Лицето

Глава 39

Притеснен повече от всякога от тъмнината зад прозорците, Итън вървеше из апартамента си и спускаше пердетата, за да затвори достъпа на дъждовната нощ, която сякаш имаше хиляди очи.

После влезе в кабинета си, седна на бюрото и включи контролното табло за къщата. На екрана се появиха иконки за включване на отоплението и климатичната инсталация, за загряване на водата в басейна и джакузито, за поливане на тревните площи и за осветление в градината, за вътрешното осветление, за включване на аудио и видеоапаратурата, за електронната система за безопасност, за телефоните и така нататък.

Той избра с мишката телефонната икона и я щракна. Появи се прозорче, искащо паролата му, и той я вкара.

От целия персонал единствен Итън имаше достъп до системите за телефоните и за безопасността и правото да ги препрограмира.

На екрана се появиха няколко нови опции. Телефоните в апартамента му бяха свързани с всичките двайсет и четири линии, но той можеше да ползва само две от тях. Не можеше да подслушва разговорите на другите и те не можеха да подслушват неговите.

Също така, когато телефоните звъняха на другите линии в къщата, Итън не ги чуваше в стаите си. Ала сигналната лампичка над съответния номер премигваше по време на звъненето и светеше постоянно, докато траеше разговорът.

От менюто за телефоните Итън коригира настройките така, че линия 23, която беше заделена за Фрик, да бъде вече достъпна от апартамента му. Също така щеше да се запази неговият сигнал.

След като приключи с тази работа, Итън се зае да прегледа телефонните обаждания през деня.

Всяко обаждане отвън, както и отвътре, в Палацо Роспо биваше автоматично регистрирано, макар че не го записваха. Отбелязваше се часът на осъществяването на всяка връзка, както и времетраенето на всеки разговор.

За изходящите разговори се запазваше също и телефонният номер. Запазваха се и номерата на входящите телефонни повиквания, с изключение на случаите, когато биваха блокирани от източника с цел защита на личните му данни.

Той вкара в компютъра името си и видя, че са го търсили само веднъж, докато е отсъствал. Входящите и изходящите разговори на мобилния му телефон не се отчитаха.

Той включи телефонния секретар, за да провери съобщението. Обаждането беше от болницата, за да го информират за смъртта на Дъни.

Когато Итън изтри своето име и написа името на Елфрик, компютърът отчете, че никой не се е обаждал на момчето по никое време през този ден, понеделник, 21 декември.

Според Фрик пъхтящият тип бе позвънил два пъти. И поне веднъж момчето му бе върнало обаждането с помощта на звездичка шейсет и девет. И трите случая трябваше да са регистрирани.

Итън премина от файла на Фрик към общия файл за справка, в който бяха вписани всички телефонни събития от полунощ насам според реда на извършването им. Списъкът беше дълъг, защото персоналът често бе използвал телефоните за коледните приготовления.

Итън прегледа списъка внимателно, но не намери никакви обаждания за или от Фрик.

Ако системата не беше допуснала грешка, което не се беше случвало, откакто Итън работеше тук, то изводът, който се налагаше, бе, че Фрик бе излъгал за обажданията на мръсника.

Понеже уважаваше момчето, Итън прегледа телефонния файл още веднъж, този път от долу нагоре. Резултатът беше същият.

Колкото и трудно бе да се повярва, че системата е пропуснала да отбележи обажданията, за които бе говорил Фрик, не по-малко трудно бе за Итън да приеме, че момчето е съчинило историята за пъхтящия тип. Фрик нямаше обичая да разиграва театър и съвсем не се стремеше да бъде центърът на вниманието.

Освен това той беше истински притеснен, когато разказваше за тези обаждания.

Само пъхтеше. И издаде някакви… почти животински звуци.

С периферното си зрение Итън долови трептяща светлина, обърна се с гръб към компютъра и видя сигналът да мига над линия 24. Не след дълго някой отговори и лампичката засвети без прекъсване.

Линия 24, последната линия на таблото, беше предназначена за телефонни обаждания от мъртвите.