Лицето

Глава 66

Мик Сачатоун, анархистът мултимилионер, не живееше в богаташки квартал, защото не искаше да му се наложи да обяснява произхода на състоянието си на данъчните власти. Когато ти плащат в брой на ръка, не можеш да живееш в разкош.

Той изпираше достатъчно пари, за да оправдае притежанието на голяма къща на два етажа с четири спални, чиято архитектура не се отличаваше с нищо, в чист и приятен квартал, обитаван от горните слоеве на средната класа, в Шърман Оукс.

Само шепа от най-старите му клиенти, на които Мик имаше доверие, знаеха адреса му. Той въртеше търговията си най-вече по обществените плажове и паркове, по кафенетата и църквите.

Без да спира в гаража в Санта Моника, за да смени дрехите на Робин Гудфелоу с облеклото си на обикновен гражданин и с жълтата мушама, Корки потегли директно от дома на Тротър в Малибу към Шърман Оукс. Благодарение на Куиг фон Хинденбург, колекционера на счупен порцелан, графикът на Корки бе сериозно нарушен. Имаше още много неща да свърши в този най-важен, но бързо отлитащ ден от живот си.

Той паркира на алеята пред къщата и изтича под дъжда до навеса пред входа.

Гласът на Мик се чу по домофона до звънеца:

— Ей сега идвам.

Мик Сачатоун се появи с необичайна бързина. Понякога човек трябваше да го чака на вратата две, три и повече минути от момента, в който Мик се обадеше по домофона, до момента, когато се покажеше — той винаги бе залисан с работа, а имаше много други интереси.

Както винаги, когато си беше вкъщи, Мик бе бос и по пижама. Днес пижамата му беше червена на цвят и бе изпъстрена с образа на Барт Симпсън. Някои от пижамите на Мик бяха конфекция, но други си шиеше по поръчка.

Недостигнал още пубертета, Мик бе пленен от историята на Хю Хефнър, основателя на Плейбой. Бе открил начин да порасне, да постигне успех в живота, и в същото време да си остане едно голямо дете, да угажда на всичките си капризи и желания колкото си поиска и да превърне живота си в едно безкрайно веселие, прекарвайки повечето от дните си по пижама.

Мик, който работеше главно вкъщи, притежаваше повече от 150 пижами. Той спеше гол, но през деня носеше пижама.

Смяташе се за последовател на Хеф. Един мини-Хеф. Мик беше на четирийсет и две години и скоро щеше да навърши тринайсет.

— Хей, Корк, какво си се изтупал! — възкликна Мик, когато отвори вратата и видя Корки облечен като Робин Гудфелоу.

За страничния наблюдател това би могло да прозвучи като подигравка. Ала приятелите на Мик знаеха, че той бе престанал да употребява съвременния жаргон, за да прилича повече на Хеф.

— Извинявам се за закъснението — рече Корки и влезе.

— Няма бърза работа, човече. Аз бих изхвърлил часовниците от къщи, ако можеше.

Холът беше обзаведен само с необходимите мебели. Плюшеният диван, дълбоките кресла, табуретките, ниската масичка и масичките около гарнитурата, както и лампите бяха купени в комплект от склад на едро. Качеството бе добро, но стоката предлагаше повече удобство, отколкото красота.

Мик нямаше претенции. Въпреки богатството си той си оставаше човек на простите, макар понякога и маниакални нужди.

Главната декорация в дома на Сачатоун нямаше нищо общо с мебелите или изкуството. Като се изключи секторът с работни стаи, който Мик бе пристроил, само до две от стените в цялата къща нямаше етажерки, върху които бе наредена колекция от хиляди порнографски видеокасети и дивидита. Етажерки бяха наслагани дори по стълбището и по коридорите.

Мик предпочиташе видеокасетите пред дивидитата, защото кутиите им имат широки пищни гърбове с ярки нецензурни заглавия, а понякога и груби порноснимки. Те създаваха една еротична мозайка, която се простираше наляво и надясно, нагоре и надолу из жилището и му придаваше вид, сякаш е плод на халюцинация.

Само работното крило, този хол и спалнята бяха обзаведени с мебели. В другите стаи, включително и в трапезарията, етажерките с видеокасетите бяха наредени не само покрай стените, ами и на редици из цялото помещение като в библиотека.

Мик закусваше, обядваше и вечеряше или седнал пред компютъра, или в леглото — с готови ястия, притоплени в микровълновата печка, или си поръчваше по телефона пици или китайски блюда.

От двете стени, необлицовани с етажерки от пода до тавана, една се намираше тук, в хола. Това пространство бе запазено за четири големи най-висококачествени плазмени телевизионни екрана и съпътстващата апаратура. Другата празна стена се намираше в спалнята.

Два плазмени екрана висяха редом един до друг и други два бяха монтирани над тях. Един дивиди плейър и един видеомагнетофон обслужваха всеки екран. Тази апаратура плюс осем говорителя и усилвателите им бяха наредени в ниски шкафчета под екраните.

Мик можеше да си пусне четири филма едновременно и да превключва, звука от един на друг както му скефне. А можеше — и често го правеше — да пусне звука и на четирите едновременно.

Когато влезеше в хола на Сачатоун, човек обикновено биваше посрещнат от какофония от въздишки, пъхтене, охкане, скимтене, пискане, съскане и викове на удоволствие, от прошепнати и изревани мръсотии и от ритмично тежко дишане в различна степен на ускорение. Ако си затвореше очите, той можеше да повярва, че е в гъмжаща от живот джунгла, в която всички екзотични видове се съвкупяват едновременно.

Този следобед и четирите филма вървяха без звук — Мик го беше заглушил на всичките.

— Няма друга като Джанел — промълви Мик нежно по адрес на изгубената си приятелка, кимвайки към екраните на стената. — Адски готина мацка беше.

Макар пижамата с образа на Барт Симпсън да му придаваше несериозен вид, Мик се бе отдал на мрачни спомени. И четирите екрана бяха заети с класика от огромния репертоар на Джанел.

Мик посочи към екрана в горния десен ъгъл на карето:

— Ето това, което тя прави тук — никой, никой не го е правил във филм нито преди, нито след това.

— Съмнявам се, че друг би могъл да го направи — отвърна Корки, защото изумителният номер, който Джанел изпълняваше усилено, демонстрираше легендарната й гъвкавост, за която навярно само тя от цялото човечество бе надарена с необходимия ген.

Мик заговори за останалите участници във филма на горния екран вдясно.

— Гледай как тези четиримата са луди по нея. Всеки от тях е луд по нея. Всички мъже си падаха по Джанел. Тя беше страхотна.

В гласа на Мик прозвуча тъжен копнеж. Независимо че беше плейбой, той притежаваше сантиментална жилка.

— Преди малко бях при Тротър в Малибу — осведоми го Корки.

— При това мръсно копеле? Още ли не си го убил?

— Не. Знаеш, че ми трябва още малко.

— Ох, гледай какво става сега!

— Много си я бива.

— Човек би помислил, че това боли.

— Може би наистина боли — предположи Корки.

— Джанел каза, че не боли, че е приятно.

— Сигурно усилено е тренирала гимнастика?

— Гимнастиката беше нейната работа. Ще го убиеш ли?

— Разбира се, нали ти обещах?

— Мечтаех да остарея с нея — унесе се Мик.

— Наистина ли?

— Е, с някоя и друга година.

— Настрелях се по новата му порцеланова колекция.

— Скъпа ли беше?

— Много.

— Ще го подложиш ли на мъчения, преди да го убиеш?

— Разбира се.

— Ей това се вика приятел!

— Не се знаем от вчера.

— Повече от двайсет години — добави Мик.

— Тогава светът беше по-лош — отбеляза Корки от гледна точка на анархизма.

— На много неща им дойде краят в наши дни — съгласи се Мик. — Но не така бързо, както си мечтаехме, когато бяхме луди-млади.

Те си размениха усмивки.

Ако бяха други хора, биха могли да се прегърнат.

Вместо това Мик заяви:

— Готов съм да пусна в действие подготвеното за Манхайм — и отведе Корки в задната част на къщата, където беше работната му територия.

Вместо с порнографски филми стените тук бяха облицовани с компютри, малка печатна преса, машини за ламиниране, лазер за холографски печат и други пособия последна дума на техниката, необходими за изработката на висококачествени фалшиви документи.

Мик вече бе сложил два стола пред централния си компютър. Той седна на единия, който се намираше точно пред клавиатурата.

Корки свали коженото си палто, преметна го на облегалката на другия стол и седна.

Погледът на Мик се спря върху кобура с глока.

— С това ли ще светиш маслото на Тротър?

— С това.

— Би ли ми го дал след това?

— Кое? Пистолета ли?

— Ще бъда много дискретен — обеща Мик. — Няма да го използвам. И ще изстържа дулото, за да не могат да разберат, че патроните, с които ще го убиеш, са били изстреляни с него. Не ми трябва като оръжие, нали разбираш? Искам го за паметник на Джанел на полиците, където държа нейните филми.

— Добре — съгласи се Корки. — Ще ти го дам, след като видя сметката на оня.

— Голям цар си, Корк!

Пазачът на пламъка на Джанел посочи към данните, които се изписваха на компютърния екран.

— Хич не беше просто.

Като хакер с изключителни постижения, Мик като правило даваше да се разбере или направо смело заявяваше, че на него, самозвания върховен господар на електронната информация и вожд на виртуалната вселена, всичко му се отдава със същата лекота, с каквато цветята привличат пчелите. Следователно признанието, че задачата, свързана с Манхайм, го бе измъчила, трябваше да означава, че наистина е била извънредно тежка.

— Точно в осем и трийсет тази вечер — продължи Мик — компютърът на телефонната компания ще затвори двайсет и четирите телефонни линии в имението на Манхайм.

— Това няма ли да вдигне тревога в „Паладин Патрол“, компанията за сигнална охрана отвън? Една от индивидуалните телефонни линии поддържа двайсет и четири часова връзка между „Паладин“ и имението, по която се предават алармени сигнали.

— Така е. Ако телефонната линия прекъсне, за „Паладин“ това е равносилно на алармен сигнал. Само че те няма да разберат.

— Те са фирма за въоръжена охрана — отбеляза с тревога Корки. Техните сътрудници не са нескопосани като Барни Файф7 и не си губят времето да пръскат със сълзлив газ. Те се явяват бързо и имат пистолети.

— Част от услугата, която подготвих за теб, включва нахлуване в компютъра на „Паладин“ точно преди прекъсването на телефонните линии в имението на Манхайм. Това ще изключи цялата им система.

— Не може да нямат резервен вариант.

— Познавам резервния им вариант, както познавам пишката си — възрази нетърпеливо Мик. — И той ще бъде изключен.

— Браво!

— Няма да имаш проблеми с охраната отвън. Но какво ще правиш с вътрешната охрана, с личните сътрудници на Манхайм?

— Само двама са нощна смяна — отвърна Корки. — Знам им навиците, няма страшно. Какво е положението с мобилните телефони?

— И това влиза в услугата, за която ми плащаш. Проверих информацията, която ми предаде от Нед Хокънбери — абонаментът на Манхайм е със същата компания, която е използвал преди уволнението на Хокънбери.

— Два мобилни телефона се използват от пазачите на нощната смяна. Трети се носи постоянно от началника на охраната, Итън Труман, където и да се намира той.

Мик кимна.

— И те ще бъдат изключени, заедно с домашните линии. Семейната двойка управители на имението също имат служебни мобилни телефони…

— Семейство Макбий.

— Да. Също и Сатър, майстор-готвачът, както и Уилям Йорн…

— Домакинът по поддръжката на двора. Никой от тях няма да е в къщата довечера — рече Корки. — Само Труман и детето.

— Нали не искаш да поемаш риска някой да реши да остане на работа до по-късно или да се върне от отпуск по-рано? Ако изключа всичките, няма начин някой да се обади на телефон за спешни повиквания. По същото време ще престанат да работят и пейджърите на членовете на персонала, които имат такива.

Те бяха обсъждали преди начините, по които по интернет може да се повиква спешна помощ.

Мик изпревари въпроса на Корки:

— Директната кабелна връзка с интернет от имението на Манхайм също ще бъде прекъсната в осем и трийсет.

— И дежурните пазачи няма да разберат, че това е станало?

— Ще разберат само ако се опитат да използват телефона или интернет.

— Компютрите им няма да ги предупредят за прекъсване в работата на системата?

— И за това съм се погрижил. Но както ти обясних, не мога да изключа камерите за наблюдение, топлинните датчици по периферията или датчиците за движение в къщата. Ако го сторя, те ще видят, че системата им е блокирала, и ще разберат, че нещо не е наред.

Корки сви рамене.

— И аз не искам датчиците за движение да не работят, когато вляза в къщата. Може да ми потрябват. Що се отнася до камерите за наблюдение и топлинните датчици по периферията, Тротър ще ме прекара през тях.

— И после ще го убиеш, нали?

— Не веднага. По-късно. Та какво още ти остава да направиш?

Вдигайки високо дясната си ръка като за церемония, Мик рече:

— Само това.

Бавно, с нелепа театралност, той смъкна показалеца си към клавиатурата и натисна клавиша ENTER.

Данните върху екрана изчезнаха и отстъпиха място на нежно чисто синьо поле.

Корки сви ръцете си в юмруци от напрежение.

— Какво се обърка?

— Нищо. Стартирах програмата.

— Колко време ще трае?

Мик посочи към двете думи, които се появиха в центъра на екрана: ЧУКАНЕТО ВЪРВИ.

— Когато това се смени, работата ще е свършена. Искаш ли една кола или нещо друго?

— Не, благодаря — отказа Корки.

Той никога не приемаше нищо за ядене или пиене в дома на Сачатоун и се стараеше да не пипа нищо. Логично бе да се предположи, че Мик се е докоснал до всичко в дома си с течение на времето, а човек никога не знаеше къде са били ръцете на Мик преди това. Всъщност повече от ясно беше къде са били ръцете му преди това и точно там беше проблемът.

Повечето от приятелите на Мик биха отказали да стиснат ръката му, ако им я протегнеше, но той, изглежда, разбираше тревогата им, поне подсъзнателно, и не се натискаше за подобен контакт.

Барт Симпсън се разтича из полето от набиращ се плат, заподскача навън-навътре изпод гънките и загримасничи, докато Мик извади бутилка кока-кола от хладилника в офиса и се върна на стола си пред компютъра.

Те заговориха за един рядък порнографски филм, вероятно произведен в Япония, който се ползваше с легендарна слава сред почитателите на еротичната бълвоч. В него участваха двама мъже, две жени и един хермафродит, всичките облечени като Хитлер. Мик го бе издирвал в продължение на дванайсет години.

Филмът не се стори особено интересен на Корки, но не му се наложи да скучае дълго, защото след по-малко от четири минути думите на екрана се смениха от ЧУКАНЕТО ВЪРВИ със ЗАДОВОЛЕНОСТ.

— Пратката е на път.

— Това ли е всичко?

— Да. Семената са посети в компютрите на телефонната компания, кабелната компания и охранителната компания. По-късно днес, точно когато ти трябва, всичко ще спре да работи.

— Без ти повече да се занимаваш с него?

— Щуро и готино, нали? — ухили се Мик.

— Фантастично — похвали го Корки.

Мик отметна назад глава, за да налее кола в гърлото си, и Корки извади пистолета. Когато Мик изправи отново глава, Корки му пръсна черепа.