Кралицата на жарта

У дома

На следващата сутрин се старая да избягвам Сьорен, доколкото е възможно на такъв малък кораб, защото се боя, че ако погледът му се задържи върху мен прекалено дълго, ще се възпламеня. След като влязох в мината, ми стана по-лесно да контролирам дарбата си, а след като започнах да се упражнявам с Блейз — още по-лесно, но всеки път щом очите ни се срещнат над оскъдната закуска, която делим с другите на палубата, ми се струва, че се издаваме — че всички могат да видят какво правихме снощи. Допивам кафето си на две големи глътки и ставам.

— Мислиш ли, че още можеш да контролираш приливите и отливите? — обръщам се към Артемизия.

Объркана, Арт ми се намръщва, вдига рамене и натъпква в уста последния си крайшник стар хляб.

— Да тръгваме! — подканва ме тя и става. Потръпва от болка, но успява да се задържи на крака без чужда помощ.

— Добре ли си? — обръща се Херон към нея.

— Да! — процежда тя през стиснати зъби, потиска болката и прави крачка към носа на кораба, а после и втора. Доволна от себе си, се усмихва.

— Виждате ли? — подмята ни през рамо. — Нали ви казах, че ще се оправя! Когато утре вечер стигнем в столицата, ще съм като нова.

Майли сбърчва чело.

— Нали не говориш сериозно? — възкликва тя. — Боли те и още как! Само ще ни забавиш.

— Утре вечер няма — ще съм се оправила — настоява Артемизия. В тъмните й очи се чете непоколебима решителност. — Кажи й, Херон!

Погледът й го кара да се свие, но след миг той кимва.

— Възстановява се бързо — признава, макар че май предпочита да не казва нищо. — Ако продължи така, утре ще може да се представи на нормално ниво.

Нормалното ниво на Арт надминава най-доброто ниво на повечето воини. Аз го знам и предполагам, че останалите също, защото никой не възразява.

— Ако умреш — обръщам се към нея и пъхвам ръка в сгъвката на лакътя й, за да й дам опора, — майка ти ще ме убие. А аз ще те намеря в Отвъд и ще те убия пак.

Артемизия се усмихва и ме смушква с лакът в ребрата.

— Споразумяхме се! — казва тя.

Двете сядаме най-отпред на носа, там, където главата на дракон, изработена от желязо, стърчи напред.

— Държиш се много странно — казва Артемизия и изпъва крака пред себе си. Все още са увити в превръзки, но днешните са по-леки от вчерашните.

— А как трябва да се държа? — питам и се засмивам с надеждата да не усети фалшивата нотка. — Утре вечер ще обсадим двореца — моя дворец. Довечера пак ще спя на този кораб, но утре вечер? Може би ще легна в своето собствено легло.

— Или пък — казва Артемизия, вдига ръце и започва сложната си плетеница от движения — ще си мъртва.

Има нещо възхитително в простотата, с която го изрича като най-обикновен факт.

Арт поглежда към мен и мога да се закълна, че очите й виждат всичките ми тайни.

— Помниш ли, когато ти казах, че ние с теб не сме от онези приятелки, които си разменят клюки и си говорят за целувки и какво ли не? — пита тя и сърцето ми подскача.

— Да — отвръщам предпазливо. — Каза, че не си Крес… императрицата. И наистина не си. Няма нужда да бъдем такива приятелки.

Движенията на Арт не загубват плавността си нито за секунда дори когато от устните й се отронва тежка, драматична въздишка.

— Имаш една минута — казва Артемизия. — Точно една минута за такива приказки. Престани да мислиш за това, което ще се случи утре — само за една минута.

Поглеждам я учудено.

— Сериозно ли говориш? — питам.

Тя се намръщва.

— Минутата тече.

Поклащам глава и се заставям да изрека думите, преди да съм се спряла:

— Спах със Сьорен.

Артемизия изсумтява.

— Това го знам. Не те бива в прикриването — сутринта те нямаше в каютата. Той пък никога не е успявал да остане незабелязан, когато се промъкваше в леглото ти, нищо че се мислеше за много ловък…

Тя млъква, обръща се и ме поглежда внимателно. Ръцете й застиват във въздуха.

— О! — промълвява тя и понижава глас. — Имаш предвид…

Ненадейно усещам, че не мога да я погледна. Вместо това впервам поглед в морето, в леките вълни, които се удрят в корпуса на „Уоз“

— Ти… Ти някога…? — питам, неспособна дори да изрека въпроса.

— Не — отговаря Артемизия и замлъква. — Е, тогава с онзи страж. В лагера.

И на нея й е трудно да намери думи и аз се насилвам да я погледна.

— Това не се брои — казвам с твърд глас.

Отначало ми се струва, че може да възрази, но тя само кимва.

— Това не се брои — повтаря.

Замисля се, поглежда към морето и продължава да насочва вълните.

— Целунах Майли — казва тя след миг с неутрален, хладен глас.

— Какво? — изпищявам толкова високо, че привличам вниманието на останалите, които спират да пият кафе и да се хранят и ни поглеждат тревожно от палубата. Махвам им едва-едва, за да ги успокоя, че сме добре, и пак се извръщам към Артемизия. — Кога? Как? Защо?

Арт само вдига рамене.

— Не знам — отвръща, но дори и тя изглежда раздразнена от себе си. — Случи се, докато яздехме за срещата с майка ми. Трябваше да спрем, за да сменим превръзките на краката ми, тя каза нещо ужасно грубо, затова се скарахме, а после… започнахме да се целуваме.

— Ти… искаше ли? — питам я несигурно.

Този въпрос като че ли само я обърква още повече, но накрая тя кимва.

— Не знам. Вече ти казах, че никога не съм изпитвала такива чувства към някого. Все още не съм сигурна, че изпитвам. Не съм сигурна дали просто не харесвам мъже, или харесвам само нея. Не съм сигурна дали беше изключение. Всъщност не съм сигурна в нищо.

— Ха! — измърморвам. Това е единственото, което мога да кажа. На пръв поглед това, което ми каза Арт, няма никакъв смисъл — не мисля, че някога съм ги чувала да си разменят дори една незаядлива дума. Но в същото време звучи съвсем логично. — Е, добре, ако оцелеем след утрешния ден, ще имаш време да разбереш.

Артемизия изсумтява и поклаща глава.

— Минутата изтече. Още ли те е страх за утре?

Намръщвам се и се заглеждам в хоризонта, където източният бряг на Астрея се вижда едва-едва на утринната светлина.

— Не — отвръщам. — Всъщност изобщо не ме е страх. Знам, че би трябвало. Знам какъв е залогът и всеки път щом затворя очи, виждам Лайъс, виждам как Крес използва веластра върху него. Виждам я как я използва върху теб, върху други, върху мен… как ни отнема волята и ни превръща в свои марионетки. Това ме ужасява повече, отколкото мога да изразя с думи, повече от самата смърт, и няма да се преструвам, че не е така. Знам колко много неща могат да се объркат. Знам колко страшно е всичко. Но не, не се боя от това, което ще донесе утрешният ден. Ни най-малко. Просто се чувствам подготвена. Просто искам да си отида у дома.

Устата на Артемизия потрепва в лека усмивка. И нейният поглед е прикован в хоризонта. Тя кимва.

— Е, добре! — казва и започва да движи ръцете си по-бързо. Дланите й разсичат въздуха с трескава енергия. — Нека те отведем у дома.

Усмихвам се, а после ми хрумва една мисъл.

— А къде е твоят дом, Арт? — питам. Мисля, че никога не съм я чувала да нарича Астрея свой дом — не е наричала така дори кораба, на който е израснала.

Тя се намръщва.

— Едната минута, която имахме да говорим за чувствата си, свърши — напомня ми.

— Въпреки това те питам.

— Като моя кралица ли? — осведомява се тя. Гласът й е подигравателен и точно това ми подсказва, че съм улучила пукнатини в бронята й.

— Като твоя приятелка — отговарям. — И братовчедка. Знаеш ли, в някои култури смятат децата на близнаците за братя и сестри…

— Аз сама съм си дом — прекъсва ме тя. Мисля, че просто се опитва да ме накара да млъкна.

— Звучи ми толкова самотно — промълвявам.

Тя вдига рамене.

— На теб може и така да ти изглежда — съгласява се. — Но как бих могла да съм самотна, когато обичам толкова много собствената си компания?

— Във всеки случай — казвам й аз, — ти винаги ще имаш стая в двореца, когато я поискаш.

Известно време Арт не казва нищо.

— Може би ще е добре да имам място, където да мога да си почивам — измърморва после. — От време на време.

И двете замълчаваме, вперили поглед в необятния океан, в бистрите сини вълни, които се надигат в ритъм, невъзможен за измерване.

— Нека си отидем у дома, Ваше Величество — поправя се Арт и този път подигравателната нотка в гласа й е съвсем лека. — Нека строшим веригите, да ви възкачим на трона и да унищожим всеки каловаксиец, който някога е заставал на пътя ни.

Кимвам, без да откъсвам очи от хоризонта.

— Да — съгласявам се. — Да го направим!