Кралицата на жарта

Призрак

Не помня кога съм заспала, но когато се озовавам в тройната зала на астрейския дворец, разбирам, че със сигурност сънувам. Светлината от смаляващата се луна се процежда през тавана с витражи и облива просторното помещение в зловещо, призрачно сияние.

— Ето те и теб — чувам гласа на Крес; завъртам се и я виждам само на метър от мен, облечена в рокля от мастиленосиня коприна, с широко деколте и фини, прозрачни бухнали ръкави, украсени с диаманти. Прилича на самото нощно небе. Бялата й коса е разпусната и стига само до раменете й. Все още е крехка и оръфана по краищата. Устните й са по-черни от последния път, но когато прави крачка към мен, осъзнавам, че тя ги е намазала с черно мазило.

Питам се дали се опитва да превърне белезите си в нещо като стил — да накара хората да ги възприемат не като недостатък, а като нещо странно и красиво. Питам се дали сега дворът е пълен с благородни дами с почернени устни, дали търговците искат абсурдно високи цени за мазило, което навярно правят само с въглища и мас.

— Ти ме забрави. От дни насам не съм те виждала — изрича Крес с обвиняващ глас.

Изпитвам странното желание да се извиня, и трябва да си наложа да не го правя. Не й дължа извинение. Не й дължа нищо.

— Аз съм мъртва — напомням й и вдигам рамене. — Имам да правя по-интересни неща от това да те развличам. Всъщност мисля, че трябва да си вървя.

Правя движение, все едно се каня да си тръгна, макар да не съм сигурна къде ще отида или как ще се заставя да се събудя. Но номерът сработва: Крес сграбчва грубо ръката ми с горещите си пръсти.

— Недей! — промълвява тя и аз долавям отчаянието й, преди тя да добави припряно: — Моля те.

Гласът й е тих и прилича на детски.

Преструвам се, че се колебая.

— Добре — отговарям. — Мисля, че мога да остана за малко.

Тя пуска ръката ми, увива своята около дланта ми, стиска я и се усмихва широко.

— Тук се случват вълнуващи неща, Тора — казва тя. — Много вълнуващи. Наложи се да се откажа от принц Сьорен, за да ги задействам, но си струваше — така поне си мисля — добавя тя и се нацупва.

Мисля си за Бригита и Лайъс и стомахът ми се свива. Дали вече е открила, че Лайъс не е Джиан? Дали Бригита се е пречупила толкова скоро?

— Какви неща? — питам. — Навярно е било нещо много важно, щом си се отказала от принца.

Тя се намръщва.

— Надявах се, че принц Сьорен ще ми бъде полезен, но се оказа, че той създава повече неприятности, отколкото си струва. Зарадвах се, че мога да се отърва от него. А това, което получих в замяна, беше много по-добро, уверявам те.

Преглъщам.

— И какво получи?

Вместо да отговори обаче, Крес се намръщва, навежда се и подулия косата ми.

— Миришеш на него. Знаеше ли? На плавей и морска сол. Предполагам, че ако наистина е умрял и е дошъл при теб толкова скоро, значи не е издържал пътуването до Ста Криверо. Жалко — мисля, че крал Етристо му беше приготвил екзекуция за чудо и приказ. Нали ще го поздравиш от мен?

— Мисля, че вече се е уморил от твоите поздрави — казвам аз.

Тя само се засмива и отмята глава назад.

— Не преувеличавай, Тора! Това е война! Сьорен положително го разбира, дори на теб да не ти е ясно. А и в крайна сметка ти го върнах. Не трябва ли да ми благодариш?

— Ти го изтезава — напомням й. — Прогорила си думи в кожата му. За кое точно трябва да ти благодаря?

Тя примигва, без да бърза.

— Е, сега е мъртъв, нали така? Какво значение има? — пита тя и се засмива. — Струва ми се, че това е най-малкото, на което можеше да се надяваш. И двамата се провалихте, но смъртта поне ви събра.

Не — искам да й отговоря. — Заедно сме, живи сме и идваме да те унищожим. Но успявам да се сдържа.

— Срещу какво го размени? — питам вместо това, съсредоточавайки се върху това, което е наистина важно.

Тя отново се засмива.

— Размених го срещу края на тази война, срещу края на всички бунтове в бъдеще. Може да се каже, Тора, че съм го разменила срещу контрола върху целия свят.

Сърцето ми се блъска в гърдите така оглушително, та ме е страх да не го чуе, но продължавам да действам предпазливо.

— Тоест, срещу някакво оръжие? — питам, сякаш не знам отговора.

Крес обаче не се смущава. Вместо това повдига тънки пепеляви вежди.

— Недей да разсъждаваш така традиционно, Тора! — упреква ме тя. — Не ти подхожда. Мислех, че можеш повече. Оръжие! Това, което съм замислила, е далеч по-голямо. Ела! Искам да ти покажа нещо.

Без да чака да й отговоря, тя ме дръпва през вратата на тройната зала и ме повежда по коридора. Той е съвсем същият, какъвто го помня. Дори витражите на прозорците, край които профучаваме, са същите. Дори мирисът е същият — на луга и лимонов сапун, с които прислужниците търкат подовете. Крес завива зад един ъгъл, зад втори ъгъл и аз осъзнавам накъде ме води — към най-големия балкон, онзи, който гледа към скалистия бряг.

Когато стигаме там, виждам, че балконът не е празен. До парапета стои момиче в черна издута рокля, блеснала на лунната светлина. То чува стъпките ни, обръща се и лицето му с остри ъгли се осветява. Дагмар. През месеците, откакто я видях за последен път, е станала още по-изпита. Крайниците й приличат на тънки въжета. Русата й коса е станала по-светла, а освен това е късо подстригана като на Крес — може би още една мода, която Крес е въвела. Но когато Крес ме придърпва още по-близо, осъзнавам, че това не е всичко. Съвсем не. Устните на Дагмар не са оцветени в черно. Те са овъглени, кожата на гърлото й — също. Като на Крес.

Освен това ме гледа по същия начин — сякаш може да ме види също толкова ясно, колкото я виждам аз. В този сън тя е също толкова истинска, колкото сме Крес и аз.

— О, Дагмар! — промълвявам едва чуто. — Какво се е случило?

Но устните на Дагмар се извиват в яростна усмивка.

— Спасена съм — казва ми тя и се обръща към Крес: — Успях, Ваше Величество!

Крес се усмихва и надниква над парапета.

— Виждам — казва тя. — Браво. Знаех си, че можеш. Сега наистина си свободна.

Насилвам се да се надвеся над парапета, за да видя за какво говорят, и ахвам. На скалите долу виждам проснати тела. Преброявам общо десет, някои от тях прекалено малки, за да са на възрастни хора. Счупени вратове, крайници, извити неестествено, локви кръв около телата.

— Виждат ли, Тора? — пита Крес и ме дръпва от ръба толкова силно, че ноктите й се забиват в кожата ми. — Сега Дагмар е свободна и получи справедливост също като мен.

— Постъпих със съпруга си така, както той с предишните си съпруги — промълвява Дагмар със слаб, далечен глас. — Сега вече никога няма да може да ми го причини. А после убих и синовете му. Сега никой мъж не може да властва над мен. Само аз самата. И моята кралица, разбира се.

Тя поглежда към Крес с обожание и аз разбирам, че й е изцяло предана. И защо да не бъде? Крес я е спасила, позволила й е да се освободи от съпруг, който я пребиваше, който щеше да я убие, ако тя не го беше убила първа. Но синовете му? Най-малкият син на лорд Далгаард беше едва шестгодишен. Мисля си за телцето, което видях на скалите долу, и ми прилошава.

— На света има толкова много жени, Тора! — прекъсва мислите ми Крес. — Толкова много жени, които страдат от ръцете на мъжете, въобразяващи си, че могат да ги контролират! Моят баща контролираше живота ми години наред, но той поне беше благ тъмничар. Императорът не беше, макар че няма нужда да го казвам точно на теб, нали? И не беше единственият. Може би дори не беше най-лошият. Но от сега нататък няма да допусна никой да го прави!

Потискам гаденето си и се извръщам към Крес.

— Ами астрейките, които страдат по твоя заповед? — питам я. — Щом искаш да спасиш жените, какво ще направиш за тях?

Лицето на Крес се разкривява от ярост, преди да успея да примигна.

— На теб нищо никога не ти стига, нали? — тросва се тя. — Аз върша добро, Тора! Помагам на хората с проклятието, което ми навлече ти, а ти дори не можеш да го оцениш!

— Защо толкова се интересуваш какво е моето мнение? — питам я и също повишавам тон. — Защо ми показваш това? Защо не можеш да ме оставиш на мира?

— Защото… — почти изкрещява тя и гласът й трепери — … защото започнах да изграждам нов свят, Тора. Защото ти не беше достатъчно силна да станеш част от него, но въпреки това искам да го видиш!

Преди да успея да измисля отговор, светът на сънищата започва да трепти, да се разкъсва и аз отново се озовавам в тъмната си палатка и единственият звук е равномерното дишане на Сьорен до мен.

Една мисъл се загнездва в съзнанието ми, пробива си път покрай всички други: когато ми даде отровата, Крес знаеше, че най-вероятно ще умра, но се е надявала това да не се случи. Не е искала да ме убие, а да ме промени. И все още не подозира, че го е постигнала.

Повече не успявам да заспя, но и не копнея за сън. Не искам повече да виждам Крес, но може би дори още по-силно искам да не виждам Дагмар. Не искам да си спомням, че нямаше да има нужда Крес да я спасява от порочния й съпруг, ако аз не се бях намесила и не бях уредила да се оженят. Това престъпление тежи на моята съвест и в известен смисъл престъпленията, които последваха, също.

Сега Дагмар е като нас — като мен и Крес. Това, което ни свързва, навярно е кръвта: сега кръвта на Крес тече у всички ни и позволява на сънищата ни да се пресичат. При тази мисъл ми прилошава. Колко още такива жени има?

Разсеяно почесвам ръката си, а после забелязвам, че има нещо странно. Да, наистина ме сърби, но кожата е разранена и почти болезнена. Сядам в леглото, като внимавам да не събудя Сьорен, макар че както има навика да заспива дълбоко, навярно не би го събудило дори и земетресение. Призовавам на върха на пръстите си малко пламъче, само колкото да видя ръката си. Когато светлинната я осветява, ахвам.

Кожата ми от китката до лакътя е яркочервена — с цвят на пресен домат — и върху меката, долна част на ръката ми са се отпечатали четири малки полумесеца от ноктите на Крес.

Мястото ужасно пари и сърби — това е доказателство.

Измъквам се от леглото колкото се може по-бързо и обличам чистата рокля от бяла коприна, която са ми оставили, сгъната спретнато до долната част на постелката. Когато сядам, за да си обуя ботушите, Сьорен се размърдва, извърта се към мен и сините му очи се отварят едва-едва.

— Не е възможно вече да е време да ставаме! — измърморва той.

Поклащам глава.

— Пак сънувах Крес… Всъщност не беше сън. И този път мога да го докажа.

Това прогонва от очите му всички следи от съня. Той бързо се изправя.

— Какво се е случило?

— Ти беше прав — отговарям. — Крес наистина си изгражда армия — използва Енкатрио, приготвено от кръвта й. То може би убива повечето жени, но не всички. Видях една от тях — Дагмар… лейди Далгаард. Не знам дали я помниш.

Една секунда му стига да прерови паметта си.

— Помня, че ти едва не стана лейди Далгаард, но аз убедих майка ми да промени плана. Бедното момиче!

— Вече не е бедно момиче. Сега е променена. Станала е като Крес. Като мен — казвам аз. — И първото, което е направила, е било да се отърве от онзи грубиян, съпруга си, и всичките му синове.

Виждам как смисълът на думите ми стига до съзнанието на Сьорен, виждам изумлението му.

— А дъщерите? — пита той. — Далгаард имаше и дъщери.

— Предполагам, че тези, които са малки и все още са под грижите на Дагмар, ще станат или следващите жертви на отровата на Крес, или най-новите й попълнения — отвръщам.

— Попълнения за какво? — недоумява Сьорен.

Поклащам глава

— Не знам. Но е намислила нещо — нещо, което не иска да ми каже. Вярва, че прави нещо хубаво — че освобождава жените, че им дава сила. Има обаче много ограничена представа кои жени заслужават силата, която е готова да им даде.

— Тя смята, че Амиза е на нейна страна — напомня ми Сьорен. — Сигурна е, че целият Ста Криверо ще мине под нейна власт.

— Скоро ще разбере, че не е така — отговарям. — Но мисля, че има и нещо друго. Каза ми, че не след дълго ще разбера.

— Още ли мисли, че си… — гласът му заглъхва. Предполагам, че след като доскоро и той самият си е мислил точно това, не може да го изрече на глас.

— Да, още мисли, че съм мъртва — потвърждавам. — Но ти сгреши — всички ние сгрешихме. Тя не е искала да умра. Искала е да ме промени. Вярвала е някак, въпреки всичко, което се случи, че ще бъда на нейна страна — че ще бъда нейна вярна последователка. Като Дагмар.

Той премисля думите ми и се намръщва.

— В това може би има известна логика — произнася бавно той. — Според нейния начин на мислене ти беше покварена. Нали така каза тя? Че бунтовниците са те убедили, че са те привлекли на своя страна? Може би си е мислила, че ако ти даде такава мощ, ще те направи достатъчно силна да се върнеш при нея.

От тази мисъл ми прилошава. Подобна представа е безумно изкривена, но нали и Ерик, и Сьорен казаха, че Крес вече не е господарка на разума си. Видях го сама, когато ме смяташе за Амиза — видях отчаянието, което я заслепяваше, абсолютната липса на логика. Онази Крес, която познавах, беше като кама — неизменно точна и прецизна във всяко едно отношение, а тези нейни последни ходове са хаотични. Тя е като заблудено оръдие — стреля във всички посоки и се надява, че някой зали ще улучи целта.

Познавам начина й на мислене достатъчно добре, за да предвидя ударите на камата, да се подготвя за тях, но тази нова Крес изобщо не мога да разбера. Тя е непредвидима, а в една война няма нищо по-опасно от липсата на предвидимост.

— Преди малко каза, че имаш доказателство? — изтръгва ме от мислите ми гласът на Сьорен.

Извиквам пламъка на пръстите си и му показвам ръката си. Той рязко си поема дъх и докосва чувствителната кожа, но колкото и нежен да е допирът, все пак ме боли и аз се дръпвам.

— Извинявай — казва Сьорен. — Какво се е случило?

— В съня ми тя ме сграбчи за ръката и ме повлече към края на балкона. Тогава изпитах болка, но сякаш не съвсем истински. Сега я усещам.

— Никога не съм виждал такова изгаряне — казва Сьорен. — И виж колко са дълбоки тези следи от нокти! Учудвам се, че няма кръв. Може би Херон ще успее да ти помогне.

— Надявам се — отвръщам. — А освен това трябва да покажа това изгаряне и на него, и на другите. Ти ми повярва още от самото начало, но на тях им трябва доказателство.

Той кимва, отмята одеялата и взема ботушите, които събу снощи.

— Тогава да вървим — подканя ме той.

Поглеждам към чергилото.

— Има един проблем — отговарям. — Блейз поема нощните дежурства, за да може Арт да поспи няколко часа.

Той разбира.

— Не искаш той да види, че излизам от палатката ти по това време.

— Знам, че точно сега има по-важни неща, но онзи ден не се разделихме с добри чувства — потвърждавам, поколебавам се и продължавам: — Сложихме край на онова, което съществуваше помежду ни, каквото и да беше то. Този път завинаги.

Ръцете му застиват върху връзките на ботушите. Той бавно вдига глава към мен.

— Не е нужно да го правиш само защото се върнах — казва той. — Блейз означава много за теб. Знам го. Още откакто разбрах за съществуването му.

— Така е — отговарям, като подбирам внимателно думите си. — Но мисля, че такава любов… не е добра нито за мен, нито за него. Тя е унищожителна.

Сьорен сякаш иска да попита още нещо, но не го прави и аз съм му благодарна.

— Добре, тръгвай! — подканва ме той. — Ще изчакам малко и ще тръгна и аз. Ще се срещнем в палатката на Херон.