Лицето

Глава 31

Ако Фрик бе имал макар и най-малкото подозрение, че винарската изба е обитавана от дух или че някакво свръхестествено същество броди из нея, той щеше да вечеря в спалнята си.

Той тръгна, без да проявява излишна предпазливост.

Фрик отвори тежката стъклена врата в прозрачната стена, като звукът наподоби отлепването на гумено уплътнение или отварянето на вакуумирана консервена капачка.

Той премина от залата за дегустация на вина в самата изба. Тук се поддържаше постоянна температура от 12,7 градуса.

За четиринайсет хиляди бутилки бяха нужни много рафтове, цяла мрежа от рафтове. Те не бяха просто наредени по права линия като в супермаркет, а изпълваха стените на един уютен тухлен лабиринт от сводести коридори, които се пресичаха в кръгли пещери, опасани също с рафтове.

Четири пъти в годината всяко шише в колекцията беше внимателно завъртано на четвърт оборот (деветдесет градуса) в нишата си. По този начин никоя част по края на тапата не се оставяше да изсъхне и утайката се отлагаше както трябва по вдлъбнатината на дъното.

Двамата работници, господин Уърди и господин Фан, не можеха да посветят повече от четири часа на ден на завъртането на бутилките поради монотонността на тази дейност, точността, с която трябваше да се изпълнява, и мъчителния ефект върху мускулите на врата и раменете. Всеки от двамата мъже успяваше да завърти правилно между хиляда и двеста и хиляда и триста бутилки за това време.

През хладния сух въздух, който се вкарваше с помпи непрекъснато през отвори в тавана, Фрик мина през тесен склад за пино ноар, после по два по-широки тунела, пресичащи се под прав ъгъл, съхраняващи каберне, обиколи една пещера с лафит ротшилд от различни реколти, продължи по тунел, пълен с мерло, в търсене на място, където би могъл да се скрие, без да го е страх, че ще го намерят.

Когато пристигна в галерия с овална форма, заредена с френско бургундско вино, на Фрик му се стори, че чува нечии стъпки из лабиринта. Той замръзна на място и се ослуша.

Нищо. Само шепнещият глас на охлаждащия виното въздушен поток, плъзгащ се лениво от един коридор в друг.

Мъждукащите псевдопламъчета на имитациите на газови лампи, които бяха закачени по стените и висяха от таваните, където височината позволяваше, караха светлината да се гони със загадъчните сенки по рафтовете и по тухлените стени. Това невинно само по себе си, но всяващо страх движение принуждаваше съзнанието на детето да чува стъпки там, където вероятно ги нямаше.

Вероятно.

Фрик тръгна по-неуверено отпреди, като поглеждаше през рамо от време на време, докато следваше посоката на течението.

Други винарски изби може да представляваха плесенясали дупки, в които времето сменяше кожа след кожа от прах, оставяйки свидетелства от безкрайния си ход. Дори често се смята, че слоят прах по бутилката създава нужната приятна атмосфера.

Бащата на Фрик обаче изпитваше едва ли не маниакално отвращение към праха и затова тук не се допускаше да се появи дори прашинка. Като полагаха особено старание да не бутат бутилките, чистачите минаваха с прахосмукачка по рафтовете веднъж в месеца, а също и по тавана, стените и пода.

Тук-там по ъглите на коридорите и в тъмните чупки на сводестите тавани се съзираха нежни паяжини. Някои от тях имаха прост строеж, други представляваха сложни плетеници.

В тях обаче не се забелязваха осемкраките им стопани архитекти. Към паяците се проявяваше абсолютна нетърпимост.

Когато чистеха с прахосмукачка, работниците внимаваха да не повредят тези деликатни плетеници, които не бяха сътворени от паяци, а от специалист по декора от любимото филмово студио на Татко призрак. И все пак паяжините се зацапваха. Два пъти в годината господин Кнут, специалистът по декора, ги сваляше от стените, измиваше ги и после ги поставяше наново.

Но виното беше истинско.

Докато се луташе из лабиринта, Фрик изчисляваше колко дълго баща му трябва да прекара в мъртвешки запой с вино, за да изпразни тази изба.

Трябваше да направи някои изчисления, като например, че Татко призрак ще спи осем часа в денонощието. Като постоянно натряскан, той можеше да спи и по-дълго, но за да не се усложнява сметката, трябваше да се приеме някакво постоянно число. Осем.

Нека също да допуснем, че един зрял мъж може да се поддържа непрекъснато пиян, като изпива по една бутилка вино на всеки три часа. За да изпадне първоначално в състояние на опиянение, ще са му необходими час или два, за да пресуши първата бутилка, но след това трябваше да изпива по една бутилка на всеки три часа.

Всъщност последното не беше просто допускане, а си беше наблюдение от действителността. Фрик бе присъствал многократно на сбирки, на които разни актьори, писатели, рокзвезди, режисьори и други знаменити пияндета с вкус към хубавото вино се наливаха с доста по-голяма скорост от бутилка на три часа и винаги успяваха да се отрежат до припадък.

Значи пет бутилки, разпределени равномерно през шестнайсетте часа за всеки ден. Четиринайсет хиляди, делено на пет, прави две хиляди и осемстотин.

Съдържанието на тази изба можеше да държи баща му накъркан в продължение на две хиляди и осемстотин дни. Две хиляди и осемстотин, делено на триста шейсет и пет…

Над седем години и половина. Баща му можеше да стои в алкохолен унес, докато Фрик завърши гимназия и избяга, за да постъпи на служба във Военноморските сили на САЩ.

Естествено, най-голямата кинозвезда в света никога не пиеше повече от една чаша вино на вечеря. Той не вземаше никакви наркотици, включително и марихуана, която се смяташе от всички останали в Холивуд едва ли не за здравословна. „Не съм безгрешен — бе казал веднъж той на един репортер от списание Премиер, — но всичките ми грехове и недостатъци са от духовно естество.“

Фрик нямаше ни най-малка представа какво означаваше това, въпреки че бе посветил много време на опитите да го проумее.

Вероятно Мин дю Лак, постоянният духовен наставник на баща му, би могъл да обясни смисъла на тези думи. Фрик не смееше да го помоли за превод, защото Мин го плашеше почти толкова, колкото и господин Сатър, извънземният хищник, маскиран като домашния им майстор-готвач.

Когато стигна до последната пещера, най-отдалечената от входа на избата, той отново чу стъпки. Както и преди, наклони глава настрани и се заслуша внимателно, но не долови нищо подозрително.

Понякога въображението му се развихряше лудо.

Преди три години, когато бе на седем, той бе твърдо убеден, че нещо странно, зелено и люспесто изпълзява от тоалетната чиния в банята му след мръкване и чака да го налапа, ако реши да отиде по малка нужда след полунощ. В продължение на месеци, ако Фрик се събудеше посред нощ с надут пикочен мехур, той излизаше от апартамента си и използваше безопасни бани на други места в къщата.

В собствената си баня, окупирана от чудовището, той бе сложил курабийка в чинийка. Нощ след нощ тя оставаше недокосната. След време той бе заменил курабийката с парче сирене, а по-късно — с месо. Едно чудовище можеше да не се интересува от курабийки, можеше да навири пренебрежително нос на сиренето, но никой месояден звяр не би могъл да устои на руло Стефани с червени чушки.

Когато рулото остана непипнато цяла седмица, Фрик започна отново да използва банята си. Нищо не го изяде.

Сега също нищо не се появи и в последната пещера. Нищо, освен струята хладен въздух и мъждукащата светлина от имитациите на газови лампи.

Коридорът, който свързваше входа и изхода, разделяше пещерата горе-долу наполовина. От дясната страна на Фрик се намираха още рафтове с бутилки вино. От лявата му страна от пода до тавана бяха наредени запечатани дървени каси с вино.

Съдейки по надписите, те съдържаха хубаво френско бордо. Всъщност те бяха пълни с най-евтиния боклук, който само изпадналите скитници биха пили, и той без съмнение се бе превърнал в оцет десетилетия преди Фрик да се роди.

Дървените каси бяха сложени тук отчасти за украса и отчасти за да прикрият входа към килера за порто.

Фрик натисна едно скрито копче. Част от дървените каси хлътнаха.

Отзад се намираше помещение с размерите на дрешник. В дъното му имаше рафтове с шишета порто от преди петдесет, шейсет и седемдесет години.

Порто е десертно вино. Фрик предпочиташе шоколадова торта.

Той смяташе, че дори в края на трийсетте години на двайсети век, когато тази къща бе построена, не е имало набези от крадци на порто. Изглежда, скривалището бе направено просто за кеф.

Тайникът, по-малък по размер от склада за кожи, можеше да послужи за скривалище в зависимост от това колко дълго трябваше да остане в него. За няколко часа ставаше.

Но ако трябваше да изкара там два-три дни, би се почувствал като погребан жив. Би обезумял и би се разкрещял от клаустрофобия и предавайки се напълно на лудостта, навярно би се самоизял, като започнеше от пръстите на краката си и продължеше нагоре.

Потресен от насоката, която бе взел вторият им разговор, той бе пропуснал да попита непознатия от телефона колко време ще трае обсадата.

Фрик напусна тайника с портото и затвори скритата врата.

Когато се обърна, той забеляза движение по коридора, от който бе влязъл в последната пещера. Не беше само трепкащата светлина от фалшивите газови лампи.

Един голям, странен спираловиден силует се плъзгаше покрай рафтовете и тавана, осветен от оскъдните пламъчета, които му придаваха още по-зловещ вид. Приближаваше се към пещерата.

За разлика от баща си, когато се намереше натясно на големия екран, Фрик се скова от страх и не бе в състояние нито да нападне, нито да побегне.

Призрачно безформена, меняща се, въртяща се полека, сянката се приближаваше все повече и повече, докато страшният й източник се появи в началото на коридора — един дух, призрак, привидение, несиметричен и мъгляв, полупрозрачен и излъчващ слаба светлина, спускащ се бавно към него, движен от свръхестествени сили.

Фрик отстъпи панически назад, препъна се, падна и се удари така силно, че си спомни, че задникът му е също толкова кльощав както бицепсите му.

От коридора привидението влезе в пещерата, плъзгащо се като морска котка в океанските дълбини. Меката светлина си играеше с пулсиращата сянка върху него, придавайки му още по-тайнствен вид на забулено или брадато зло.

Фрик скри лицето си в ръце и надникна между пръстите си, когато духът стигна над него. За момент безтегловното и бавно въртящо се привидение му напомни на Млечния път с нежните му като паяжина спираловидни ръкави — и тогава той осъзна какво бе то.

Една от фалшивите паяжини, измайсторени от господин Кнут, се бе откачила и се рееше лениво, носена от струята хладен въздух. Тя сякаш плуваше с призрачната грация на медуза по въздушното течение през пещерата към следващия коридор.

Дълбоко засрамен, Фрик се изправи.

След като напусна пещерата, паяжината се закачи на една от лампите на стената, оплете се и увисна, ефирна и пърхаща, сякаш бе част от бельото на Тинкърбел.

Ядосан на себе си, Фрик побягна от избата.

Чак когато стигна до залата за дегустация и затвори тежката стъклена врата зад себе си, той осъзна, че паяжината не би могла да се откачи сама. Въздушното течение не би могло да я откъсне и да я понесе.

Някой трябва да се беше я бутнал и Фрик бе сигурен, че не той беше сторил това.

Той подозираше, че някой, който го преследваше отблизо във винарската изба, я бе откачил внимателно от ъгъла, без да я скъса или да я слепи на топка, и я беше пуснал да се носи по течението, за да му вземе страха.

От друга страна, той си спомняше много добре люспестото зелено чудовище, живеещо в тоалетната, което не се бе оказало достатъчно реално дори да си похапне от рулото стефани.

Той постоя за момент, бърчейки чело над масата в залата за дегустация. Докато бе бродил из лабиринта, някой бе прибрал чиниите му.

Вероятно някоя от прислужничките е почистила. Или може би госпожа Макбий, макар че при нейната заетост тази вечер тя най-вероятно би изпратила мъжа си.

Защо който и да било от тях би го последвал във винарската изба, без да му се обади, и защо би пуснал паяжината, изтъкана от Кнут, да се носи по течението, за него беше невъзможно да си обясни.

Фрик се почувства оплетен в истинска паяжина, която не бе произведение на господин Кнут, една невидима паяжина на загадъчна конспирация.