Кралицата на жарта

В имението

Домът на семейство Овелган се извисява пред очите ни още щом излизаме от гората — висока сграда, блеснала като злато на светлината на утринното слънце. Заради фамилията на обитателите очаквах да видя типичен каловаксийски дом — сив, с остри ъгли, плашещ. Вместо това обаче зървам сграда, която несъмнено е астрейска — същите кръгли кули, прозорци с витражи и куполни покриви като в двореца. Питам се на кого ли е принадлежал този дом преди обсадата, и се оглеждам да попитам Блейз, защото, ако някой знае, това със сигурност е той. Но не го намирам сред хората около мен.

— Кого търсиш? — пита Херон и подкарва коня си редом с мен и Артемизия.

— Блейз — отговарям. — Исках да го питам дали знае на кого е било преди това имение.

— Той препусна напред с една група към другия край на селото, за да заварди пътя, ако решат да изпратят вестоносец в столицата. В случай че теорията на Сьорен как семейство Овелган щели да ни изслушат, се окаже невярна — обяснява Херон, поглежда към къщата и сбърчва чело. — Но аз мога да ти отговоря: това е било имението на семейство Талвера.

Стрелвам го с кос поглед.

— Откъде знаеш?

Той не отговаря веднага. Само вдига рамене.

— Защото това е имението на Леонидас… на семейството му. Той трябваше да стане следващият лорд Талвера.

— О! — прошепвам и онемявам. Леонидас е бил момчето, което Херон е познавал от мините, момчето, което е обичал и е загубил заради минната лудост. — Когато съставяхме плана, ти не каза нищо.

Той отново вдига рамене и вперва поглед напред.

— Какво да кажа? Не можех да допринеса с нищо за стратегията — никога не съм идвал тук, не познавам разположението. Знам само това, което ми разказваше той. Рисуваше такива ярки, прекрасни картини, когато всичко друго изглеждаше непоносимо тягостно и грозно. Разказваше ми как тичал по настланите с плочки коридори, как мозайките блестели като злато на обедното слънце, как това било най-прекрасното място в целия свят. Казваше ми, че един ден, когато всичко свърши, ще живеем заедно там.

Той преглъща и извръща глава, но не може да прикрие ненадейното секване на гласа си.

— А семейството му? — питам го. — Ти каза, че не бил останал никой друг. Тоест никой, който да има право над имението?

Той поклаща глава.

— Лео беше последният.

Замислям се и вземам решение.

— Тогава, ако оцелеем, то ще бъде твое — казвам. — Стига да го искаш.

Той ме поглежда изумен.

— Мое ли?

Свивам рамене.

— Той ти е дал обещание — отговарям. — Не е успял да го изпълни лично, но няма причина аз да не го сторя. А и това имение изглежда като място, на което ще бъдеш щастлив — спокойно, далеч от столицата, близо до Въздушната мина… До Храма на въздуха, който ще възстановим. Ако искаш, можеш да надзираваш строежа.

Херон ме гледа със зяпнала от изненада уста.

— Мисля, че бих искал — усмихва се той. — Всичко това, имам предвид. И все пак, Тео, това е изключителна сграда — добавя той и отново поглежда към нея.

— И ти си изключителен човек — отвръщам.

— Внимавай никой да не те чуе, че раздаваш обещания, иначе всички ще се наредят на опашка — предупреждава ме Артемизия. — И не забравяй, че ако не победим, няма да има какво да раздаваш така великодушно на поддръжниците си, затова нека се съсредоточим върху победата.

— Знам — отвръщам бързо. — Но понякога ми се струва, че тази война ще продължи вечно. Приятно ми е да си представям какво ще се случи после.

Заедно с Артемизия и Херон заставаме начело на групата. Сьорен и Майли вече са заели позиция пред войниците. Майли ме оглежда изпитателно от главата до петите.

— Тази рокля не е особено практична — казва ми тя с делови глас и погледът й не се откъсва от смарагдовозелената коприна.

— Каловаксийците не очакват от жените да се обличат практично — отговарям й. — Изобщо няма да се съгласят да ме изслушат, ако не изглеждам така, както според тях трябва да изглежда една владетелка.

Майли се намръщва.

— А аз? — пита тя и посочва към собственото си облекло — прилепнали кожени панталони и бяла памучна туника, която има нужда от хубаво пране. — Аз съм вектурийска принцеса. Трябва ли да облека нещо, което повече прилича на кралски одежди?

Обмислям внимателно думите си от страх да не я обидя, но после си спомням, че е по-вероятно да се засегне, ако се опитам да пощадя чувствата й.

— Не — отговарям честно. — Не става въпрос да ги впечатлим, а да отговорим на очакванията им. Те очакват вектурийците да са мръсни, невъзпитани и опърпани. Честно казано, няма да е зле да се пораздърпаш още малко. Не говори — престори се, че не разбираш езика им. Те ще решат, че си глупачка, и ще те подценят, а това несъмнено ще ни бъде от полза.

За миг на лицето на Майли се изписва обида и аз понечвам да се извиня, но тя отмята глава назад и избухва в такъв гръмогласен смях, че стряска конете.

— Добре — съгласява се, след като се овладява. — Ти се довери на моя план във Водната мина. Сега аз ще се доверя на твоя, колкото и сатанински да е.

Когато стигаме до половината на откритото поле, портите на имението се отварят и през тях се изсипват стражите на семейство Овелган, понесли жълти знамена също като нас. Знак за преговори.

При последните преговори с каловаксийците едва не загинах. Надявам се днешните да минат по-добре.

Поемам дълбоко дъх, за да се успокоя. Артемизия спира коня, за да изчакаме хората на Овелган, а войниците ни следват плътно. Сьорен скача от коня с леко, плавно движение, а после помага и на мен. Моето слизане далеч не е толкова елегантно. След като стъпвам твърдо на земята, оправям полите на роклята си и се мъча да застана изправена.

Тропотът на приближаващи копита ехти в съзвучие с лудо биещото ми сърце. Сьорен сякаш го усеща и ми хвърля бърз поглед. Понечва да протегне ръка към мен, но премисля и решава да не го прави тук, пред армията ми. Благодарна съм му за дискретността, но част от мен копнее да можех да преплета пръсти с неговите и да почерпя малко от непоколебимата му сила. Точно сега щеше да ми се отрази добре.

Семейство Овелган и тяхната армия спират на значително разстояние от нас и две фигури, за които решавам, че са самият лорд и съпругата му, слизат от конете.

— Оттук нататък ще вървим пеша — само ние и само те — казва ми тихо Сьорен.

Тръгвам след него през откритото поле без закрилата на армията си, макар да знам, че поне Сьорен все още е до мен, с меч на хълбока. Семейство Овелган следват примера ни и двете фигури се отправят към нас пеша.

Когато се приближаваме едни до други, виждам по-ясно лицата им. Лорд Овелган е навярно около тридесет и осем или тридесет и девет годишен, с руса коса до брадичката и силна челюст, подчертана от добре поддържана брада. Съпругата му е само с няколко години по-млада, може би на тридесет и пет, с кръгло, открито лице и с изражение като гладък, полиран камък — абсолютно неразгадаемо. Разбирам защо в двора са я смятали за голяма красавица, макар че в обкръжението на покойния император красотата беше не благословия, а проклятие. Лейди Овелган ми напомня на моряк в открито море, който се моли на всички богове водите да останат спокойни, за да не се преобърне малката лодка от някоя мощна вълна.

Почти я съжалявам, преди да си спомня, че и аз не съм желала тази война. Тя нахлу в моя свят, без да съм я канила, и всичко, което сторих, беше с единствената цел да я спра.

Сьорен заговаря пръв, като навежда глава в знак на уважение.

— Лорд Овелган, лейди Овелган — обръща се той към тях, — надявам се, че ви заварвам в добро здраве.

— Щяхме да се чувстваме много по-добре, ако не се опитвахте да прекарате бунтовническа армия през земите ни — отговаря лорд Овелган с дълбок и дрезгав глас, а после неохотно добавя: — Ваше Височество.

Въпреки усилието, с което изрича обръщението, звучи обещаващо, че изобщо го прави. Това означава, че Сьорен е прав — лорд Овелган все още гледа на него като на член на императорското семейство, човек, който заслужава уважение. Това означава, че е готов да го изслуша, преди да вземе решение и да изпрати вест на Крес. Мен дори не ме поглежда.

Сьорен изобщо не се смущава.

— Ще се махнем от пътя ви до час, ако ни оставите да преминем мирно — казва той.

Лорд Овелган избухва в краткотраен смях.

— Знаеш, че не мога да го направя — казва той. — Но ти открай време си смело и твърдоглаво момче.

Думите му ме карат да изтръпна. Поглеждам към Сьорен. През цялото време, докато говореше за семейство Овелган, той се държеше като човек, който едва ги познава, а лорд Овелган се държи доста фамилиарно с него.

Без да подозира за объркването ми, лорд Овелган продължава:

— Мислех, че от теб ще излезе по-добър император от баща ти, но виждам, че си избрал друга съдба в краката на едно момиче — поглежда той към мен.

В последната му дума прозвучава такава омраза, дори лейди Овелган се сепва, че изпитвам внезапно желание да бъда по-скоро пренебрегвана.

Насилвам се да се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, лорд Овелган, лейди Овелган — подхващам. — Мисля, че можем да спрем с преструвките. И вие, и ние знаем, че ще се съгласите да ни пропуснете. Въпросът е само един: каква цена ще искате, а тъй като бяхте така любезни да се съгласите да се срещнете с нас, предполагам, че вече сте решили. Колкото по-скоро ни кажете, толкова по-скоро ще се споразумеем и ние ще се махнем.

Лорд Овелган няма вид на човек, който се стъписва лесно, но ми се струва, че успях да го слисам. Той ме зяпва с отворена уста, а след няколко секунди Сьорен се разкашля в опит да прикрие смеха, предизвикан от нелепото изражение на лорда.

Лейди Овелган поставя деликатната си, украсена със скъпоценни камъни ръка върху тази на съпруга си и ми се усмихва любезно, макар че познавам жените от нейния тип и забелязвам напрежението в челюстта й, раздразнението в очите й.

— Ще се присъедините към нас за вечеря — казва ни тя, но това е повече заповед, отколкото покана. — Можем да обсъдим всичко на много по-удобно място. Знам, че децата много ще се радват да ви видят, принц Сьорен. И двамата ще останете да пренощувате при нас — все пак всеки момент ще се стъмни. Хората ви ще останат тук, за да не плашат селото.

Ето ги отново — и сърдечността, и фамилиарността, които прозират под безупречните маниери. Сьорен познава тези хора по-добре, отколкото ме подведе да мисля. Познава и децата им. Защо не ми го каза?

— Ще уредим хората ни да останат извън пределите на имението — отговаря Сьорен, без да губи самообладание, — но достатъчно близо, за да гарантират сигурността ни. А освен това ще вземем с нас двадесет стражи — по десет за всеки от нас, както и Ерик, императора на Гораки.

Очите на лейди Овелган се разширяват от удивление, макар че ми прилича повече на преструвка, отколкото на искрена изненада. Сега устните й се извиват в по-естествена усмивка.

— Нима ни нямате доверие след всичко, което направихме за вас, принц Сьорен? — пита тя и в гласа й трепва подигравателна нотка. — Каква ирония! Все пак вие бяхте този, който ни предаде.

Без да обръща внимание на обидата, Сьорен приковава поглед върху лейди Овелган.

— Вашият съпруг ме научи да съм предпазлив с всеки, който би навредил на мен или на моите хора — отговаря той и премества поглед от нея към съпруга й. — Не мисля, че бихте навредили на мен, но кралица Теодосия е в екипажа, който съм избрал, а не се съмнявам, че ако тя беше застанала пред вас сама, не бихте се поколебали да я нараните по всеки начин, който успеете. Затова, лейди Овелган, колкото и да ми е мъчно, трябва да призная, че не ви вярвам. Може би трябва да се оплачете на съпруга си, задето ме е обучил толкова добре.

Той млъква. Възцарява се мълчание и аз се плаша, че Сьорен може да е нанесъл на семейство Овелган такова оскърбление, заради което те да оттеглят поканата си за вечеря. И тогава ще трябва да се откажем от плана си. Вместо това лорд Овелган ме изненадва, като избухва в смях — силен, ясен и достатъчно висок, за да го чуят и неговите, и нашите войници.

Коленете ми направо омекват от облекчение, когато лорд Овелган прави крачка напред и стиска Сьорен за рамото.

— Каквото и да се случи, момче — казва той, — радвам се да видя, че не си се променил.

Сьорен се усмихва в отговор, но тази усмивка не се отразява от очите му.

— Не съм съгласен, милорд — отговаря той. — От времето, когато бях ваш ученик, се промених, и то много. — Той се отдръпва от ръката на лорд Овелган. — Благодаря за гостоприемството — обръща се Сьорен и към него, и към съпругата му. — Ще настаним войниците си и ще повикаме стражите си. Ще се срещнем по залез-слънце.

Докато вървим обратно към войниците, аз сграбчвам Сьорен за ръката и го принуждавам да ме погледне.

— Не ми спомена, че познаваш лорд Овелган толкова добре. От начина, по който разговаряхте, човек можеше да помисли, че сте роднини.

Той вдига рамене, но устоява на погледа ми само секунда.

— Казах ти, че го познавам — напомня ми, но това не е отговор и той го знае много добре.

— Ти само намекна, че сте бегли познати. Но има нещо повече. Той те е обучавал. Ти го уважаваш. Може би дори го харесваш.

Сега Сьорен се взира в мен и очите му са натежали от чувства.

— Какво искаш да кажа, Тео? — пита ме той. — Че преди четири години живях цяла година в това имение — с него, жена му и семейството му, че те се отнасяха с мен като със свой син? Че им се възхищавах, че ги харесвах? Да, разбира се, така беше! За момче, израснало с баща като моя, това място беше рай. Но това не променя нищо.

— Наистина ли? — питам го. — Ти вече не си техен приемен син, Сьорен. Каквото и споразумение да сключим с тях, ние сме на различни страни в тази война. Трябва да съм сигурна, че го знаеш.

Отначало той не казва нищо. Очите му са вперени право напред.

— Яна кребести — промълвява той най-накрая. — Вярвам ти, Тео. Ти вярваш ли ми?

Тези думи не ме успокояват, но знам, че е прав. Сьорен имаше безброй възможности да ми обърне гръб, безброй възможности да застане на страната на някой друг, безброй възможности да избере по-лесен път, но нито веднъж не го стори. Неизменно избираше да остане до мен и нямам причина да вярвам, че сега ще е различно.

Стискам ръката му и я пускам.

— Яна кребести — казвам му.