Шпионка

Херон, Артемизия и Блейз идват да ме вземат, след като пратеникът си тръгва, придружен от Ерик и гораките. Макар че Блейз все още се чувства неловко в мое присъствие, не мога да отрека, че е приятно четиримата отново да сме заедно дори когато оттеглянето на гораките виси над главите ни като дебело, вълнено одеяло насред лято.

— Съжалявам — казвам аз. Обръщам се най-вече към Херон, който не ме поглежда. Вместо това сяда на един от столовете пред бюрото на коменданта и свежда поглед. После вдига рамене.

— Ерик беше прав — загубата на гораките ще ни засегне по-малко от оттеглянето на която и да е друга част. Не сме загубили кой знае колко хора. Не е нещо, с което не можем да се справим.

— Знам — отговарям. — Но нашите хора ще изстрадат предателството. Освен това ми е мъчно, че загубихме Ерик.

Щом го изричам, усещам колко много ще ми липсва той, и тази истина е като удар в гърдите ми. Лесно е да мисля за случилото се от чисто практична гледна точка — да приема оттеглянето на гораките за математическо уравнение и нищо повече. Но не е толкова просто. Да, можем да оцелеем и без тях, но да водя тази битка без Ерик до мен с духовитите му забележки и проблясъци на удивителна мъдрост… Тези му качества ще ми липсват повече от воините, които тръгнаха след него.

Херон поклаща глава и ме поглежда изпод вдигнатите си вежди.

— Не си разбрала, нали? — пита той, бръква в джоба си и изважда голяма буца злато — същата, която му даде Ерик, когато се разделихме в Ста Криверо. Моло вару.

Изведнъж отделните парченца се наместват в ума ми. Не е още цялата картина — не още — но е достатъчно ясна.

— Било е хитрост — досещам се аз. — Всъщност Ерик не ни е предал.

Херон се усмихва мрачно.

— Тази тайна трябва да си остане между нас четиримата — казва той и поглежда първо към Артемизия и Блейз, а после пак към мен.

Блейз поклаща глава.

— Ерик да не смята, че тук има шпиони?

— Разбира се, че има! — изсумтява Артемизия. — Само не е ясно колко са и за кого работят. Аз имам подозрения за няколко души — смятам, че някои от тях работят за императрицата, а други — дори за крал Етристо.

Очите на Блейз се разширяват.

— Защо не сме ги спрели? — пита той.

Разкритието на Артемизия е ново и за мен, но за разлика от Блейз, аз веднага разбирам какво има предвид.

— Защото е по-добре ние да им даваме подбрана от нас информация, отколкото да оставим враговете си без никаква. Така ще можем да прихващаме съобщения и да ги заменяме с други, ако е необходимо. Нека повярват, че сме небрежни. Нека ги оставим да ни подценяват. По-добре да ги държим под око, отколкото да ги екзекутираме.

Арт кимва и добавя.

— Засега.

— Съвсем скоро ще тръгнем към Водната мина, за да предотвратим срещата между Крес и Аварик — капвам аз. — Как предлагаш да запазим това в тайна от шпионите им?

— Аз ще се погрижа моите заподозрени да бъдат строго наблюдавани — отговаря тя, — ще поставя и верига от стражи. Те ще застрелват всички птици, които вероятно носят съобщения, и няма да пускат никого да преминава. И никой не бива да разбира за тази стратегия, докато не стигнем там. Всички срещи трябва да бъдат между теб и другите водачи, и още шепа хора, на които сте готови да поверите живота си. Няма друг начин.

Кимвам.

— Но Херон е прав — не бива да казваме за Ерик на другите водачи — добавям аз и си спомням за реакцията, която предизвика той у Майли. Не я мисля за шпионка, но не съм сигурна какво може да направи е тази информация, а това е достатъчно основание да не й я предоставям.

Херон кимва.

— Ерик нямаше време да ми каже почти нищо, иначе щеше да предизвика подозрението на пратеника, но каза, че ще ни предава информация с помощта на това. — Той кимва към моло вару. — Гораките ще живеят в покрайнините на столицата, но Ерик ще бъде настанен в самия дворец — едновременно съюзник и заложник. Ще играе тази игра, която иска императрицата, и ще се опита да освободи Сьорен, преди да избяга. Но вие с Блейз познавате двореца по-добре от него, затова, когато настъпи часът…

Поглеждам към Блейз и кимвам.

— Ще намерим най-добрия път, стига веднъж да разберем къде Крес държи Сьорен.

Артемизия се обляга назад на стола и скръства ръце в скута си.

— И така, сега и ние имаме неколцина шпиони — казва тя. — Слугите на новия тейн, както и Ерик. Това е някакво начало, стига само да не ги хванат. Предполагам, че тази нова императрица няма да е по-милостива към шпионите, отколкото беше императорът.

— Наистина няма да бъде — потвърждавам и прехапвам долната си устна. — Но колкото и налудничаво да ви се стори, мисля, че имаме и още един шпионин, когото Крес няма да може да залови.

Артемизия се навежда напред.

— Кой? Мислех, че съм открила всички шпиони сред нашите хора.

Поемам си дълбоко дъх.

— Аз — отговарям и им разказвам за снощния си сън.

Когато свършвам, тримата ме гледат онемели, но израженията им показват съвсем ясно какво мислят.

— Знам как ви звучи, но не съм полудяла — уверявам ги.

— Разбира се, че не си — казва бързо Артемизия, поглежда към другите двама и вдига вежди. — Ами… всички ние знаем какво може да причини на човек прекалено дългият престой в мината. Би било напълно разбираемо, ако започнеш да страдаш от известни… заблуди.

— Не страдам от никакви заблуди — отговарям аз. — Как иначе ще си обясниш моя сън?

Блейз вдига недоумяващо рамене.

— Ами, това е вид ретроспекция — казва той. — Сънувала си, че тя изрича някакви неясни фрази, но те придобиват друг смисъл, след като ги виждаш в светлината на онова, което се случи, а то се отразява върху интерпретацията на съня ти.

— Не е така — настоявам, като се мъча да намеря най-точните думи. — Не мога да обясня как, но аз я почувствах. Почувствах дъха й. Тежестта на присъствието й в съзнанието ми не беше ефимерно, а масивно, солидно и истинско!

— Не се съмнявам, че си го почувствала точно така — казва Артемизия с учудващо нежен глас. — Но това е лудост, Тео.

Херон е единственият, който не казва нищо, но изражението му е напрегнато.

— Ти какво мислиш, Херон? — питам го аз.

Въпросът ми го изтръгва от мислите му.

— Не знам — признава той. — Наистина звучи като лудост, но съм чувал и по-налудничави неща. Ще ни кажеш ли, ако се случи пак?

Кимвам в съгласие.

— От сега нататък нямам тайни от вас тримата — заявявам аз. — Нито веднъж не се е случвало да запазя нещо в тайна от вас и то да доведе до нещо хубаво. Яна кребести. Вярвам ви.

Едва когато се насилвам да изрека думите, осъзнавам колко усилия ми костват. Оцелях толкова дълго само защото не вярвах на никого. Недоверието беше урок, който трябваше да науча, и ако не го бях усвоила, сега нямаше да съм жива. Но вече не мисля, че мога да оцелея до края на тази война без доверие. Няма нищо, нищо на този свят, което не бих поверила на Артемизия, Херон и Блейз — и живота си, и бъдещето на Астрея, ако се стигне дотам.

Тримата се споглеждат и кимват.

Яна кребести — отвръщат ми те.


Блейз и Херон си тръгват, но Артемизия остава. На лицето й е изписана загриженост, но и резервираност също, и аз нямам ни най-малка представа какво се върти в ума й. Когато оставаме сами, тя обръща поглед към мен и свива устни.

— Императрицата…

Чакам я да продължи, но става ясно, че няма какво да добави.

— Какво за нея? — питам я.

— Продължаваш да я наричаш „Крес“ — отговаря Артемизия. — Трябва да спреш. Сега тя е императрица. Всяко по-фамилиарно обръщение създала впечатлението, че гледаш на нея като на човек — като на приятел, а не като на враг. Това е нещо, което не можеш да си позволиш.

Преглъщам с усилие. Дори не съм се усетила, че го правя. За мен императрицата винаги ще си остане майката на Сьорен, с нейния тъжен поглед и прекършен дух, а Крес винаги ще бъде просто Крес, амбициозна и лукава, но не и опасна, не и способна на всички злини, които извърши.

Артемизия е права: наистина трябва да спра да я наричам по име, но не знам как.

— Ще се опитам — обещавам.

— Тя не ти е приятелка — продължава Арт. — Не ти е сестра по душа или както там сте се наричали една друга. Тя е момичето, което се опита да те убие и почти успя. Момичето, което седи на трона на майка ти и държи народа ни в окови.

— Знам — промълвявам. Всяка дума ми се струва безкрайно тежка. — Но е трудно човек да изкорени някои навици. По-лесно е да кажеш нещо, отколкото да го направиш.

— Не съм казала, че ще е лесно — отговаря тя. — Казах само, че трябва да намериш начин да го направиш.

Кимвам в съгласие и стисвам устни.

— Вярваш ли ми — питам я, — че по някакъв начин моето и нейното съзнание са свързани?

Отначало Артемизия не отговаря.

— Вярвам, че ти го вярваш — внимателно казва тя след малко. — И вярвам, че съм виждала в мините да се случват странни неща. Но споделени сънища? Никога не съм чувала за подобно нещо.

Ненадейно ми хрумва идея.

— Отровата, която тя ми даде — питам Артемизия, — от Огнената мина ли идва?

Арт примигва и бавно започва да разбира какво имам предвид.

— Предполагам, че е така, Енкатрио идва от тази мина. Тя спомена ли нещо друго?

Вдигам рамене.

— Каза, че е открила отровата чрез изтезаване на астрейци, които знаели рецептата.

Артемизия накланя глава на една страна.

— Рецептата — повтаря тя. — Няма никаква рецепта. Това е вода от Огнената мина, нищо повече. Мислиш ли, че отровата, която ти е дала, е била нещо по-различно?

— Не знам — отговарям. — Но ако е взела отровата от мината, тогава робите, които работят там, долу, със сигурност знаят за това. Можем да ги попитаме.

Артемизия кимва.

— Все още не ти вярвам — устата й се изкривява в гримаса. — Но теоретично, ако вие двете наистина споделяте сънищата си, това означава, че тя може да влиза в твоето съзнание също толкова лесно, колкото и ти в нейното.

— Знам. — Тази мисъл пропълзява по кожата ми като пипалцата на хиляди паяци. — Но тя смята, че съм мъртва. Докато продължава да ме счита за мъртва, няма да има причина да мисли, че нейните съновидения са нещо повече от обикновени сънища.

Артемизия се замисля.

— Всичко това е просто налудничаво! — възкликва тя. — Не мога да повярвам, че изобщо го приемам на сериозно!

— Знам — съгласявам се с нея. — Не съм сигурна дали самата аз го вярвам. Точно затова ни трябват отговори.

Загрузка...