Лицето

Глава 70

Макар че бе уплашена, разочарована и на ръба на отчаянието, Рейчъл Далтън си оставаше прекрасна жена с лъскава кестенява коса и дълбоки загадъчни сини очи.

В сравнение с това, което Хазарт знаеше от опит, тя също така бе необикновено гостоприемна. След като бе приела молбата му по телефона да се срещнат за разговор, тя бе приготвила кафе, преди той да пристигне. Сервира му го в хола с чиния миниатюрни кексчета и масленки.

При изпълнение на дълга си детективите, разследващи убийства, рядко биваха черпени и никога не им се сервираше с копринени салфетки. Особено от жените на изчезнали мъже, за които полицията бе направила срамно малко.

Както се разбра, Максуел Далтън бе изчезнал преди три месеца. Рейчъл се бе обадила в полицията да съобщи за изчезването му, когато не се бе прибрал четири часа след приключването на следобедната си лекция.

Полицията, естествено, не бе проявила интерес към случая на пълнолетен, изчезнал само преди четири часа, нито се бе трогнала, когато той не се появи след ден, два, три.

— Полицията твърди — каза Рейчъл на Хазарт, — че живеем във време, когато шокиращо голям брой съпрузи — мъже или жени — се запиляват с дни по сбирки, където се тъпчат с наркотици, или внезапно решават да изкарат една седмица в Пуерто Валярта с някоя лека жена, която са срещнали преди десет минути в „Старбъкс“, или да напуснат завинаги семейството си без предупреждение. Когато се опитах да им обясня що за човек е Максуел, те не ми повярваха — няма такива съпрузи, на които да може така да се разчита. Бяха сигурни, че ще се появи след време с кървясали очи, гузен вид и венерическа болест.

След време, когато Максуел Далтън бе отсъствал достатъчно дълго, за да се замислят дори съвременните власти, от полицията разрешиха официално да го обявят за изчезнал. Това не бе предизвикало особено раздвижване по издирването му, което бе огорчило Рейчъл, защото тя бе живяла със заблудата, че изчезването на човек предизвиква разследване, което е само с една степен по-малко интензивно от това на убийство.

— Не когато става въпрос за пълнолетен — обясни Хазарт — и не когато няма признаци за насилие. Ако бяха намерили изоставената му кола…

Колата му обаче не бе намерена, нито изхвърленият му портфейл, изпразнен от съдържание, нито нещо друго, което да подсказва наличието на външна намеса. Беше изчезнал така безследно, както кораб, навлязъл в Бермудския триъгълник, но неизлязъл от него.

— Сигурен съм, че вече са ви питали — рече Хазарт, — но трябва и аз да попитам — съпругът ви имаше ли врагове?

— Той е добър човек — отвърна Рейчъл, както се очакваше, но после добави нещо неочаквано. — И като всички добри хора в един долен свят, разбира се, има врагове.

— Кои са те?

— Една банда разбойници в клоаката, наречена университет. Ох, не бива да съм толкова крайна — има и много добри хора, които работят там. За съжаление, Катедрата по английски е в ръцете на мошеници и психопати.

— Мислите, че някой от катедрата може…

— Едва ли — призна Рейчъл. — Те знаят само да бърборят, при това безсмислици. — Тя му предложи още кафе, но той отказа. — Как се казваше човекът, чието убийство разследвате?

Той й бе казал само толкова, колкото бе необходимо, за да я накара да го приеме, и нямаше намерение да се впуска в подробности. Дори не бе споменал, че вече бе проследил и застрелял убиеца на Рейнърд.

— Ролф Рейнърд. Вчера го застреляха в Западен Холивуд.

— Мислите ли, че неговият случай може да е свързан със случая на мъжа ми? Имам предвид с нещо повече от това, че е посещавал курса му по литература?

— Възможно е — рече той. — Но е малко вероятно. Не бих…

Колкото и да бе странно, тъжната усмивка я направи още по-хубава.

— Разбирам — отвърна тя на това, което той се бе поколебал да изрече. — Няма да започна да храня излишни надежди. Но няма и да ги забравя.

Когато Хазарт стана, за да си тръгне, на вратата се позвъни. Посетителката се оказа възрастна чернокожа с побеляла коса и най-елегантните ръце, които полицаят бе виждал някога, с тънки дълги пръсти, пъргави като на младо момиче. Беше учителката по пиано, дошла за урока на десетгодишната дъщеря на семейство Далтън.

Привлечена от мелодичния глас на учителката си, малката Емили слезе по стълбите навреме, за да бъде представена на Хазарт, преди да си тръгне. Тя имаше хубостта на майка си, но не и нейната твърдост. Долната й устна се разтрепери и очите й се замъглиха, когато каза:

— Ще намерите татко, нали?

— Ще направим всичко възможно — увери я Хазарт от името на отдела с надеждата, че обещанието му ще се сбъдне.

След като излезе на площадката на стълбището, той се обърна към Рейчъл Далтън.

— Следващото име в списъка ми е на колега на съпруга ви от Катедрата по английски. Може би го познавате. Владимир Лапута.

Също както и тъгата, гневът не помрачи красотата на Рейчъл.

— Той е най-страшната хиена от всичките там. Макс го презираше… презира. Преди шест седмици господин Лапута ме посети да изкаже съчувствието и загрижеността си, че няма новини за Макс. Мога да се закълна, че… гадината ме проверяваше дали не съм започнала да се чувствам самотна в леглото.

— Велики боже! — потресе се Хазарт.

— Жестокостта, господин Янси, е не по-малко присъща на средния университетски преподавател, отколкото на средния член на улична банда. Тя просто се изразява по различен начин. Времето на благовъзпитания учен, зареян в облаците и отдаден само на търсенето на изкуството и истината, отдавна е отминало.

— Напоследък и аз започнах да се убеждавам в това — съгласи се той, макар че никога не би споделил факта, че поради липса на по-добър кандидат-съпругът й се бе придвижил на първо място в списъка му на заподозрените по отношение на заплахата срещу Чанинг Манхайм.

Струваше му се трудно да повярва, че жена като Рейчъл и дете като Емили биха могли да обичат човек, който не беше това, за което се представяше.

Независимо от това изчезването на Максуел Далтън можеше да означава, че е започнал нов живот, един безумен живот, който включва отправяне на заплахи срещу знаменитости с цел нападение или фалшивата надежда, че страхът може да помогне да измъкне много пари от някого.

Ако не се броят звънчета, излезли от сън, и мъже, влезли в огледала, по време на кариерата си Хазарт Янси бе видял и по-странни неща от това някога честен професор, един разумен човек, да озверее, подтикнат от завист или алчност.

Семейство Далтън живееше в хубав квартал, но домът на Лапута беше в още по-хубав, на петнайсет минути път от тяхната врата.

Ранният зимен здрач се бе промъкнал зад бурята, докато Хазарт пи кафе с Рейчъл Далтън. Той изцеди всичката светлина от деня по пътя към професор Лапута, докато ниско надвисналите облаци престанаха да бъдат сиви, осветени отгоре, а пожълтяха от светлините на града, хвърляни отдолу към тях.

Той паркира на отсрещната страна на улицата пред дома на славещия се като най-страшната хиена сред академичния свят, изключи фаровете и чистачките, но остави двигателя да работи, за да работи и отоплението. Местните деца нямаше да имат с какво да направят снежни човеци, но с падането на нощта въздухът бе изстинал като през зимата по калифорнийските стандарти.

Той не бе успял да се свърже с професора по телефона. Затова, макар че къщата на Лапута бе тъмна, той се опита да го направи сега.

Докато слушаше звъненето на телефона, Хазарт забеляза един пешеходец, който се появи иззад ъгъла на съседната пряка и се насочи към дома на Лапута.

Нещо не беше както трябва в този човек. Той не носеше нито чадър, нито шлифер. Пороят бе намалял до постоянен, деловито мокрещ дъжд, но това определено не беше време за разходка. А този тип вървеше, без да бърза.

Обаче това, което наистина засили подозрението на Хазарт Янси, бе самочувствието, което се излъчваше от пешеходеца. Дори да беше сюнгер, той би бил така напоен със самочувствие, че не би останало място дори за капка дъжд.

Движеше се гордо, с високо вдигната глава под уличното осветление, не както се перчат истинските побойници, а както го правят кинозвездите, когато си мислят, че са се превъплътили в образа на побойник. Сивият му панталон, черното му поло и коженото му палто бяха вир-вода, но той сякаш не искаше да знае за дъжда.

Театрал. В това лошо време не се виждаха никакви други пешеходци и в момента по тази тиха улица нямаше движение, ала минувачът сякаш участваше в представление без публика, за собствено удоволствие.

На Хазарт му омръзна да слуша звъненето на телефона на Лапута и сложи край на повикването от мобилния си телефон.

Минувачът като че ли си говореше сам, но тъй като беше на отсрещната страна на улицата, Хазарт не можеше да бъде сигурен в това.

Той свали стъклото на прозореца и наклони глава, за да чуе, но барабаненето на дъжда пречеше. От няколкото откъслечни звука, които успя да долови, му се стори, че минувачът пее, макар че не можа да познае нито мелодията, нито думите.

За голямо учудване на Хазарт минувачът зави от тротоара към къщата на Лапута. Изглежда, бе използвал дистанционно управление, защото вратата на гаража се отвори пред него и се затвори веднага, щом влезе.

Хазарт вдигна стъклото и се загледа в къщата.

След две минути се появи светлина от задната страна, където би могла да бъде кухнята. След още около половин минута се светна и на горния етаж.

И да беше, и да не беше Владимир Лапута, едно бе сигурно — любителят на дъжда познаваше добре къщата на професора.