Лицето

Глава 96

Итън и Фрик стояха един до друг пред прозореца в гостната на втория етаж, която бе известна като зелената стая поради причини, непонятни само за далтонистите.

Според Мин дю Лак в никое имение с тези размери не би имало духовна хармония, ако едно помещение не бъде боядисано и обзаведено изцяло в зелени тонове. Консултантът по фън-шуй се съгласи може би защото и той изповядваше подобна философия, но най-вероятно защото знаеше, че не е изгодно да се противоречи на Мин.

Всички нюанси на зеленото, които бяха избрани за стените, тапицерията, килима и дървените части, Мин беше видял насън. Човек неминуемо се замисляше какво ли е ял духовният съветник, преди да си легне.

Госпожа Макбий наричаше помещението „обраслата с мъх яма“, когато Мин не бе наоколо да я чуе.

Зад прозореца се ширеха по-приятно зелени гледки, а над тях сияеше великолепното синьо небе, изчистено дори от спомена за дъжд.

От тяхната позиция се виждаха главната порта на имението и тълпата от журналисти на улицата пред нея. Слънцето блестеше по колите, по бусовете на новинарите и по големите камиони на телевизионните мрежи със сателитни антени на покривите.

— Голям цирк ще има — рече Фрик.

— Цял карнавал — съгласи се Итън.

— Фестивал на уродите.

— Зоологическа градина.

— Хелоуин на Бъдни вечер — отбеляза Фрик, — ако си представиш как ще ни използват в новините по телевизията.

— Ами не ги гледай — посъветва го Итън. — Прати ги по дяволите. И без това всичко ще отзвучи много бързо.

— Няма такава надежда — възрази Фрик. — Има да раздуват този балон за малкия холивудски принц и идиота, който за малко не ме отвлече, със седмици.

— Ти се мислиш за малкия принц на Холивуд, така ли?

Фрик се намръщи с погнуса.

— Те ще ми лепнат това прозвище. Вече ги чувам. Няма да мога да се покажа на обществено място, докато не навърша петдесет, и дори тогава ще ме щипят по бузите и ще ми разправят колко са се разтревожили за мен.

— Не съм сигурен — отвърна Итън. — Мисля, че надценяваш интереса на публиката към теб.

Фрик си позволи да изпита надежда.

— Наистина ли така смяташ?

— Да. Не си от онези холивудски хлапаци, които искат да се включат в семейния бизнес.

— По-скоро бих ял червеи.

— Не играеш епизодични роли във филмите на баща си. Не пееш и не танцуваш. Не правиш имитации, нали?

— Не.

— Не си жонгльор и не можеш да задържиш едновременно дванайсет въртящи се чинийки на върховете на дванайсет бамбукови пръчки.

— Не, не мога да ги задържа едновременно.

— Правиш ли фокуси?

— Не.

— Да си вентролог?

— Не съм.

— Виждаш ли колко си скучен? Знаеш ли кое според мен ги развълнува най-много, кое ще бъде в центъра на вниманието им?

— Кое?

— Дирижабълът.

— Да, дирижабълът — съгласи се Фрик. — Страхотен е.

— Не искам да те обидя, ама дете на твоята възраст, с твоята липса на опит… Много съжалявам, но не можеш да се сравняваш с един дирижабъл в Бел Еър.

В северния край на имението портата започна да се отваря.

— Бандата иде — обяви Фрик при вида на първата черна лимузина, влизаща от улицата. — Човек би очаквал от него да спре там и да покаже лицето си на журналистите.

— Аз го помолих да не го прави — обясни Итън. — Нямаме нужния персонал да държи под полицейски контрол медийна тълпа като тази, а и те не обичат да бъдат контролирани.

— Ще спре — предрече Фрик. — Басирам на милион долара срещу куп кравешки лайна. В коя лимузина е той?

— В петата от седемте.

Втората лимузина мина през портата.

— Ще доведе нова приятелка — разтревожи се Фрик.

— Ще се оправиш с нея.

— Може би.

— Имаш идеална тема за разчупване на леда.

— Коя е тя?

— Дирижабълът.

— О, да — развесели се Фрик.

Третата лимузина се появи.

— Само не забравяй какво се разбрахме. Няма да разказваме на никого… за странните неща, които се случиха.

— Разбира се, че няма — рече Фрик. — Не искам да ме приберат в лудницата.

Четвъртата лимузина влезе, но петата спря на улицата. От това разстояние без бинокъл Итън не можеше да види дали Чанинг Манхайм наистина бе слязъл от лимузината да се покаже на камерите и да очарова пресата, но беше сигурен, че дължи на Фрик куп кравешки лайна.

— Нямам чувството, че иде празник — рече Фрик тихичко.

— Ще стане по-добре, ще видиш — обеща Итън.

Сутринта на Коледа Итън прослуша в кабинета си всичките петдесет и шест съобщения, записани на линия 24.

Преди Манхайм и Мин дю Лак да се завърнат в Палацо Роспо, Итън бе прехвърлил обработените записи на диск. След това ги бе изтрил от компютъра в бялата стая и бе махнал данните за тях в телефонния запис. Той единствен щеше да знае за тях.

Тези съобщения бяха негови и само негови, разговор между две сърца през вечността.

В някои от тях Хана разрешаваше всеки елемент от гатанките на психопата. В други тя само повтаряше името на Итън, понякога с копнеж, друг път с нежна обич.

Той прослуша обаждане 31 повече пъти, отколкото можеше да си спомни. В него тя му напомняше колко го обича и докато я слушаше, петте години изглеждаха като миг и ракът и гробът загубваха силата си.

Той отваряше кутия курабийки, оставени от госпожа Макбий, когато телефонът иззвъня.

Фрик винаги нагласяваше будилника да звъни рано в коледното утро не защото нямаше търпение да открие какво е оставено под елхата за него, а защото искаше да отвори тъпите подаръци и да се свърши с тази работа.

Той знаеше какво се крие под красивите опаковки — всичко, което бе в списъка, който бе длъжен да предаде на госпожа Макбий на пети декември. Никога не му бяха отказвали нищо и всеки път, когато поискаше по-малко подаръци, го караха да допълни списъка, докато стане поне толкова дълъг, колкото миналата година. Долу, под елхата в гостната, щеше да има цял лайнян куп от фантастични неща и нито една изненада.

В това коледно утро обаче той се събуди и видя нещо, което никога не бе виждал преди. Докато е спал, някой се бе промъкнал в стаята му и бе оставил подарък на нощното му шкафче до часовника.

Малка кутийка, увита в бяла хартия, завързана с бяла панделка.

Картичката беше по-голяма от кутийката. Не беше подписана, но съдържаше следното послание:

Абракадабра. Ако не мигне, чакат те големи приключения. Ако не пролее сълза, ще живееш дълго и щастливо. Ако не заспи, ще пораснеш и ще станеш това, което искаш.

Това бе такова удивително послание, толкова тайнствено, с такива богати възможности, че Фрик го прочете няколко пъти, мъчейки се да разбере значението му.

Той се въздържаше да отвори бялата кутийка, защото не вярваше, че може да съдържа нещо така обещаващо като посланието.

Когато най-сетне разкъса гланцовата опаковка, вдигна капака и извади амбалажната хартия, той видя, че съдържанието — ура — беше равно на посланието!

Върху нова златна верижка бе окачено стъклено медальонче, представляващо топка, в която плуваше око. Никога в живота си не бе виждал подобно нещо и знаеше, че никога няма да види. Реликва от изчезналия континент Атлантида може би, бижу на магьосник или защитен талисман на рицарите от Кръглата маса, борещи за справедливост под закрилата на Мерлин.

Ако не мигне, чакат те големи приключения.

Нямаше, никога нямаше да мигне, защото това око нямаше клепач.

Ако не пролее сълза, ще живееш дълго и щастливо.

Нямаше, нямаше да пролее сълза от сега за вечни времена, защото това око не можеше да плаче.

Ако не заспи, ще пораснеш и ще станеш това, което искаш.

Нямаше да заспи, нямаше да задреме дори за миг, защото това око стоеше винаги широко отворено, пълно с магия, и не се нуждаеше от почивка.

Фрик огледа внимателно медальончето на дневна светлина, на лампа, под светлината на фенерче в тъмния си дрешник.

Той изучи окото под мощно увеличително стъкло и после в отражението му в огледалото.

Сложи го в джоба на горнището на пижамата си и беше сигурен, че не е ослепяло.

Стисна го в юмрука си и почувства мъдрия му взор върху възглавничките на пръстите си. Беше му ясно, че ако запази сърцето си чисто и посвети мислите си на защитата на доброто, както се очаква от всички рицари, един ден това око ще му покаже бъдещето, ако поиска да го види, и ще го ръководи по пътя на Камелот.

След като бе обмислил хиляда неща за казване и бе отхвърлил деветстотин деветдесет и девет от тях, Фрик сложи медальончето обратно в кутийката и отвръщайки на пиратския му поглед, звънна по телефона.

Той се усмихна, като си представи как се чуват първите девет тона от мелодията на Полицейска мрежа.

Когато се обадиха, Фрик рече:

— Честита Коледа, господин Труман.

— Честита Коледа, Фрик.

След тези думи те затвориха по взаимно мълчаливо съгласие, защото в този момент нищо друго не беше нужно да се каже.