мръщи, но кима в съгласие.

— Сигурен съм — казва той, насилва се да стане и изстенва. — Но точно сега съм склонен да ти наговоря някои не особено приятни неща.

— Направи си списък — усмихва се леко Херон. — Можеш да ми ги кажеш по време на вечеря.

За миг Ерик остава стъписан и смутен. Никога не съм го виждала такъв. Той обаче се съвзема бързо.

— Споразумяхме се — казва той.

Артемизия мести поглед от единия към другия и вдига вежди толкова високо, че се скриват под косата й.

— Ние водим война — напомня им тя и въздъхва. — Няма ли по-подходящ момент за флиртуване? Сега смъртта ни дебне зад всеки ъгъл.

— Честно казано, трудно ми е да се сетя за по-подходящ момент — отговаря Ерик и се надига. — Може никога да няма друга възможност.

Артемизия завърта очи от изумление.

— Това, че не мога да те видя, не означава, че не знам какво правиш. Въртиш очи, Арт — казва той и протяга ръка към нея. Тя я поема и му помага да направи няколко колебливи стъпки. — Само защото ти нямаш представа как се флиртува…

— Имам! — отвръща възмутено тя и го извежда от палатката. Нито за миг не престават да се заяждат.

Когато Херон ми донася мехлема и превръзките, всичкият въздух в палатката сякаш е изсмукан. Останала сама със Сьорен, усещам всеки дъх, който той си поема, макар и в другия край на палатката — виждам го по вдигането и спускането на голите му гърди, покрити с белези и рани. Знам, че и той забелязва всяко мое трепване. Погледът му е внимателен и предпазлив, сякаш все още не вярва, че наистина съм тук. Не го обвинявам — има дни, в които и аз не мога да повярвам.

— Наистина мислех, че си мъртва — нарушава тишината той. Думите са признание, тихо като шепот, сякаш изрече ли ги на глас, ще развали чудото.

— Знам. И аз мислех същото за теб — отговарям. — Не вярвах, че ще те видя пак, преди… Исках да те върна при нас, заклевам се! Бих направила всичко по силите си, за да те спася, но…

— Но ако беше обсадила столицата, преди да си събрала достатъчно воини, щеше да обречеш целия бунт на провал — прекъсва ме той. — Знам. Не би могла. И аз не го очаквах.

— Ти щеше да го направиш заради мен.

Той се поколебава, но не го отрича.

— Може би наистина щях да го направя — съгласява се тихо. — Но подобно решение би било глупаво. Ти може да си всякаква, Теодосия Айрин Хазара, но не си глупачка.

Прехапвам долната си устна.

— Ерик мислеше, че не се преструвам… Че наистина не ме е грижа. Мислеше, че съм безразлична към страданието ти. Не беше така — прошепвам. — Съжалявам, че не направих повече. Може би ако бях опитала, той нямаше да загуби окото си.

Сьорен поклаща глава и навежда поглед надолу.

— Не ми дължиш извинения, Тео — нито на мен, нито на Ерик. Ти не си отговорна за това, че планът му се обърка — казва той. — Освен това си ме спасявала много пъти. И днес го направи пак. Едва ли някога ще мога да ти се издължа.

— Няма никакви дългове — казвам тихо. — Не и между нас двамата, Сьорен.

Погледът му отново среща моя. Без да каже нито дума, той протяга ръка, аз я поемам и се сгушвам в прегръдките му, сякаш това с най-естественото нещо на света. Той заравя лице в шията ми и аз се осмелявам да го прегърна силно, макар внимателно да избягвам раните му. Някак си, въпреки кръвта и потта, той все още ухае на море и това го прави по-истински — поне такова е усещането ми.

Известно време нито един от нас не помръдва — просто стоим прегърнати и аз изпитвам желание този миг да продължи цял живот. Накрая обаче Сьорен се отдръпва и ме поглежда умолително.

— Кожата ти е доста топла — казва бавно той. — Не е гореща. Нито пък трескава. Но е топла… по-топла, отколкото преди. — Той млъква и премисля въпроса, на който не иска да чуе отговора. — Какво си направила, Тео?

— Това, което трябваше — отговарям, отдръпвам се от прегръдката му и вземам мехлема и превръзките, оставени от Херон, макар че действията ми са и извинение да не го поглеждам, докато изричам думите. — Влязох в Огнената мина.

Той рязко си поема дъх, сякаш съм го ударила.

— А аз току-що казах, че не си глупачка. Можеше да загинеш!

Вдигам рамене, но все още не мога да го погледна в очите.

— Крес можеше да ме убие. Императорът можеше да ме убие. Понякога си мисля, че дори крал Етристо искаше да ме убие, когато бяхме в Ста Криверо. Повярвай ми, след всички тях мината изобщо не ме плашеше чак толкова. А и вярвах, че боговете са ми отредили друга съдба. Не биха позволили да умра по този начин, не и в тяхното владение.

Известно време той не казва нищо. Вместо това проследява с поглед как отварям гърненцето с мехлем и намазвам раните му, като започвам от лицето. В мига, в който хладното мазило докосва кожата му, той потръпва.

— Знам, че боли — прошепвам. — Навремето Хоа ме мажеше с нещо подобно. Но след малко болката ще намалее, а след това ще се стопи съвсем.

Той се поотпуска и аз продължавам с гърдите му, проследявам с пръсти думите, оставени от Крес от дясната страна на ключицата му. „Изменник“, написала е тя там. Очертанията на буквите са грубовати, неизящни. Гневни.

— Какво се случи там? — пита Сьорен. — В мината?

Ръката ми застива и аз осъзнавам, че никой досега не ми е задавал този въпрос. Повечето хора не искат да разбират, а единствените, които биха ме попитали, вече знаят отговора, защото и те са преживели същото. Поемам си дълбоко дъх и мирисът на джоджена в мехлема погъделичква ноздрите ми.

— Почти нищо не помня — отговарям. — Понякога някой спомен изниква неочаквано в ума ми, но има неща, за които все още не знам дали са били реални, или не. Видях майка си — изглеждаше също толкова истинска, колкото сме ти и аз сега. Понякога не съм сигурна, че изобщо съм излязла от мината. Струва ми се, че съм още там.

Ръката му покрива моята, допряна до гърдите му.

— Но си излязла — казва той. — И то по-силна, нали? С по-голяма дарба?

Кимвам.

— Не съм силна колкото Крес, но съм по-силна от преди. Надявам се, че когато се срещнем пак, това ще е достатъчно.

Той отпуска ръката ми и ме оставя да продължа с работата си. Обвивам превръзките от бяла марля около раменете му и засега оставям лицето му открито — отчасти защото превръзки там биха били неудобни, но и защото ако не виждам лицето му, няма да мога да повярвам напълно, че наистина е тук.

— А… ти? — запъвам се. — Тя какво… какво ти причини?

Не съм сигурна, че искам да разбера, а и Сьорен не изглежда склонен да ми отговори, но след малко все пак го прави.

— Нейните права върху трона са слаби. Много от благородниците бяха едновременно ужасени и възхитени от мощта й. Бояха се от нея и това беше достатъчно, за да й позволи да завземе властта след смъртта на баща ми. Но тези чувства отшумяха бързо, защото хората свикнаха. Колкото и могъща да е, тя е жена, а Каловаксия никога не е имала жена за владетел. Надигнаха се слухове, че имало хора, които искали да я свалят от трона, кроели планове дори да ме освободят и да ме направят император. Тя реши, че ако се омъжи за мен, ще затвърди властта си, че след това никой няма да се осмели да постави под съмнение претенциите й. Но не можеше да ме контролира и го знаеше. Можеше да ме застави със сила, но подобно действие щеше да се обърне срещу нея — веднага щом ме пуснеше от тъмницата, щеше да стане жертва на убийство, а аз — коронован за император. Тя май си мислеше, че искам точно това. И така, постара се да ме убеди да се оженя доброволно за нея… макар че „доброволно“ не е най-точната дума за съгласие, изтръгнато с мъчения.

Потръпвам, вземам отново гърненцето и намазвам с мехлем думата „предател“, дамгосана върху сърцето на Сьорен, а после и „слаб“, върху ребрата му.

— И след като не е могла да те спечели за свой съюзник, е решила да се отърве от теб — казвам аз. — За нея е било по-добре да си някъде далеч, да загинеш, та поддръжниците ти да не могат да те използват срещу нея.

Той кимва.

— Знаеш ли, мислех си за теб — промълвява едва чуто той. — Когато ми се струваше, че ще се пречупя. Тогава си мислех за теб и затова че си преживяла много по-страшни неща. Представях си, че ме гледаш от Отвъд, в което вярваш, и че ако се пречупя, ще се срамуваш от мен.

— Не е срамно да се пречупиш — отвръщам. — Боговете знаят, че съм се пречупвала неведнъж. Просто след това трябва пак да се съвземеш.

По торса му има повече изгаряния, отколкото здрава кожа, и почти половината гърненце отива само там.

— Обърни се — казвам му. — Трябва да видя гърба ти.

Той го прави и аз едва сдържам вика си. Мислех си, че ще е ужасно, но гледката, която се разкрива пред очите ми, е много по-страшна. Макар че ивиците от изгаряния са тънки, оставени от пръстите на Крес, струва ми се, че тя е създала истинска паяжина от раменете до кръста му. Ивиците се пресичат, а някои са толкова дълбоки, че плътта му се е отделила от скелета като страници на книга.

Бръквам в гърненцето, поемам си дъх и се опитвам да се успокоя, заповядвам на стомаха си да не изригне.

— Ще боли — предупреждавам.

— Вече боли — признава Сьорен. — Просто… не спирай да говориш. Това ще разсейва и двама ни.

Кимвам и чак после си спомням, че той не може да ме види.

— Мисля, че двете с Крес сънуваме едни и същи сънища — казвам му. Все още се чувствам безкрайно глупаво, задето изричам на глас подобно нещо, но Сьорен не се засмива — реакция, която ми се струваше възможна.

— Как така? — пита той през стиснати зъби; веднага щом изрича думите, изстенва от болка.

— В сънищата ми тя ми говори — толкова ясно, колкото си говорим ние с теб сега. Нещата, които казва… не бих могла да си ги измисля. Каза ми, че те е хвърлила в тъмницата. Каза, че се опитва да те убеди да се ожениш за нея… изобщо, каза ми съвсем същото, което и ти току-що. Вярно, може да е съвпадение — сама да съм направила предположения и те да са се появили в сънищата ми, но… струва ми се, че не е така.

— Мислиш, че вие двете наистина разговаряте насън? — пита той. Тази тема очевидно го разсейва достатъчно, защото дори не реагира, когато намазвам с мехлем едно от по-тежките изгаряния.

— Отровата, която ми даде, е била приготвена с нейната кръв — обяснявам. — Знам, че звучи абсурдно, но съм убедена, че е така. Наистина е тя.

Известно време Сьорен не казва нищо, а когато проговаря, гласът му е съвсем тих:

— Но тя все още мисли, че си мъртва.

— Мисли, че я преследвам в сънищата й — обяснявам. — Но има нещо много странно. В тези сънища тя ми говори като приятелка. Така, както си говорехме едно време. Дори когато говорим за нещата, които сме си причинили една на друга, тя не изглежда сърдита. Само уморена.

— Тя не е господарка на разума си — казва Сьорен. — Някои слухове стигнаха чак до тъмницата. Говорят, че виждали момичета от благородно потекло с нея, а после ги намирали мъртви в двореца. Гърлата им винаги били обгорени, а устните — черни. Сякаш… — не довършва той.

— Сякаш са пили Енкатрио — завършвам аз вместо него и парченцата от пъзела започват да се наместват.

Той кимва.

— Всички знаеха, че е нейно дело, но тя е недосегаема, поне засега. Хората бяха прекалено уплашени, за да я обвинят на глас, но всички знаеха.

Спомням си как Крес предложи отварата и на мен — на Амиза. Как се надяваше, че след като я изпие, Амиза ще стане като нея. Че двете заедно могат да властват в един променен свят.

Разказвам за това на Сьорен, докато приключвам с гърба му.

— Тя се опитва да създаде своя армия — заключавам накрая и посягам към рулото превръзки. — Армия от жени като нея, с високо положение в обществото. И тук, и в други страни. Не иска само Астрея; не й е достатъчно да властва над каловаксийците. Иска да създаде нов свят.

— Както казах, тя не е господарка на разума си — отговаря Сьорен. — Това е опасна самозаблуда… тя ще продължи да убива момичета.

— Да, почти всички момичета, които изпият отровата — съгласявам се и започвам да увивам превръзките около тялото му, докато накрая не остава дори сантиметър гола кожа. — Но не всички. Няколко от тях със сигурност са оцелели също като нея. И като мен. И сега отровата тече и в техните вени. Да, тази отрова е по-слаба, но може би все пак може да преобрази други, които на свой ред да преобразят други.

— Тоест, може да се разпространява като болест — заключава Сьорен и ме поглежда. — Убива почти всеки, когото зарази, но малкото, които остават живи, са променени завинаги.

Кимвам.

— Каловаксийският двор не я иска за императрица, затова тя се опитва да си създаде достатъчно верни последователки, за да сплаши онези, които искат да я свалят от трона.

Отначало Сьорен не казва нищо, но виждам как трескаво работи мозъкът му.

— Ако нещата продължат така, каловаксийците сами ще се отслабят — казва той. — Ако ги оставим на спокойствие няколко години, възможно е след време вече да не представляват заплаха.

— Да, но е възможно и да станат толкова силни, че никой никога да не успее да ги спре — казвам аз. — Освен това не разполагаме с години.

Без да го поглеждам в очите, започвам да нанасям мехлема върху ръцете му. През трите седмици, прекарани в тъмницата, мускулите там са омекнали.

— Съжаляваш ли я? — пита тихо той.

Ако някой друг, който и да е, ми беше задал този въпрос, щях да отрека. Разбира се, че не я съжалявам! Тя извърши повече жестокости, отколкото мога да преброя. Разруши живота на толкова много хора. Дори се опита да отнеме моя. Много добре знам кои са враговете ми.

Но този, който ме пита, не е който и да е. Това е Сьорен, а Сьорен винаги е разбирал най-тъмните, най-раздвоените кътчета на душата ми.

— Да, съжалявам я — признавам. — Освен това я мразя и я обичам. Не знам как е възможно да изпитвам всички тези чувства едновременно, но е истина. Но това няма значение, защото скоро ще настъпи часът и този път няма да се поколебая да я унищожа.

Той премисля думите ми, кимва бавно.

— Аз ще бъда там, до теб — казва сериозно той.

Погледът му среща моя и аз осъзнавам колко са ми липсвали тези очи. Забравила съм колко яркосин е цветът им — по-сини от самото море. Това вече не са очите на баща му, не и за мен. Сега са очите на Сьорен. Докосвам дясната му буза, допирам длан до раната, която току-що съм намазала е мехлем.

— Знам — отговарям тихо. — Липсваше ми, Сьорен. О, колко ми липсваше!

Той притиска буза по-силно до ръката ми, затваря очи.

— И ти на мен — прошепва.

Докосвам нежно е устни неговите и усещам колко е уязвим, макар че подобна мисъл изглежда смешна. Но е истина — разбирам го по рязкото поемане на дъх, преди да ме целуне, и когато ръката му се отпуска върху тила ми и ме притиска по-близо до него, и ме задържа до себе си. Сякаш преживявам откровение, сякаш се събуждам от дълъг сън. Струва ми се, че в този миг двамата наваксваме за всичко, което сме загубили.

Искам да продължа да го целувам и да не спирам часове наред, да празнувам, че сме тук, че сме живи и пак сме заедно, макар че нито аз, нито той мислехме, че отново ще се видим. Искам да се отдам на докосването му и да забравя всичко друго. Но точно сега той има нужда от друго — от почивка, храна и вода. А освен това трябва да решим накъде да потеглим, къде да нанесем следващия си удар.