Лицето

Глава 34

Итън пиеше уиски, но не чувстваше ефекта от алкохола — изглежда, обмяната на веществата му се бе ускорила многократно от това, че бе преживял срещата със смъртта два пъти в един ден.

Барът на хотела с постоянната тълпа лъскави светила беше любимо свърталище на Чанинг Манхайм от ранните дни на кариерата му. При нормални обстоятелства обаче Итън би избрал някое заведение с по-малко блясък и с успокоителна, напоена с бира атмосфера.

Няколкото други бара, които му бяха известни, се посещаваха от полицаи, които не са на смяна. Перспективата да срещне някой стар приятел от службата точно тази вечер го плашеше.

Само за една минута разговор с който и да било от събратята си по професия, колкото и изкусно да се опитваше да се скрие зад маската на щастието, Итън щеше да се издаде, че е дълбоко разстроен. И тогава никой уважаващ себе си полицай нямаше да може да се удържи да не го поразпита, било то завоалирано, или открито, за да открие източника на тревогата му.

А сега той не искаше да говори за това, което му се беше случило. Искаше да го обмисли.

Е, това не беше съвсем истина. Би предпочел да си затвори очите, вместо да мисли. Да забрави, че се е случило. Да му обърне гръб. Да блокира спомена и да се напие.

Но не бе възможно да си затвори очите, не и при положение че трите сребърни звънчета от линейката проблясваха до чашата му с уиски на бара. Все едно да се опита да отрече съществуването на Голямата стъпка, когато Саскуоч е седнал на лицето му.

Така че нямаше избор, трябваше да размишлява над случилото се, което веднага го докара до задънена улица. Не само че не знаеше какво да мисли за тези странни събития, ами не знаеше и как да мисли за тях.

Явно не бе прострелян в корема от Ролф Рейнърд. Ала интуицията му говореше, че резултатът от лабораторното изследване ще потвърди, че кръвта, намерена под ноктите му, е собствената му кръв.

Преживяното прегазване от камион и необратимите увреждания се бяха запечатали така ярко в съзнанието му, спомените за парализата бяха така ужасяващо подробни, че не биха могли да бъдат просто плод на въображението му под влиянието на някакъв опиат, вкаран в организма му без негово знание.

Итън си поръча още едно на бармана и докато уискито се разливаше по ледените кубчета в чиста чаша, той посочи към звънчетата и рече:

— Виждаш ли това?

— Много обичам тази стара песен — отвърна барманът.

— Каква песен?

— За сребърните звънчета.

— Значи ги виждаш?

— Да — повдигна вежда барманът. — Комплект от три малки звънчета. Колко комплекта виждаш ти?

Устните на Итън се разтегнаха в усмивка. Той се надяваше тя да изглежда по-малко безумна, отколкото я чувстваше.

— Само един. Не се тревожи. Няма да създам опасност за движението по магистралата.

— Наистина ли? Тогава ти си уникален.

„Да — помисли си Итън. — Действително съм уникален. Днес два пъти се срещнах със смъртта и все пак още да нося на пиене.“ Представи си колко бързо барманът би грабнал питието от ръцете му, ако произнесеше тези думи на глас.

Той отпи от уискито, търсейки просветление в опиянението, защото не можа да го намери, докато беше трезвен.

Десет-петнайсет минути по-късно, все още абсолютно трезвен, той видя отражението на Дъни Уислър в огледалото зад бара.

Итън се извъртя на високия стол, разплисквайки уиски от чашата си.

Провирайки се между масите, Дъни бе стигнал почти до вратата. Не беше призрак — една сервитьорка се спря, за да му направи път.

Итън скочи от стола, спомни си за звънчетата, грабна ги от бара и се втурна към изхода.

Някои от клиентите обикаляха от маса на маса и стояха на пътеките. Той се въздържаше с мъка да не ги избута. Неговото „Извинете“ звучеше толкова сопнато, че караше хората да настръхнат, но изразът на лицето му спираше протестите им, преди да ги изрекат.

Когато Итън се добра до изхода, Дъни бе изчезнал.

Итън се втурна към фоайе на хотела в съседство, но там видя само гости, които се регистрират на рецепцията, други говореха с портиера и трети се бяха запътили към асансьора. Дъни не беше сред тях.

Вляво от Итън облицованото с мрамор фоайе водеше към огромна гостна, обзаведена с дивани и кресла. Гостите можеха да пият там чай всеки следобед, а по-късен час като този се сервираха напитки на онези, които предпочитаха по-спокойна обстановка от тази на бара.

И тук не откри Дъни Уислър сред посетителите.

Близо до Итън, вдясно, въртящата се врата на главния вход на хотела забавяше въртенето си, сякаш някой току-що бе влязъл или излязъл, но четирите й секции бяха празни.

Той бутна вратата и излезе в студената нощ под козирката над изхода.

Пазачът на входа и армията от служители, паркиращи и докарващи от паркинга превозните средства на гостите, съпровождаха новодошлите и заминаващите, като ги предпазваха от дъжда с огромни чадъри. Леки коли, джипове и лимузини се бореха за място в задръстените улици около хотела.

Дъни не беше сред тълпата чакащи колите си. Нито пък бързаше под проливния дъжд с придружител.

Няколко мерцедеса в тъмни цветове бяха със запалени двигатели и чакаха реда си, но Итън беше почти сигурен, че нито един от тях не принадлежи на Дъни.

Звънът на мобилния му телефон навярно би бил заглушен от разговорите под козирката, бръмченето на моторите и шума на неспиращия дъжд. Тъй като звукът му беше изключен, той започна да вибрира в един от джобовете на якето му.

Все още търсейки с поглед Дъни в нощта, той отговори на повикването.

Чу се гласът на Хазарт Янси:

— Трябва да се видим веднага, и то на място, където елитът не ходи.