Кралицата на жарта

Покой

Тръгвам си, за да може Сьорен да си почине. Хъркането му оглася палатката още преди да стигна до чергилото, и аз знам, че навярно ще мине време, преди да се събуди. Има нужда от сън след изпитанието, през което е преминал… а съм сигурна, че не ми е казал всичко. Само се надявам Крес да не смущава съня му така, както смущаваше моя още преди помежду ни да се породи тази странна връзка.

Връщам се в лагера едва към полунощ и искам само и аз да си легна. След днешния ден всеки мускул в тялото ми жадува за сън, но знам, че умът ми няма да ми позволи да намеря този покой. Има още едно нещо, което трябва да свърша.

Затова питам къде е Блейз и един войник с благо лице, за когото смътно си спомням, че е от хората на Майли, ме насочва към северния край на лагера, точно от другата страна на портите.

Въздухът е студен и веднага щом минавам през портите, става още по-мразовит. Увивам се по-плътно в ленения шал и се оглеждам за Блейз. В тъмното би трябвало да ми е трудно да го забележа, но се оказва, че е невъзможно да не го видя.

Той стои сам на брега на езерото, осветен от луната, която озарява мургавата му кожа и я превръща в кафяв топаз. Движи се така, сякаш никой не го гледа, е меч в ръка. Замахва с острието първо в една посока, а после в друга и не спира дори за да си поеме дъх.

Блейз не е майстор на меча, макар че до този момент не съм го разбирала. Навярно може да се защити, ако се наложи. Може би ще може дори да устои в битка известно време, но Артемизия ще го разгроми веднага, както и много други. За него умението да върти меч не е вродено, а не мисля, че се е упражнявал достатъчно, за да стане наистина добър.

Освен това не знае какво темпо да поддържа. Само след няколко минути е задъхан, ръката с меча отмалява и острието започва да се удря о грубия пясък по начин, който би накарал Артемизия да се намръщи.

Едва тогава Блейз ме забелязва и очите му се разширяват от изненада. Той застава малко по-изправен и пуска меча.

— Откога си тук? — пита той.

— Само от минута — отговарям и сега, когато той вече не размахва меча във въздуха, се приближавам. — Исках да проверя как си… след това, което се случи по-рано.

Известно време той остава безмълвен. Струва ми се, че води битка със самия себе си, но тя продължава само колкото да си поеме дъх.

— След като се опитах да те нападна в пристъп на отчаяние, или след като накара Херон да ме повали в безсъзнание, за да не се повтори постъпката ми? — пита той.

Отстъпвам крачка назад и се подготвям за неизбежния сблъсък. Струва ми се, че в последно време само се караме, и съм толкова уморена от това!

— И двете — отговарям, като внимавам гласът ми да остане спокоен. — Ако очакваш извинение, задето не допуснах да се включиш в плана с илюзията, няма да го получиш. Напрежението и без това беше високо и аз не можех да поема риска отново да загубиш контрол и да разрушиш целия план. Ти си непредсказуем и днес силите ти не заслужаваха риска да те включвам.

За миг той остава загледан в мен с безизразно лице. После поклаща глава.

— Не искам да ми се извиняваш, Тео — въздъхва той. — Нито го очаквам, нито го заслужавам. Ти взе правилно решение и аз се радвам, че всичко мина гладко. Не мога да кажа със сигурност, че ако бях там, нямаше да се случи нещо непредвидено.

— О! — учудвам се. Толкова съм свикнала с привързаността и безразсъдството на Блейз, че съм забравила какво е усещането да сме на една и съща страна в спора. — Е, добре. Надявам се да разбираш, че ще продължа да го правя дотогава, докато представляваш заплаха.

— Няма да има нужда — отговаря той. — Това няма да се повтори.

Засмивам се без капка веселост.

— Разбира се, че ще се повтори, Блейз! И мисля, че трябва да спрем да се преструваме, че няма.

— Не — отговаря бързо той, — искам да кажа, че никога повече няма да загубя контрол, защото никога повече няма да използвам дарбата си. Никога. Нито в битка, нито при по-обикновени обстоятелства, нито дори когато тя ме умолява да я отприщя.

Не съм съвсем сигурна какво очаквах да каже Блейз, но със сигурност не беше това. Очаквах гняв, очаквах съпротива — вече свикнах да ги очаквам при всеки наш разговор. Дойдох покрита с броня и въоръжена, а ето че той развява бяло знаме и аз не знам как да реагирам.

— Защо? — успявам да попитам само.

Той стисва зъби и поглежда към мястото, на което езерото кротко докосва брега. Когато проговаря, гласът му е уравновесен и спокоен:

— Защото, когато стояхме до това езеро и аз… аз те сграбчих… това изобщо не приличаше на предишните пъти, когато загубвах контрол. Този път не мога да кажа, че ме е обладала силата, че тя е контролирала действията ми. Не мога да обвиня дарбата си. Това бях аз, изпълнен с такъв отчаян копнеж да се поддам на изкушението да я използвам, че това изтласка от ума ми всичко друго, превърна се в най-важното нещо за мен, превърна ме в човек, който беше готов да ти причини болка. И това ме ужаси повече от всяка битка. Не искам да бъда такъв. Знаех, че тази сила си има цена и бях готов с радост да я платя, но не и по този начин. Не и чрез теб.

Това е всичко, което исках да чуя от устата му от месеци, но макар че думите ме карат да изпитам облекчение, което се разлива по цялото ми тяло, по някаква причина те не са ми достатъчни. Все още усещам ръцете му, чувствам как пръстите му се забиват в кожата ми и ми причиняват болка.

— Радвам се — казвам аз, защото това е вярно, — малко или много.

Той отклонява погледа си и започва да хапе долната си устна, сякаш чува думите, които не изричам. Може би наистина ги чува. В някои отношения Блейз ме познава по-добре от всеки друг на този свят. Той единствен сред живите ме познаваше, преди да се случи всичко това, преди бунта и обсадата, още от времето, когато бяхме деца и светът беше толкова по-прост.

— Единственото, което винаги съм искал, е да те предпазя, Тео. Надявам се, че го знаеш — казва той.

— Знам — промълвявам и започвам грижливо да подбирам думите си. — И някога наистина исках точно това — мога дори да кажа, че се нуждаех точно от това. Но сега вече не е така. Това, от което имам нужда, е да вярвам, че знам какво правя и знам какво рискувам. Имам нужда да вярваш в мен така, както аз вярвах в теб.

Той поглежда надолу към пясъка помежду ни. Разделя ни по-малко от половин метър, но имам чувството, че помежду ни се простира океан, който не можем да прекосим.

— Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш? — пита Блейз. Гласът му е толкова тих, че едва го чувам от вятъра.

Въпросът е така натежал от чувства, че нямам представа какво да отговоря. „Разбира се — иска ми се да кажа. — Ти си най-близкият ми приятел, обичам те и ти си моето минало, настояще и бъдеще. Вече ти простих.“ Но това не е истина. Истината е, че той ме предаде, нарани ме и това само по себе си е рана. Не знам колко време ще мине да зарасне или какъв белег ще остане после.

— Мисля, че трябва ти самият да си простиш, Блейз — казвам аз. — Мисля, че ако наистина си решил да дочакаш жив края на тази война, трябва да си изградиш живот, който си струва. Аз не мога да го направя вместо теб. Трябва ти да го сториш.

Блейз преглъща, кимва и отново вдига глава, за да ме погледне в очите.

— Знаеш ли какво ми каза Ампелио, последното, което каза, преди да остави каловаксийците да го хванат, за да ме спаси? Каза, че часът му бил ударил, но моят не.

Думите събуждат нещо в паметта ми.

— Той каза нещо подобно и на мен — отговарям. — Когато ме помоли да го убия, каза, че било време да премине Отвъд, да види отново майка ми, но че аз трябва да остана жива и да продължа да се боря. — Млъквам, преди да се насиля да изрека думите, заровени дълбоко в мен. — Понякога го мразя заради това. Той получи покой, а аз…

Блейз разбира какво имам предвид

— Ти получи мен — появих се и превърнах живота ти в хаос.

Вдигам рамене.

— Този живот не беше нищо особено. Имаше нужда от малко хаос. Имаше нужда от теб. Но в много отношения беше далеч по-лесен. Много по-просто беше да съм принцеса на пепелта, отколкото… — гласът ми заглъхва.

— Кралица на жарта — довършва Блейз. На лицето ми навярно се е изписало объркване, защото той продължава: — Чух някои от хората да те наричат така. Първи бяха предишните роби от Огнената мина, но после другите последваха примера им. По-лесно е да кажеш „Кралица на жарта“, отколкото „Кралица на пламъка и яростта“.

— Може и да е по-лесно, но много ми тежи — признавам.

Той поклаща глава и прави крачка към мен, макар че не ме

докосва. Почти ми се приисква да го стори… но съм безкрайно облекчена, че ръцете му не помръдват.

— Ампелио пожертва живота си за нас — казва тихо Блейз. — Мисля, че каквото и да излезе от този бунт, той би се гордял с всичко, в което превърнахме саможертвата му.

Примигвам, за да прогоня сълзите, които се събират в очите ми, и се опитвам да се усмихна.

— Мисля, че когато дойде време, той ще ни посрещне Отвъд с разтворени обятия.

— Да — съгласява се Блейз. — Но това време няма да дойде, преди да са минали много, много години, Тео. Нито за теб, нито за мен. Не и ако зависи от мен.