Кралицата на жарта

Заминаване

Напускаме лагера точно когато слънцето залязва над Калодийско море и войниците ни се отправят към планинската верига Далция — кой пеша, кой на кон.

Драгонсбейн не обича сбогуванията. Двете с Арт отидохме да я потърсим, преди да тръгнем, но тя вече беше заминала и беше взела значителна част от екипажа си, както и Сандрин заедно с онези бежанци, които или не могат, или не искат да се бият. Не мисля, че някоя от нас е изненадана, но виждам разочарованието в очите на Арт.

— Този път не е истинско сбогуване — напомням й. — Съвсем скоро пак ще я видим — веднага щом превземе Земната мина.

Артемизия кимва, но изражението на лицето й остава сдържано. Едва когато се отдалечаваме от лагера, осъзнавам причината: тя изобщо не е сигурна дали отново ще види майка си. Никой от нас не е сигурен. Това е война. Преди края й могат да се случат хиляди неща и само боговете знаят със сигурност как ще завърши всичко.

Не спираме да яздим, докато не изгрява пълната луна. Макар че от мисълта да спрем, ме побиват тръпки, а в ума ми се въртят какви ли не възможности врагът да ни залови, знам, че няма да стигнем далеч, ако не си починем поне няколко часа.

Малката ми палатка побира само постелките, две възглавници за сядане и един чернен лакиран поднос, навярно взет от кабинета на коменданта. Голяма е точно толкова, колкото човек да може да спи и да се нахрани, макар че напоследък нито едното, нито другото ми се удават. Сухарите и сушеното еленово месо, с които трябва да вечерям, стоят недокоснати на подноса, а постелките са идеално изпънати. Вместо това съм седнала на едната възглавница е кръстосани крака и е разстлана в скута ми карта на Водната мина, която Артемизия нахвърли набързо.

От всички в лагера Артемизия и Лайъс са единствените, които са стъпвали във Водната мина и познават лагера, който я заобикаля. И двамата обаче знаят за нея дотолкова, доколкото един затворник може да знае. Лайъс е бил съвсем малък, когато са го завели в Огнената мина, за да се обучава заедно е Гризелда. Той не помни почти нищо, а Арт познава само онези части, които са й позволявали да види — казармите и мината. Затова нейната карта е много по-груба от картата, която Сьорен ми начерта за Огнената мина — той я беше видял през очите на принц, който е наясно е разположението и смяната на стражите, е входовете и изходите, е оръжейниците и тайните складове за оръжие. Не знаем нито къде са стражите, нито къде държат Пазителите и берсерките. Няма и да разберем, преди да сме се приближили дотолкова, че да не можем да променим нищо.

Каловаксийците не се впускат в битки слепешком. Не започват бой, преди да са разработили план, резервни ходове и стратегии за бягство. Никога не нападат, ако не са сигурни, че ще си тръгнат с победа — затова толкова често побеждават. И през ум не би им минало да нападнат лагер, пълен с обучени войници, с армията си, събрана от кол и въже — да не говорим, че каловаксийците ще разполагат с изобилие от скъпоценните камъни на Духа, които ще им помагат, а ние нямаме никакви, ако не се броят онези, които са у нашите набързо обучени Пазители.

Ненадейно усещам болката от отсъствието на Сьорен — струва ми се, че сякаш някой е забил кинжал в ребрата ми, върти го и разсича плътта ми. Не знам дали е заради безнадеждността и несигурността на предстоящата битка, или просто защото съм тук, на това непознато място, съвсем сама, но той ми липсва и копнея за него.

Откакто Крес го отведе, не съм си позволявала да мисля прекалено много за отсъствието му. Не съм си позволявала да се питам къде ли е или какво му причиняват. Не съм си позволявала да си спомням за начина, по който спахме последните няколко вечери преди битката — как лежеше до мен, обвил тяло около моето, а сърцето му биеше в ритъм с моето. Не съм си позволявала да усещам липсата му като мой съветник, приятел или каквото и друго да беше той за мен.

Но трябваше да се досетя, че рано или късно чувствата ще ме надвият.

Стискам здраво клепачи и смачквам в ръцете си картата на Артемизия.

Ако Сьорен беше тук, щеше да ми напомни, че спечелихме битката край Огнената мина, че сега имаме повече войници от преди. Щеше да ми каже, че има хиляди хора, които зависят от мен, и че не мога точно сега да рухна и да започна да се съмнявам в себе си.

Но него го няма — не знам къде е. Представям си го в тъмницата под астрейския дворец, окован с тежки, ръждясали вериги. Представям си го затворен в някоя по-хубава стая с дупки, пробити в стените, през които Сенки наблюдават всяко негово движение. Представям си го мъртъв, с глава, набучена на копие край портата — предупреждение за всички, които може да замислят измяна, както някога набучиха там главата на Ампелио. Представям си го седнал на трона до Крес, неохотно, но и без да възразява, така, както правеше толкова години по време на царуването на баща си.

Крес. Мисълта за нея ме връхлита като порив на вятър, достатъчно силен, за да ме превие.

Не знам къде е Сьорен, но ще разбера.

Заварвам Крес седнала на една пейка в сивата градина, макар че сега сивотата се дължи не само на каменистата почва и безжизнените дървета. Сега всичко е покрито е дебел слой пепел, а от небето продължава да пада още, сякаш вали лек пролетен дъжд. Самата Крес сякаш също е покрита е пепел, но всъщност това впечатление се създава от роклята й, ушита от сиво кадифе, по-проста от всичко, което съм я виждала да носи преди. По нея няма скъпоценни камъни, дантела, златни акценти. Най-обикновено сиво кадифе с проста кройка, което обгръща плътно торса й и се разкроява на хълбоците. Деколтето е високо, до линията на шията й, но не прикрива овъглената, лющеща се кожа по нея.

Крес седи с наведена глава и със сключени в скута ръце. Чупливата й бяла коса е разпусната свободно и пада напред като завеса, която закрива лицето й. Отначало си мисля, че Крес се моли, но когато отмята глава и очите й намират моите, осъзнавам, че просто чака. Очаква мен.

Усмивката на черните й устни е мимолетна и студена, но все пак е усмивка.

— Закъсняваш — казва тя нехайно, сякаш галено ме смъмря, затова че съм се успала и съм пропуснала сервирането на чая.

— Или пък ти си подранила — отговарям със същия тон като нейния. Ако искам да я накарам да повярва, че съм само плод на въображението й, значи трябва да действам така, както очаква тя. Тази роля несъмнено е странна, но през годините съм играла и по-странни — преструвала съм се на безпомощна, на глупава, на покорна. Сега трябва само да се преструвам на мъртва.

Крес се размърдва и ми прави място на пейката. Сядам, макар че мисълта да бъда толкова близо до нея, ме плаши. Разделят ни само няколко сантиметра и присъствието й е толкова осезателно — никога не съм усещала по този начин присъствието на човек, когото сънувам — че чувствам топлината, която се излъчва от кожата й, виждам пулса, който тупти в гърлото й. Питам се дали и тя ме възприема така осезателно, и дълбоко се надявам, за мое собствено добро, че с нея не е същото.

Иска ми се веднага да я попитам за Сьорен, но това ще предизвика подозрения, затова просто продължавам да седя до нея и да мълча — чакам тя да заговори.

— Знаеш ли кое е най-абсурдното? — пита след малко Крес.

— Кое?

— Мисля, че ти завиждам — казва тя и се засмива. — Ти си мъртва и погребана, а аз съм жива. Ще спечеля тази война, Сьорен е в мои ръце, тронът е мой, короната е моя. Аз имам всичко, а ти нямаш нищо — ти си нищо. И все пак… — гласът й секва.

— Затова ли правиш всичко това? — питам я. — Защото ми

завиждаш.

Тя отново се засмива, но този път звукът е по-остър.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре, Тора! — отвръща тя. — Би трябвало да знаеш, че баща ми не е отгледал дъщеря, която се оставя да я ръководят чувствата. Имам да управлявам цяла държава, имам хиляди хора, които зависят от мен и търсят в мен силата. Какво си мислиш, че ще се случи, ако не им покажа тази сила? Колко време смяташ, че ще отнеме, за да се присъединя към теб Отвъд, каквото и да е то?

Хиляди хора зависят и от двете ни — мисля си аз и без да искам, усещам как сърцето ми омеква, макар и съвсем малко. Прогонвам тази мисъл от главата си и вместо това се съсредоточавам върху възможността, която тя ми предостави.

— Ами Сьорен? Защо го отведе, ако не си била водена от чувствата?

— Защото той може и да е предател, но е единственият, в чиито вени тече кръвта, даваща право на трона. Имам нужда от него. Засега — уточнява тя. — Но той не ми съдейства.

Сега е мой ред да се засмея.

— Е, ти какво очакваше, Крес? Че след като го завлечеш обратно в двореца, той ще стане твоят чаровен принц, ще започне да ти рецитира любовни поеми и ще вплита цветя в косите ти?

На лицето й се изписва озлобление.

— Очаквах да има поне малко чувство за самосъхранение — казва тя. — А не да се цупи в килията си и да отказва да яде, да пие и да говори с мен, без значение какво правя, за да се опитам да го… убедя.

В килията си. Значи Сьорен е в тъмницата. И отново се е върнал към уроците, на които го е научил баща му като дете — нито да яде, нито да пие, докато е заложник. Сигурна съм, че рано или късно ще му дадат насила храна и вода, ако вече не са го направили, но той показва, че е заложник, че не се извинява и не моли за прошка.

Едва когато Крес го казва, осъзнавам, че съм се страхувала дали не е направил точно това. Години наред Сьорен изпълняваше заповедите на баща си, макар да знаеше, че са несправедливи. Когато премина на наша страна, той го направи заради мен — вярваше, че е влюбен в мен и копнееше за бъдеще, в което можем да бъдем заедно. Част от мен се е страхувала, че сега, когато знае, че съм мъртва, може да стане пак такъв, какъвто беше преди.

Но не го е направил. Може би решението му не е било повлияно от мен толкова много, колкото си мислех. Може би изобщо не е било заради мен.

Опитвам се да не си представям какво точно е направила Крес в опитите си да го убеди. Баща й беше прочут с уменията си да изтръгва от затворниците информация и съдействие, при това без да разполага с огъня, който може да призове винаги, когато му потрябва помощ.

— Може би страданията му се струват по-приемливи от твоята компания — предполагам аз.

Виждам, че тази мисъл вече й е минавала през ума. От сега нататък ще я чува отново и отново, изречена от моя глас. Надявам се, че това ще я подлуди.

Но Крес само вдига рамене. Ако тази мисъл я безпокои, значи го прикрива много добре.

— Баща ми казваше, че всеки човек има точка на пречупване.

— Навярно е бил прав — казвам аз. — Но според мен баща ти смяташе, че аз съм стигнала до тази точка преди десет години, и тази грешка му струваше живота.

— Аз не съм баща си — отговаря Крес. — Няма да допусна същите грешки. Аз не те подцених, няма да подценя и Сьорен.

Тя се изправя и изтърсва пепелта от полата на роклята си. Преди да си тръгне, се обръща към мен и се усмихва тъжно.

— Не се тревожи, Тора — казва тя. — Когато вече няма да имам нужда от него, ще му позволя да се присъедини към теб в царството на смъртта. Това няма ли да е проява на доброта?